Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (8)

7.

Уилям остана сам четирийсет минути, преди генерал Конърс да се върне. Това му даде достатъчно време да закуси, да се погрижи за сутрешния си тоалет, да обуе същите панталони, но този път да облече сако от туид. Реши да не слага вратовръзка. Направи този избор напълно съзнателно: нямаше представа какво го очаква, но искаше да изглежда достатъчно сериозен, за да е на равна нога с тях, за да покаже, че контролира нещата. В същото време обаче не искаше да демонстрира прекалено старание в тази посока. Нямаше никакво съмнение, че те са в по-изгодна позиция, и той не искаше да утежнява положението си, като се облича като ученик. Освен това, кой, по дяволите, знаеше дали първата им работа няма да е отново да му забият спринцовка във врата?

Разговорът им започна в мига, в който прекрачиха прага.

— Знам, че имате много въпроси — каза Конърс. — Питайте, ще направя всичко по силите си, за да ви отговоря.

Предложението му не можеше да се нарече изненадващо. Конърс нямаше намерение да му предостави възможността да се ориентира в замъка, да запамети кой коридор към кое стълбище води, затова разговорът им щеше да послужи, за да отклони вниманието му от тези неща. Конърс щеше да отговори — при това без да бърза особено — само на тези въпроси, на които искаше да отговори. Уилям знаеше това. А Конърс знаеше, че Уилям знае.

— Като за начало можете да ми кажете къде се намирам — започна Уилям.

— Да наречем това място Лихтенщайн — отвърна Конърс.

— Да го наречем?

— Не мога да ви дам точен адрес. Пък и за известно време няма да си поръчвате пица у дома.

Усмихна се криво. Сякаш се извиняваше и го подканяше да зададе следващия си въпрос. Уилям продължи да следва сценария. Придаде си вежливо изражение. В същото време правеше всичко по силите си, за да наблюдава и запаметява зигзагообразния маршрут, по който го водеше Конърс.

— Можете ли да ми кажете кой ме докара тук?

— Ще разберете, когато му дойде времето.

— Или защо?

— Това също ще разберете, когато му дойде времето.

— Добре. В такъв случай, кажете ми, моля, на кои въпроси мога да получа отговор?

Конърс се усмихна отново. Усмивката му бе искрена, сякаш осъзнаваше абсурдността на ситуацията в не по-малка степен от самия Уилям, сякаш безсмислието на разговора, който водеха, го караше да се чувства по-неловко, отколкото би искал.

Уилям забеляза това и кимна в знак на съпричастност. Много добре. С това играта им на въпроси и отговори приключи и двамата продължиха пътя си в мълчание.

Минаха по дълги коридори и се спуснаха по тесни стълби само за да тръгнат по други дълги коридори. През цялото това време Уилям не успяваше да се отърси от усещането, че вървят по странични коридори и през сервизни помещения, сякаш същинският замък се намираше някъде другаде, вътре в сградата, която кръстосваха, но Конърс напълно съзнателно го кара да обикалят.

Навсякъде подът бе покрит с каменни плочи, протрити от хилядите стъпки през вековете. Стените бяха тъмни, украсени понякога с картини или гоблени, избелели от светлината или потъмнели от влагата, докато в тях не бе останал един-единствен цвят — сивият. Това бе едновременно впечатляващо и красиво, объркващо и потискащо.

— Всъщност — заяви Уилям — имам още един въпрос.

Конърс се обърна. Бяха на средата на поредното стълбище. Конърс вървеше отпред, а Уилям го следваше. И двамата се бяха привели, за да не се ударят в тавана.

— Имам ли причина да се страхувам?

Въпросът изненада Конърс. Той погледа Уилям в очите, неуверен дали той е искрен, или просто играе игрички. Спря в мрака за секунда-две и понечи да каже нещо. Сетне размисли. Обърна се. Сложи край на разговора. Последните няколко стъпала, които водеха към следващия етаж, изминаха в мълчание.

Помещението под стълбите се оказа не обикновена стая, а същинска зала. Вярно, не бе кой знае колко просторна, но височината на тавана бе впечатляваща. От няколкото малки прозореца в отсрещната страна нахлуваше достатъчно светлина, че да принуди Уилям да присвие очи. В другия край на залата ги очакваше още едно, по-широко стълбище, много по-внушително от онова, по което бяха слезли, както и гигантска двойна врата от потъмняло дърво.

Конърс отиде до нея и спря с ръка на бравата. Погледна Уилям за миг, сякаш се чудеше какво да му отговори.

— Нямате причина да се страхувате от мен — каза най-сетне. — Нито от останалите хора тук.

— А от какво тогава?

За миг като че ли по лицето на генерала се появи състрадание. Сякаш съжаляваше за ситуацията, сякаш не искаше да прави нещата, които правеше, сякаш нещо много по-значимо го принуждаваше да отвлича хора от болничните им легла и да ги транспортира до другия край на Европа.

Това изражение обаче изчезна почти мигновено. И Конърс не отговори на зададения му въпрос.

— Това, което ще ви кажем днес, е изключително деликатно и секретно — заяви той. Гласът му звучеше официално, делово, невъзмутимо. — Има неща, които не сме в състояние да разкрием. Други можем да споделим само частично.

— Доведохте ме в „да го наречем Лихтенщайн“. Взехте мобилния ми телефон. С кого се боите, че мога да разговарям?

— Информацията, с която разполагаме, не бива да достигне външния свят. Никога. При никакви обстоятелства. В никакъв случай.

— Това означава ли, че няма да ми позволите да си тръгна оттук?

Конърс се поколеба. После отговори, като гласът му прозвуча съвсем искрено:

— Надявам се от цялото си сърце, че ще дойде ден, когато всички ние ще можем да си тръгнем оттук и да се приберем по домовете си.

 

 

Младият стажант, който стоеше пред Кристина Сандберг, се чувстваше неловко, изглеждаше свенлив и боязлив, трудно изразяваше мислите си, но точно в този момент той бе единственият човек, когото можеше да използва. И можеше само да се надява, че ще се справи със задачата.

Той ту се опитваше да избегне погледа й, сякаш бе тайно влюбен в нея, въпреки че бе поне с двайсет години по-млад, ту се опитваше да се включи в разговора, като подхвърляше несвързани откъслечни фрази. Кристина не можеше да реши кое от двете я притеснява повече.

Макар търпението й да бе достигнало предела си, тя все пак повтори задачата му, за да е сигурна, че е разбрал какво се иска от него. Че трябва да се свърже с болницата, със съседите в сградата, в която живееше Уилям, с транспортната фирма, макар и само за да потвърди онова, което Кристина вече знаеше, че е самата истина: никакъв камион не е идвал на адреса на Уилям, никаква транспортна фирма не е пренасяла багажа му, всичко е постановка.

Лео Бьорк я слушаше и записваше инструкциите й за втори път, като внимаваше да не спомене онова, което и двамата добре знаеха, а именно че възложената му задача няма нищо общо със задълженията му във вестника, а е израз на личната й загриженост към изчезналия й съпруг. Вероятно, положеха ли известни усилия, и двамата щяха да са в състояние да убедят самите себе си, че съществува вероятност изчезването на Уилям Сандберг да е върхът на загадъчен айсберг, нищо чудно да е свързано с политически скандал или с нова, невидима Студена война; вероятно щяха да попаднат на материал за статия и така да оправдаят това, с което се занимаваха в момента. Бивш военен криптолог, изчезнал с всичките си дрехи и вещи — това звучеше като многообещаващ лайтмотив за поредица статии, посветени на нова заплаха за международната сигурност, за чието съществуване никой не бе подозирал.

Що се отнасяше до Лео, той не се нуждаеше от убеждаване.

Нямаше никакво намерение да поставя под съмнение нарежданията на Кристина, тъй като възприемаше тази задача като стъпка нагоре и нямаше търпение да се захване с нея, да покаже колко деен и талантлив репортер е. Очакваше го същинско журналистическо разследване. То щеше да му даде възможност да мисли самостоятелно, да издирва хора, които да интервюира, да проследява улики, да открива източници на информация. И не на последно място, щеше да му даде възможност да работи рамо до рамо с Кристина Сандберг, а това го вълнуваше по-дълбоко, отколкото бе готов да си признае.

Кристина приключи с повторното излагане на задачата, затвори бележника си и стана.

Проследи Лео Бьорк с поглед, докато той излизаше от стъкления паралелепипед на кабинета й. Нямаше време да разсъждава дали ще се справи, или не. Взе мобилния си телефон и прегледа списъка с контактите. Потърси в него името на човек, за когото дори не се бе сещала през последната година.

 

 

Тежките врати се отвориха и Уилям се озова в помещение, чиито размери го накараха да зяпне смаяно.

Таванът бе висок над десет метра. Покрай стените се издигаха дебели каменни колони, преливащи в трегери, които се събираха високо по периферията на сводестия таван. През покритите със стъклописи прозорци, вградени в една от стените, проникваха ярки слънчеви лъчи, но превърнати в разноцветни отблясъци, в резултат на което помещението изглеждаше едновременно тъмно и светло. Малкото лъчи, успели да стигнат до противоположния край на помещението, озаряваха огромна камина с размерите на малка стая. От тавана висеше огромен полилей от ковано желязо, а под него бе разположена дълга дървена маса от тъмен дъб, цялата набраздена от пищните банкети на много поколения благородници.

За да бъде картината пълна, на масата би трябвало да има печен глиган, придружен от поднос с бокали червено вино. Вместо това на нея имаше разклонител, от който тръгваше един-единствен сив кабел, водещ до лаптопа, поставен начело на масата. От него до мястото, на което бе застанал Уилям, имаше поне девет метра. Зад компютъра седеше мъж с тъмна униформа.

— Франкин? — каза Конърс.

Мъжът, който се надигна от стола си, се оказа малко по-възрастен от генерала. Лицето му като че ли носеше следите от продължително излагане на всички атмосферни условия, за които се сети човек. Движеше се бавно, с усилия, и спря на няколко метра от тях. Не им подаде ръка. Представи се като генерал Морис Франкин и поздрави Уилям с добре дошъл. Уилям се поколеба дали да му благодари, или да му отвърне с някоя язвителна забележка, но в крайна сметка не направи нито едното, нито другото.

— Мога дълго да ви се извинявам за начина, по който ви доведохме тук, но няма да го направя — каза Франкин.

Уилям не отговори, а изчака Франкин да му посочи стол.

— Нямам представа какво ви е казал Конърс.

— Мисля, че няма да преувелича, ако отвърна, че генерал Конърс положи доста усилия да не каже нищо съществено.

Франкин кимна. На набразденото му от бръчки лице като че ли се появи някакво подобие на усмивка, което обаче изчезна само след миг. Или наистина се бе усмихнал, или бе направил гримаса на недоволство, предизвикано от някой от тях двамата.

— Ще ви изложим съкратената версия — каза той.

— Всяка версия е добре дошла за момента.

— Доведохме ви тук, защото имаме нужда от познанията ви.

— Това ми е ясно.

— Знаем, че притежавате богат опит във вашата сфера. В момента сме изправени пред проблем, който не сме в състояние да разрешим със собствени сили.

— И кои сте тези „вие“?

— Ще кажа само, че става въпрос за международна операция.

— Между?

— Броят на участващите страни е променлив. Обикновено става въпрос за двайсетина държави, понякога повече — Европа, Съединените щати. Южна Америка, Япония… В интерес на истината, това не е толкова важно, тъй като действаме в интерес на всички страни по света. Финансираме се посредством сложна верига от подставени компании и едва шепа хора в целия свят знаят за какво се използват тези средства.

Уилям го изгледа внимателно. Казаното дотук спокойно би могло да е истина. То би обяснило лекотата, с която тази организация бе организирала отвличането му от Швеция.

В същото време обаче то не обясняваше нещо много важно.

— И как се нарича тази организация?

— Официално не съществуваме, следователно не се нуждаем от име.

— Под егидата на ООН ли действате?

— В ООН има хора, които знаят за нас. Отделни личности. Всъщност двама-трима души. Но след като не съществуваме, не действаме под ничия егида. — Помълча достатъчно дълго, за да създаде у Уилям впечатлението, че организацията им наистина се радва на мълчаливата подкрепа на ООН, след което помълча още малко, за да създаде у Уилям впечатлението, че това е негово собствено тълкуване и нищо повече. — Разглеждаме нашата структура като автономна организация, която работи за сигурността и безопасността на всички държави по света.

Уилям погледна първо единия, после другия, опитвайки се да прецени каква част от казаното е истина. Не можеше да се отърси от усещането, че пропуска нещо важно. Казаното от тях, от една страна, звучеше достоверно. От друга обаче цялата ситуация бе толкова странна, че не бе в състояние да проумее случващото се. Замъкът. Пътуването му дотук. Всичко.

Какво можеше да е толкова опасно и важно, толкова секретно, че да наложи създаването на цяла организация, която да бъде натоварена с решаването на проблем, за чието съществуване не подозираше никой?

— Сигурност и безопасност срещу какво? — попита той.

Франкин повдигна вежда и погледна Конърс, сякаш искаше да му каже: „Твой ред е“.

— Ние… — започна Конърс, но спря. Настъпи кратка пауза, в която внимателно подбираше думите си и търсеше обяснение, което хем да разкрие достатъчно, хем да не разкрие прекалено много.

Сетне продължи:

— Ние засякохме последователност от числа.

— Как я засякохте?

— Не е толкова важно как точно. Важна е информацията, скрита в тези редици числа. А тя е добре скрита, закодирана с помощта на безпрецедентно сложен ключ… или по-скоро ключове. В множествено число. Ключове, които препращат към други ключове, а те на свой ред са базирани на други ключове… Всичко е толкова сложно, че не успяваме да разбием кода.

Уилям го слушаше внимателно. Колкото и да не му се искаше, но казаното от Конърс го заинтригува. Това бе неговата област, това бяха нещата, с които се бе занимавал някога, предизвикателствата, които бе обичал. Да открие сложните правила, които несъмнено бяха скрити някъде, независимо от това колко невъзможен или хаотичен изглеждаше даден код. Да провери една или друга променлива, да я замени с нова, за да провери повторно с надеждата този път да получи някакъв резултат. Уилям обожаваше именно тази комбинация от математика и интуиция. Малко неща в живота бяха в състояние да го развълнуват повече от намирането на модел в нещо, което прилича на случайна поредица числа, написани набързо върху лист хартия, от наблюдаването как намирането на една-единствена буква е в състояние да накара шифъра да разкрие истинското си лице, досущ като попълнена кръстословица.

Частица от Уилям Сандберг се почувства като малко дете в коледната утрин.

Останалата част от него продължаваше да се чувства като петдесет и пет годишен мъж, който току-що е бил отвлечен от болничното легло против волята му.

— Какъв е източникът? — попита той. Съзнаваше, че това е заобиколен начин да повтори въпроса, който бе задал преди малко, но въпреки това го намираше за изключително уместен и логичен. Различните кодове приемаха различни форми и след като тези хора искаха да им помогне, рано или късно щеше да им се наложи да отговорят на този въпрос.

— Не можем да ви кажем това — отвърна Конърс.

— За какво става въпрос? За писмен документ, за радиосигнали или за данни от файл?

— И това не можем да ви кажем.

— А какво тогава можете да ми кажете? Можете ли изобщо да ми кажете нещо? — Едва сега осъзна, че е повишил тон. Съжали за постъпката си, тъй като не той командваше тук, затова компенсира грешката си с неловка усмивка. — Съжалявам. Но обикновено, когато някой иска помощ, е по-лесно да му помогнеш, ако знаеш за решаването на какъв точно проблем иска помощ.

Думите може и да прозвучаха като упражнение по казуистика, но Уилям нямаше нищо против да прибегне до сарказъм, стига да контролира ситуацията и да не допусне да го пречупят. Бе позагубил форма, но сега отново се връщаше в играта. Удостои двамата с поглед, изпълнен с презрение. „Прекалено възрастни сме, за да играем подобни игрички“, това искаше да им каже.

Франкин се върна на мястото си, придърпа лаптопа и натисна някакъв клавиш с показалеца си.

— Ето.

Ярка светлина огря просторната зала.

Над главите им изведнъж грейнаха четири лъча, които пронизаха помещението. Източник на тази светлина се оказа полилеят. Прашинките затанцуваха във въздуха като безтегловни циркови акробати, озарени по пътя си към стените по някакъв невъобразим, вълшебен начин от лъчите светлина.

Онова, което Уилям не бе забелязал при влизането си, бяха дигиталните проектори, монтирани в тавана, точно върху тежкия полилей от ковано желязо. Сега проекторите забръмчаха тихичко и осветиха избелелия тапет, който заемаше последните няколко метра от стената под покрива, където слънчевите лъчи не достигаха и всичко бе потънало в мрак.

Цялото помещение бе залято от поток данни, който преливаше от стена на стена и от единия край на залата до другия.

Това бяха числа.

Безкрайни редици числа.

Издигаха се от долу нагоре, редица след редица, и когато някоя достигнеше тавана, поставяше началото на нова колона встрани от предишната и всичко това се повтаряше отново и отново, от проектор на проектор, докато изчезнеше от погледа. Едновременно с това се случваха и други неща. Числата променяха цвета си, групираха се с други числа, преминаваха в нови полета встрани от основния поток.

Уилям знаеше какво виждат очите му. Някъде в тази сграда имаше още компютри, много компютри, несравнимо по-мощни и по-скъпи от лаптопа с алуминиев корпус, с който боравеше Франкин. Това, което виждаше в момента, бе резултат от софтуерно пресяване на кода, за който бе споменал Франкин, от търсене на логически модели, от опит за изолиране на ключа към посланието, скрито сред тази планина от числа.

Да, ако се съдеше по броя на числата, това си бе истинска планина.

— За колко голям код става въпрос? — попита Уилям.

— Това е само част от него.

— И откъде е дошъл?

— Вече ни попитахте.

— Продължавам да съм заинтригуван.

— Съжалявам.

Уилям въздъхна. Отново се въртяха в същия омагьосан кръг.

— Какво ще стане, ако ви помогна да разкриете значението му? Ще ми позволите ли да прочета онова, което съм разкодирал, или предпочитате да се застрелям сам, когато открия нещо.

Ако съдеше по изражението на Франкин, той изобщо не оцени сарказма му.

Уилям промени стратегията си.

— Добре — каза той, — кой е изложен на опасност?

— Не можем да кажем.

— А можете ли да кажете откъде идва заплахата?

— Подобна информация не ви е необходима.

— Какво, по дяволите, мие позволено да узная? — В гласа му прозвуча гняв. — Водите ме тук против волята ми. Искате да се включа в екипа ви, но не ми казвате какво се опитвате да постигнете. Посочете ми една причина да ви помогна. Поне една. Моля!

— Ще ни помогнете, защото нямате избор.

Уилям Сандберг не искаше да повишава тон. И почти успя да овладее гласа си. Задиша бавно през нос и прехапа долната си устна, за да се успокои. После каза със зле прикрито презрение:

— Няма разлика, нали? Работа като всяка друга работа.

Никакъв отговор.

— Можете да принудите хората да работят за вас. Разбира се, че можете. Можете да набиете някого с камшик и да го накарате да бута количка или да троши камъни, дори да премести цялата тази проклета сграда няколко метра вляво. Можете да го накарате да направи какво ли не, стига да го набиете достатъчно силно. С едно изключение. Не можете да го накарате да мисли. За мен ще е трудно, много трудно да намеря решение, ако не искам да го намеря. И за да приключим темата: разбира се, че имам избор. Човек винаги има избор.

— Разкажете ни за опита си за самоубийство — каза Франкин.

Уилям се обърна рязко. Това бе напълно неочаквано. И освен това — проява на неуважение.

— Искате да ви дам някоя и друга идея ли? — попита той. — Защото, търсите ли съвет, по-добре се обърнете към някого другиго. Очевидно е, че не ме бива в тези неща.

— Обяснете ни защо — каза Франкин. И нищо повече.

— Ако реша да тръгна на психотерапия, предпочитам да си платя. Благодаря ви много.

— Мога да ви изпратя фактура, ако от това ще се почувствате по-добре.

Добре. Този разговор бе навлязъл в задънена улица и Уилям вдигна ръце, за да покаже, че за него темата е приключена. Това очевидно не бе нещо повече от театрален жест, тъй като — както добре знаеше — не той, а други командваха тук, но поне бе начин да изрази отношението си. После се обърна към Конърс и го изгледа предизвикателно. Време бе да си тръгне.

— Не можехте да живеете с чувството, че сте подвели някого? — прозвуча гласът на Франкин зад гърба му.

Тези думи пронизаха сърцето му.

— Не знаете нищо за мен…

— Напротив — възрази Франкин. — Бих казал, че знаем за вас повече, отколкото вие знаете за самия себе си.

Франкин стана. Движенията му издаваха известна нервност. Нямаше никакво намерение да разисква личния живот на Сандберг, трябваше да го накара да се захване за работа и всяка минута, прекарана в тази стая, бе загубена за него.

— Израснали сте с поялник в ръка. Били сте вундеркинд в училище, математически гений, който в свободното си време вече сглобявал сложни електронни устройства, докато съучениците му още се учели да сричат. Поправяли сте радиоапаратите на приятелите си, защитили сте три патента още в прогимназията. Не една и две компании са ви предлагали да ви отпуснат стипендии по време на следването в университета, така че сте можели да се възползвате от таланта си и да станете неприлично богат. Съзнавали сте го отлично.

Уилям сви рамене. Е, и?

— Но сте избрали да постъпите в армията.

— Там също ми плащаха добре.

Франкин поклати глава в знак на несъгласие.

— Като цивилен щяхте да получавате много повече и вие го знаете. Но това се е случило по време на Студената война. Използвали сте знанията в името на кауза, в която сте вярвали. Спасявали сте човешки животи. Това именно сте правили, затова сте останали при военните. Колкото и да се опитвате да обясните, че вашата страст са числата, технологиите, математическите модели, истината е, че за вас на първо място е спасяването на живота на хората.

Уилям извърна поглед. Несъзнателна реакция на човек, комуто е поднесена истината.

Обичаше да решава загадки, да открива математически модели и работата му за военните му бе предоставила възможност да прави това всеки ден. Това бе причината да остане в армията. Франкин обаче беше прав. Същинската му отплата бе съзнанието, че прави нещо важно. Уилям бе разшифровал съобщения, съдържащи заплахи за шведските интереси, за живота на шведски граждани и неведнъж бе тичал по застланите с линолеум коридори със спешна информация относно нечии планове за нападение или покушение. И всеки път плановете за пътуване на някой човек претърпяваха неочаквана промяна или пък речта му биваше изненадващо отменена, защото Уилям си бе свършил работата. Именно в такива моменти осъзнаваше колко много обича работата си, осъзнаваше защо я върши.

Но дори Франкин да беше прав, това нямаше почти никакво значение. Уилям нямаше никакво намерение да помага на организация с неизвестни цели.

— Ужасно, ужасно съжалявам — каза той, макар гласът му да го издаваше, че изобщо не съжалява, — но не разбирам какво общо имат дъщеря ми, семейството ми или кариерата ми.

Франкин го изчака да довърши, след което отвърна:

— Не можем да ви принудим да работите за нас, Сандберг. Откажете ли, няма да сме в състояние да направим почти нищо. Но… — Той сви рамене. — Вие няма да откажете. Защото направите ли го, ще изложите на риск живота на… — Спря за миг, сякаш се опитваше да намери подходящата дума, но не успяваше.

Секунда мълчание. Две.

Уилям не успя да се сдържи и го погледна. За първи път от началото на тази среща като че ли долови пукнатини в бронята на Франкин. Долови страх, скрит някъде дълбоко под пустинния пейзаж, който представляваше лицето на Франкин. Напълно възможно бе това е преструвка, добре отработен ход, който да го убеди да се присъедини към тях, но Уилям продължаваше да го наблюдава и не можеше да се отърси от усещането, че Франкин се страхува от нещо.

— На кого? — попита Уилям.

Не получи отговор.

— Чий живот излагам на риск?

Франкин размени безмълвно, сякаш само с поглед, неизречени думи с Конърс, преди да се обърне към Уилям. После се покашля и каза:

— Излагате на риск живота на невъобразимо голям брой хора.

И отново седна на мястото си.

Уилям не знаеше какво да си мисли. Конърс и Франкин определено знаеха как да го манипулират, как да му кажат точно толкова, колкото бе необходимо, за да привлекат интереса му, да възбудят любопитството му, и това не му харесваше.

— Какво ще се случи с живота на този невъобразимо голям брой хора?

Мълчание.

— Какво искате от мен?

Франкин остана неподвижен достатъчно дълго, за да накара Уилям да се запита дали изобщо има намерение да му отговори, но в крайна сметка отново протегна ръка към компютъра и кимна към стената. Виж.

Уилям погледна и видя как изображенията от проекторите се променят.

За няколко секунди повечето числа избледняха и се сляха с фона, а другите останаха на фокус преди да се групират и да се подредят в периферията на екрана. В същото време цялата картина се превърна в малка част от по-голям образ, за да отвори място на нови и нови числа, все по-дребни и по-дребни. През цялото това време част от числата продължаваха да избледняват и да изчезват, сякаш изтривани с гумичка от невидима ръка, докато други излизаха на преден план, групираха се по двойки и заемаха мястото си в непрекъснато нарастващата секция в ъгъл, която скоро покри цялата една стена, преди постепенно да се превърне в двоична последователност от нули и единици.

Уилям усети, че е затаил дъх.

Вече започваше да вижда модела, който следваха тези нули и единици, но картината нямаше да му се изясни преди и последното число да бъде заменено от поредната комбинация от черно-бели квадратчета, подредени така, че да запълнят или да оставят празни съответните пиксели.

Мястото на онова, което видя Уилям, бе в музея. Може би в университет или в научноизследователски институт, но не и тук. Не прожектирано върху древните стени на замък в „да го наречем Лихтенщайн“ и определено не в присъствието на два мрачни мъже във военни униформи, които твърдяха, че именно това важно съобщение са успели са разшифроват неотдавна.

Изображението, в което се взираше Уилям Сандберг, се състоеше от стотици редове от символи, препинателни знаци и контури, подредени в строги, но нечетливи вертикални колони.

— Знаете ли какво е това? — попита Франкин.

Уилям кимна.

Клинопис. Беше го виждал само в книгите. Една от най-старите писмености на земята, която хората обикновено виждат върху глинени таблички, показани в някой научнопопулярен филм. А сега стените около него бяха покрити с черно-бели изображения, пресъздаващи именно това писмо. Символите се надпреварваха по стените на залата, сякаш бързаха да предадат спешно съобщение, което обаче никой не разбираше.

Уилям стоеше смаян. Следеше с поглед неразбираемите знаци. Двамата генерали не го пришпорваха.

— Не разбирам — каза той. — Прихванали сте това… сега?

— Това е компилация от материалите, с които разполагаме — отвърна Конърс. — Разполагаме с тях от известно време.

— Знаете ли какво пише?

— Ние знаем. Вие… не е необходимо да знаете.

Уилям изгледа многозначително Франкин, но нямаше сили да го прави на въпрос. Много по-важно бе онова, което не разбираше.

— Мисля, че сте допуснали грешка. Мисля, че са ви информирали погрешно. Аз работя с числа. Не съм египтолог.

— Шумеролог — поправи го Конърс. — Символите са шумерски — каза той, след което добави: — Много добре знаем с какво се занимавате. Разполагаме с хора, които превеждат текста.

— Какво правя тук в такъв случай? След като вече сте извлекли съобщението от тези символи, след като сте разбили кода, за какво съм ви аз?

Франкин се покашля. Откъсна очи от стената, обърна се към Уилям и го погледна твърдо и непоколебимо.

— Сандберг. Не разполагаме с много време.

И добави:

— Трябвате ни, за да кодирате отговор.