Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (23)

21.

Имаше нещо странно в паркираната пред жилището му кола и това накара Алберт ван Дайк да спре от другата страна на улицата.

Едва си държеше очите отворени. Тялото му копнееше за храна и за сън и той не искаше нищо, освен да се прибере час по-скоро.

И въпреки това забеляза колата.

Може би защото бе паркирана на няколко метра от вратата му. Тук паркирането бе забранено и той добре знаеше цената на подобно нарушение: глобиха го в деня, в който се бе нанесъл в жилището си, тъй като оставил отпред взетия под наем микробус. Именно тогава взе решението да не си купува кола, докато живее и работи в града.

Може би това бе причината колата да привлече вниманието му.

А може би просто защото тя изглеждаше… ами, защото беше ауди.

Черно ауди. Кой в цялата сграда караше черно ауди? На кого идваха гости, които караха черно ауди, а шофьорът им спираше точно пред вратата, където имаше тротоар и алея за велосипедисти, но не и място за паркиране? А точно зад ъгъла имаше достатъчно места, където паркирането беше разрешено!

Алберт ван Дайк се поколеба. Светофарът бе светнал зелено и хората около него започнаха да пресичат в двете посоки, като на моменти скриваха аудито от поглед. Вместо да пресече, той остана на място. Изчака да светне червено.

Извади мобилния си телефон и се престори, че чете съобщение, после се огледа, уж за да види табелата с името на улицата, сякаш нямаше никаква представа къде се намира, сякаш нямаше нищо странно в това да стои на светофара, докато автомобилите отново спират и хората изпълват пешеходната пътека.

О, преструваше се, че се взира в сградата пред себе си. „Корте Марникстраат“. Ясно. Номер две!

Продължи да играе малкото си представление, докато оглеждаше района в опит да открие нещо необичайно. Самата кола бе голям, вероятно дипломатически автомобил, но нямаше правителствени номера и стъклата не бяха затъмнени.

Странен му се стори начинът, по който бе паркирала колата — с едното колело върху тротоара, небрежно, сякаш шофьорът бе спрял набързо. Кой би могъл да бърза толкова много, че да не спре на съседната пряка, където можеше да се паркира съвсем спокойно? В единайсет сутринта?

Пешеходната пътека отново се изпълни с хора. Алберт се надяваше да не срещне някой съсед. В най-лошия случай съседите щяха да предположат, че нещо се е объркал, и да го заговорят тихичко, както се постъпва с хора, изпаднали в умопомрачение: „Домът ви се намира ей там, господине! Виждате ли го? Онази голямата сграда с белите прозорци? Хайде сега да пресечем заедно…“.

Никой обаче не се спря, никой не му предложи помощ и тъкмо когато си казваше, че е време да спре да играе тази пиеска и да пресече улицата, забеляза четиримата мъже.

Един чакаше зад стъклената входна врата на сградата. Друг се бе подпрял на тухлената стена зад водосточната тръба между дома на Алберт и съседната кооперация. Държеше мобилен телефон. Други двама бяха застанали на двата ъгъла на най-близките преки, откъдето започваше същински лабиринт от улици и канали. Бяха се разположили така, сякаш да попречат на някого да избяга. На някого… На него?

И четиримата бяха с костюми, вратовръзки и палта, които бяха прекалено тънки за това време, особено ако възнамеряваха да прекарат целия ден на улицата в очакване на Алберт. Бяха на средна възраст и това бе всичко, което можеше да каже за тях. Не бе в състояние да различи лицата им от това разстояние, а не искаше да се взира в тях, за да не би да усетят, че някой ги наблюдава, и да го видят.

Защото видеха ли го, не можеше да има съмнение какво ще последва. И четиримата бяха прекалено заети да се преструват, че не правят нищо — както и самият Алберт, между другото — но уж небрежните им пози прикриваха бдителност, която по нищо не отстъпваше на неговата.

Реши, че го гони параноята. Каква причина можеше да има някой да го следи? Самата мисъл му се стори нелепа, но въпреки това не бе в състояние да се отърве от нея.

Обърна се, престори се, че сравнява табелката с името на улицата с несъществуващото съобщение в мобилния си телефон, изигра изпълнен с досада жест, който трябваше да означава, че се е объркал, след което тръгна в обратната посока, сякаш искаше да каже: „Леле, какъв съм глупак“, все едно е сбъркал улицата. Това беше. Дори някой от четиримата от другата страна на улицата да го бе забелязал, едва ли щеше да му обърне внимание. Най-вероятно щеше да остане на мястото си в очакване на същинската си цел.

Така поне смяташе Алберт ван Дайк.

След няколко крачки обаче усети, че някой го следва.

— Алберт ван Дайк? — попита непознат глас.

Алберт се обърна. Костюм. Вратовръзка. Леко палто.

Разбира се, че наблюдаваха и тази страна на улицата.

— Да? — каза Алберт и се наруга наум. Ако не беше Алберт ван Дайк, сигурно изобщо нямаше да отговори.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса — каза мъжът.

— Да? — повтори Алберт.

— Колата ни очаква ей там — каза мъжът.

Когато влезе в кабинета на Уилям, Джанин се почувства така, сякаш вижда за първи път значимо произведение на изкуството.

Не, никога не бе имала тази възможност, но чувството, каза си, чувството би трябвало да е същото. Чувството, породено от взирането в плат, покрил нещо, очертал грубо контурите на статуя, паметник или каквото и да се крие отдолу, смътната представа, че там има нещо важно, но какво точно, никой не е в състояние да каже.

И сега платът бе махнат.

За първи път тя видя кода в неговата цялост.

Едната стена бе покрита с шифрованите послания. За нея те бяха също толкова неразбираеми, колкото и когато бяха затанцували по стените на голямата зала преди седем месеца, когато й обясниха каква задача й възлагат. Бяха също толкова неразбираеми, колкото и когато Хелена Уоткинс й ги бе показала, тайно, като проява на доверие, било за да я насърчи, било за да й помогне да открие решение, а може би и двете.

Съседната стена бе покрита с разшифрованите текстове.

Нейните текстове. Толкова добре ги познаваше. След като прекара седем месеца в работа върху тях, те се бяха превърнали в нейните текстове и сега един бърз поглед бе достатъчен, за да разбере за кой точно откъс от шумерските стихове става въпрос.

Стихове. Наричаше ги така, защото не бе открила по-подходяща дума. Това бяха кратки, стегнати послания, които на пръв поглед като че ли не казваха много, но образуваха контекст, който тя бавно започваше да осъзнава, контекст, който я ужасяваше и който все още не бе потвърден окончателно.

И този контекст бе човешката ДНК?

Това я ужасяваше още повече.

Уилям наблюдаваше Джанин, която оглеждаше стените на кабинета му.

— Какво можеш да кажеш? — попита я съвсем тихо, сякаш не искаше да я откъсва от мислите й.

Съжали за въпроса си в мига, в който думите излязоха от устата му. „Идиот“, упрекна се наум. Добре знаеше какво преживява тя, а това означаваше, че в момента той трябва да прави едно-единствено нещо и то е да си затваря устата.

Самият той бе изпадал достатъчно често в подобна ситуация и трябваше да знае, че точно в този момент Джанин няма време за нищо освен за собствените си мисли. А най-лошото, освен да те прекъснат, разбира се, бе някой да се опита да се прокрадне в съзнанието ти, да привлече вниманието ти и да те разсее.

Затова не каза нито дума повече.

Джанин също мълчеше. От време на време спираше и поглеждаше някоя страница по-отблизо. После тръгваше отново, обикаляше от лист на лист и от стих на стих. Минутите се нижеха една след друга. Уилям нямаше нищо против.

— Очаквах да видя това — каза тя най-сетне.

— Кое?

— Редът.

Джанин отстъпи крачка назад. Застана на известно разстояние и обхвана с поглед цялата стена. Сякаш най-сетне й бе заговорила, сякаш комуникираше с нея по начина, по който той се бе опитал да я накара през последните няколко дни.

Изведнъж се почувства сам. Стори му се, че стената е една огромна партитура, че Джанин е учителка по пиано, а той е ученик, дошъл за първия си урок, който не вижда нищо освен напълно неразбираеми знаци и линии. Почувства се толкова безпомощен, сякаш никога нямаше да се научи да чете тези знаци.

Миг по-късно обаче прогони тази мисъл и попита:

— Какво е това според теб?

Погледът й пробяга по стените. За последен път, сякаш искаше да е сигурна.

— Онова, от което се страхувах — отвърна тя. — Хронологичен ред.