Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (42)

39.

— Мисля, че са я убили — каза той. Вперил бе поглед някъде между хора, които минаваха около тях. Въртеше трескаво очи като птиче, които търси храна, а Хауптбанхоф е маса, осеяна с трохи, където всеки момент може да се появи някой, който да го прогони.

Куполът от стомана и стъкло над главите им наподобяваше катедрала с хиляди прозорци, гигантска оранжерия, в която хората — в очакване да пристигнат влаковете им, които да ги отведат някъде надалеч — сновяха от магазин на магазин както насекомите сноват от цвете на цвете.

Стрелките на часовника току-що бяха отбелязали девет сутринта.

Началото на работния ден. Навсякъде гъмжеше от хора.

Един от тях бе и Сол Уоткинс. Беше се слял с тълпата, бе станал невидим, поредният човек, който тича по някакви си свои задачи, но е решил да се отбие тук, за да изпие чаша кафе. Обикновен, невидим човек, който с нищо не изпъква сред тълпата.

Въпреки това бе неспокоен. Всъщност бе уплашен. Изпълнен със скръб. В чинията пред него имаше сандвич, който щеше да си остане неизяден… както се бе случило с всяко друго ястие през последните няколко седмици. Това бе част от ролята му, нищо повече, детайл, който трябваше да подсили образа му, да внуши, че това е най-обикновена закуска, да му помогне да се слее с тълпата.

Не искаше да се замесва. От друга страна обаче знаеше, че вече е замесен.

— Кои са те? — попита Алберт.

Уоткинс поклати глава. Нямаше представа. Можеше да им каже само, че те са наели жена му, че те са наблюдавали дома му, че те са му се обадили по телефона, за да го уведомят — кратко и делово — че съпругата му е загинала при нещастен случай.

Съпругата му. Беше петнайсет години по-млада от него, но никой не го забелязваше или поне никой не го бе коментирал през всичките години на брака им. И двамата бяха професори, той имаше докторска степен, а тя — две, бяха преподавали заедно в Потсдамския университет, но различни предмети. Той бе специалист по литература и хуманитарни науки, нищичко не разбираше от числа, но знаеше какво е усещането, когато изядеш кексче с пълнеж, и можеше да го опише на колкото си иска страници. Тя бе теоретик. Логиката и системният анализ бяха нейната стихия. Изглеждаше напълно немислимо две толкова различни натури да се погаждат добре и още по-немислимо — да живеят заедно. Въпреки това те бяха щастливо женени двайсет години.

— После се случи това — заяви той. — Случиха се те.

Настъпи кратка пауза.

— Съпругата ви е била теоретик? — попита Алберт. — В каква дисциплина?

— Висша математика. Кодове, шифри… Продължи да преподава в университета, но в свободното си време разработваше комерсиална кодираща система за трансфер на данни по интернет. — На устните му грейна иронична усмивка, но бързо угасна, преди пламъчето да достигне очите му. — Така ме бе инструктирала да отговарям. Единствените думи, които разбирам от това изречение, са предлозите.

Алберт се приведе напред и попита:

— Чували ли сте името Уилям Сандберг?

Сол поклати глава.

— А смятате ли, че е възможно съпругата ви да го е познавала? Знаете ли дали е работила за някоя военна организация?

— Какво се опитвате да кажете? Да не би да знаете кои са те?

Беше ред на Алберт да поклати глава. А Уоткинс продължи да пита:

— И така, кой е Уилям Сандберг?

Алберт му обясни накратко. Разказа му за Уилям. За Джанин. За писмото от Джанин, което споменаваше съпругата на Сол. За отвличанията. За мъжете с тъмни костюми в Амстердам.

Сол го слушаше и кимаше.

— Това са те.

Помълчаха, след което Алберт каза:

— Има разлики, които ме озадачават.

Уоткинс и Лео го погледнаха в очакване да обясни какво има предвид.

— Съпругата ви сама е постъпила на работа при тях.

— Да, отиде доброволно, след което я задържаха против волята й.

— Откъде знаете това?

— Това е едно от предимствата да изучаваш литература. Ставаш много добър в четенето между редовете. — Още една усмивка, помръкнала в зародиш. След което поясни думите си: — Поддържахме контакт. Изпращаше ми пощенски картички, макар и не всеки ден. Кратки безлични текстове, посветени на времето. Буквално. Ако има нещо, за което не сме разговаряли никога, това е времето. Тези текстове означаваха, че е жива, но и че нещо й пречи да напише каквото иска.

— Пощенското клеймо от Берн ли беше? — попита Алберт.

Уоткинс го погледна, после каза:

— Понякога. Но също и от Инсбрук, от Милано… Никога два пъти поред от едно и също място. Дори да е имало някакъв модел, така и не успях да го открия.

— Все места около Алпите.

Забележката дойде от Лео. Той вече бе извадил телефона на Кристина, заредил бе карта на екрана и се опитваше да открие пресечната точка между трите града.

— Това поне ни дава представа за местоположението. Донякъде.

Сол въздъхна отчаяно и каза:

— Което е нищо. Да, там някъде е. Но къде?

Срещна погледа на Лео и зашепна отново:

— Съжалявам. От една година не мисля за нищо друго.

Седяха сред обичайната за една гара какофония от гласове, тракане на пристигащи и заминаващи влакове, скърцане на спирачки, съобщения за часове и номера на перони по радиоуредбата, които заглъхваха преди някой да разбере какво точно казват.

Алберт се приведе напред.

— Възможно ли е да знаете още нещо? Вероятно дори без да го съзнавате?

— Например?

— Не зная. Но ми се струва, че те се страхуват именно от това.

— Те? Да се страхуват?

— Да, страхуват се. Страхуват се от някаква катастрофа и подозират, че решението може би е у вас.

Уоткинс се огледа преди да заговори отново.

— Както вече ви казах, не зная нищо.

Натърти на нищо. Погледът му бе искрен. И все пак май криеше нещо.

— В такъв случай — попита Алберт — защо се страхувате?

— Защото не искам да си помислят, че зная нещо.

Гласът му прозвуча уверено, а погледът му бе прикован в тях. Приведе се напред и сложи ръка върху масата.

И там, под пръстите му, под тънките кокалести пръсти с огромни стави — единствената част от тях, която не се бе свила и съсухрила — които изпъкваха като мъниста върху връв, под тези пръсти лежеше лъскаво листче.

„Всичко е наред — говореха очите му. — Вземете го.“

Отмести ръка, без да откъсва поглед от Лео и Алберт. Изражението му бе толкова сериозно, драматично дори, сякаш им даваше не просто лист хартия, а документ от съдбоносна важност.

Алберт сложи ръка върху листчето, придърпа го към своя край на масата и му хвърли бегъл поглед преди да го прибере в джобчето на гърдите си.

Баркод. Друго не успя да види. Миниатюрни печатни букви, час, вероятно цена и… още нещо.

— Получих писмо — обясни Уоткинс. Гласът му бе стихнал до шепот, сякаш се канеше да сподели тайна, която не знае никой друг. — Два дни преди да се обадят и да ми кажат, че е починала… може да са били и повече, не съм сигурен, дните ми се губят… Та тогава получих тънък бял плик с нечетлив адрес на получателя. Сякаш…

— Сякаш какво? — попита Алберт.

— Сякаш онзи, който го бе написал, не бе държал химикалка от много, много отдавна.

Поколеба се. Най-вероятно тази подробност не бе от значение. Но за него тя бе едно от нещата, които не разбираше. Със сигурност знаеше само, че някой се опитваше да се свърже с него. Но каквото и да имаше да му каже този човек, той не искаше да го чуе.

— Нямаше писмо. Нито съобщение. Само това — каза той и посочи гърдите на Алберт. Листчето.

— Това е разписка — каза Алберт. — Нали? Разписка за багажна клетка?

Уоткинс го погледна. Не отговори на въпроса.

Но все едно бе казал да.

— Аз съм почти на седемдесет — обясни той. — Съпругата ми е мъртва. Страхувам се.

Отново посочи джобчето на Алберт и каза:

— Каквото и да е това, вече нямам нищо общо с него.

 

 

Мъжът с черния костюм не бе очаквал да види Сол Уоткинс. Въпреки това Уоткинс бе тук.

Преди двайсетина минути мъжът бе стоял в подножието на ескалаторите, един етаж под уличното ниво, и се бе преструвал на обикновен пътник, погълнат от разписанието на влаковете и картата на централната гара, но задачата му всъщност бе да наблюдава хората, които слизаха на това ниво.

Регистрираше всяко лице, всяка среща, всяка промяна на посоката и въпреки това в първия момент не го забеляза. Сякаш разумът му отказваше да възприеме онова, което виждаха очите му.

И все пак това бе Уоткинс. Наистина бе той.

Видя главата му да преминава след морето от глави, да подскача в такт с крачките му на път към входа, към чакалнята, после да изчезва в тълпата. Мъжът с тъмния костюм се втурна по стълбите, като лавираше между куфарите и пазарските чанти, за да не го изпусне.

През цялото това време си повтаряше, че това е невъзможно.

Трябваше да има някакво друго обяснение. Сигурно бе съвпадение, защото в противен случай нещата не се връзваха.

Преди по-малко от седмица бяха забелязали бездомника да напуска Хауптбанхоф. Преследваха го много километри, преди най-накрая да го приклещят в една уличка.

Документите, които трябваше да носи в себе си обаче, бяха изчезнали.

Документите, които трябваше да предаде на Сол Уоткинс, но които — поради неизвестна причина — не му бе предал.

Имаше само едно логично обяснение.

Това бе причината Щефан Краус да отиде на гарата.

За да остави документите в багажна клетка.

Според мъжа с черния костюм вариантите бяха два. Единият бе Щефан Краус да е оставил там документите като един вид застраховка с намерението да ги вземе по-късно или да ги използва като разменна монета, с която да откупи живота си. Ако това бе планът му, определено се бе провалил.

Този вариант означаваше, че нещата ще се подредят от само себе си. Щеше да измине едва седмица, след което електронната ключалка автоматично щеше да уведоми отдела за изгубени вещи, че времето за ползване на багажната клетка е изтекло. В този случай персоналът щеше да изпълни ясните и категорични инструкции, които бе получил: в случай че в някоя багажна клетка бъде открит пакет с документи, най-вероятно — но не задължително — дебел жълт плик, адресиран най-вероятно — но не задължително — до Сол Уоткинс, трябваше да позвънят на номера, който бяха получили. В този случай мъжът с черния костюм — или някой негов колега — щеше да дойде незабавно и да вземе плика.

Вторият вариант бе по-проблематичен. И тъкмо той бе причината мъжът с черния костюм да наблюдава гарата, той бе причината да се втурне по ескалатора, причината да открие какво, по дяволите, прави Сол Уоткинс в Хауптбанхоф.

Защото Щефан Краус не бе носил разписка. И това ги тревожеше.

Тревожеше ги, защото по пътя си от багажните клетки до улицата бе минал поне покрай три пощенски кутии. Следователно спокойно би могъл да изпрати разписката като писмо. Това бе причината мъжът с черния костюм да наблюдава жп гарата.

В случай че някой се появи тук.

В случай че някой отиде при багажните клетки и извади оттам нещо, което да наподобява пакет с документи.

Струваше му се немислимо това да е самият Уоткинс.

Бяха следили пощата му, както у дома, така и в университета, а това означаваше, че е невъзможно да са пропуснали дори едно писмо. Нямаше начин да е получил разписката. Нямаше как да стане!

Разбира се, появата му тук можеше да е чиста случайност. Нищо чудно да бе дошъл да напазарува или да си купи билет, но подобни съвпадения рядко бяха плод на случайността, както обичаше да казва мъжът с черния костюм. Каквато и да бе причината, факт бе, че Сол Уоткинс се бе появил в Хауптбанхоф. Това му бе достатъчно.

Инструкциите му бяха ясни и трябваше да ги изпълни.

Мъжът с черния костюм извади мобилния си телефон и се обади на първия номер в списъка за бързо избиране.

Колегите му щяха да пристигнат след броени минути, за да поемат нещата в свои ръце.