Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (18)

Хората около мен все ми повтаряха, че трябва да живея в настоящето.

А аз им се присмивах.

Настоящето е само предшественик на бъдещето.

Само това и нищо повече.

Преходна фаза, чийто край неизбежно настъпва, затова е излишно да се привързваме към него, тъй като рано или късно този миг ще отлети. Хората могат да говорят каквото си искат, но който живее в настоящето, е на крачка — на една много малка крачка — от това да заживее в миналото. А само глупаците живеят в миналото.

Винаги съм живял в бъдещето.

Докато закусвах, винаги мислех за обяда. Обичах да мисля за това, което предстои. Седял съм и съм наблюдавал залезите с бира в ръка, с мисълта, че когато се смрачи, ще трябва да се приберем у дома. Не го ли направим, ще останем без бира и пак ще трябва да се приберем у дома. Или на някого ще му стане студено и пак ще трябва да се приберем у дома.

Рано или късно все се налага да се прибереш у дома.

Какъв тогава е смисълът да живееш в настоящето?

Бъдеще винаги ще има. Затова не е зле да си готов за него.

Един ден обаче реших, че не искам повече да живея.

Единственото, за което копнеех, бе това „бъдеще“ да настъпи колкото се може по-скоро.

Сряда сутрин. 26 ноември.

Днес не съм толкова сигурен.

Днес не съм сигурен, че има бъдеще.

Днес за първи в живота си искам да живея в настоящето.