Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (48)

45.

Уилям тичаше бос по леденостудения асфалт и не спираше да се смее.

Беше свободен.

И двамата бяха свободни.

Джанин тичаше отпред с уверени равномерни крачки, покрай бялата линия отстрани на пътя. Гърбът й бе изправен досущ като на бегач на средни разстояния, който се намира в отлична форма. Нямаше и следа от умора след пробега из подземията на комплекса.

Той също не издаваше умората си. Изоставаше едва на двайсет, най-много трийсет метра от нея, но тичаше с всички сили. Болката и стресът, с които му се бе наложило да се бори, мислите и съмненията, които се бе опитвал да прогони — всичко това бе изчезнало. Тя можеше да поддържа тази скорост в продължение на часове и той нямаше да изостане, толкова добре се чувстваше. Можеше да тича до края на живота си, защото бяха навън, на свобода, където всичко бе толкова великолепно, толкова опияняващо.

Бяха успели!

Планът на Джанин бе проработил! Размяната на картите, взимането на документите… това бе пълна лудост, не би трябвало да се получи. Но това е животът — нищо не се случва според очакванията.

Нощната слепота, причинена от светлините в коридорите, постепенно започна да отшумява и пейзажът около тях изкристализира с ледена яснота. Тесният път, по който тичаха, бялата прекъсната линия, липсата на осветление… Ефирната пелена на мразовитата мъгла, чиито капчици блещукаха под звездното небе. Планините зад тях, устремените надолу склонове, които заедно с пътя щяха да ги отведат към разположената в подножието им долина, където ги очакваше светът…

Свободата.

В далечината светеха лампи, които сигурно осветяваха главния път.

Там щяха да намерят хора. Там щяха да намерят кола.

Рано или късно все някой щеше да ги качи на автостоп и да им помогне да се измъкнат оттук.

След което щяха да спасят света.

Щяха да се доберат до някой град, да направят стиховете и кодовете обществено достояние, да ги разпратят до университети, болници, правителства, компании от цял свят, до всеки, който би могъл да помогне. Нямаше начин да не успеят.

Все някой някъде щеше да открие ключа, а лабораториите по света щяха да създадат необходимия им вирус, защото ако човечеството получеше шанс да се спаси от унищожение, непременно щеше да се възползва от него.

Всичко друго би било немислимо.

Джанин и Уилям щяха да се погрижат планът да проработи.

Наклонът на стръмния скалист склон намаля и той преля в по-плавен скат, което позволи на Уилям и Джанин да свърнат от пътя, където някой можеше да ги види, и да тръгнат напряко пред ливадите, където земята беше неравна, студена и подбиваше петите им.

Съвсем скоро щяха да открият отсъствието им. И щяха да вдигнат тревога.

Но дотогава те щяха да са далеч от замъка.

Така щеше да стане просто защото трябваше да стане така.

 

 

Продължиха да тичат още петнайсетина минути, когато наближиха храсталака, чийто черен силует се очертаваше на фона на нощното небе.

Все още бяха боси, страхуваха се да спрат и да се обуят не защото се опасяваха, че някой ги преследва, а защото искаха да са сигурни, че никой няма да ги настигне.

Можеха само да се надяват, че няма от какво да се притесняват.

Можеха само да се надяват, че никой не е открил бягството им. Можеха само да се надяват, че това ще стане чак сутринта, когато някой щеше да почука на вратите на стаите им, за да им поднесе закуската. Първо щяха да проверят леглата им, после баните, накрая кабинетите. Едва тогава пазачите щяха да вдигнат тревога. Но по това време те щяха да са далеч, много далеч. И ако имаха малко късмет, никога нямаше да ги открият.

Проблемът обаче не бе в утрешния ден, а в настоящето. Сега.

Защото сега тичаха през ливадите, а двама души, които тичат през широко открито пространство, лесно могат да бъдат забелязани.

Джанин се взираше в храстите. Дали бяха достатъчно гъсти, за да им осигурят прикритие? Дали бе възможно да се скрият в тях? Вероятно щеше да се наложи, ако се появеше някой и ако не успееха да стигнат по-далеч.

Чуваше Уилям зад себе си. Не изоставаше. Въпросът обаче бе колко време ще може да поддържа това темпо.

Трябваше да вземе решение. Или да избере прикритието на храсталака и да рискува да разрани босите си крака в клоните и корените, или да продължи да тича на открито и да рискува да бъде забелязана.

Намали темпо. Тъкмо се канеше да го извика, да го попита какво мисли…

И тогава ги чу.

Стъпки. Идващи от различни посоки.

Не само Уилям тичаше по петите й.

Затаи дъх, завъртя се безшумно и огледа мрака.

И когато го направи, видя лицето на Уилям Сандберг.

Озарено в бяло на фона на черното нощно небе.

А това бе лошо, много лошо.

 

 

Уилям проумя какво се случва още в мига, в който първият лъч се заби право в очите му.

Реагира инстинктивно: хвърли се встрани, гигантски скок, който едва не го извади от равновесие, но все пак остана на крака и продължи да тича все по-бързо и по-бързо. На зигзаг, за да не могат лъчите на фенерите да го засекат отново.

Бяха ги открили.

Първият лъч бе последван от още няколко. Появиха се един след друг и сега Уилям трябваше да се пази от четири, не, от пет лъча, които кръстосваха полето като крайбрежни фарове над черно море. Това очевидно не бе достатъчно, но Уилям просто не се сещаше какво друго да направи.

Светлината го бе поразила право в очите. И нощната слепота, която си бе отишла преди малко, сега го връхлетя с пълна сила.

Той тичаше, тичаше с всички сили, бос по замръзналата земя. Тя бе твърда и неравна, всяка стъпка го изненадваше с нова дупка или буца и всеки път, когато кракът му стъпваше по пръстта по-рано или по-късно от очакваното, остра болка пронизваше цялото му тяло. Продължаваше да мисли за Джанин и за нищо друго.

Присви очи.

Някъде пред него имаше храсталак.

Не беше далеч; бе забелязал тъмните му очертания преди да светнат фенерите. Джанин се бе отправила към него, най-вероятно защото разсъждаваше по същия начин като него — че ако имат късмет, ще успеят да се скрият там, че най-вероятно храстите са единственото им спасение.

С периферното си зрение забеляза, че лъчите светлина продължават да се движат напред, да шарят по полето, видя, че храстите приближават… още два метра… това щеше да е единственият му шанс. Затича още по-бързо, впусна се в нещо като финален спринт, защото си каза, че не успее ли сега, няма да успее никога. В същия миг зад гърба му прозвуча вик:

— Там!

След частица от секундата разбра какво означава викът.

Джанин.

Засечена от лъч светлина.

Вече се бе добрала до храсталака, но клоните му бяха толкова рехави, че все едно бе застанала на открито.

Лъчите се събраха върху нея. Вече следваха всяка нейна стъпка.

Джанин разбра, че всичко е загубено. И спря.

Зачака.

Уилям наблюдаваше случващото се, скрит в мрака.

Видя как пазачите тичат към нея, един, втори, трети, четвърти, как се хвърлят върху нея и я притискат към земята, как крещят на френски неща, от които не разбираше нито дума, но добре знаеше какво означават.

Стоеше останал без дъх, вперил поглед в храстите, които трябваше да ги спасят, но изобщо не оправдаха очакванията им.

Рано или късно лъчите светлина щяха да открият и него и тогава всичко щеше да свърши.

 

 

Най-напред видя собствения си дъх.

Изведнъж се открои в мрака, появи се пред очите му — сивкави облачета на фона на черното небе.

В първия миг не осъзна какво става, сякаш очите му го бяха видели първи и бяха забравили да попитат мозъка. Осъзна го след секунда, но тогава вече бе прекалено късно.

Някой бе осветил дъха му с фенерчето си.

Собствените му бели дробове го бяха издали.

Стоеше неподвижен насред полето. Нямаше как да го пропуснат, затова миг по-късно дотичаха, събориха го на земята и се разкрещяха.

Уилям Сандберг се бе провалил.

Всичко бе в неговите ръце, но въпреки това се бе провалил.

Мразеше се толкова силно, че когато иглата на спринцовката се заби във врата му и го лиши от съзнание, го прие почти с облекчение.