Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (27)

25.

Младежът зад волана бе толкова слаб шофьор, че Алберт ван Дайк се запита дали не би имал по-големи шансове за оцеляване, ако се бе предал на мъжете с костюмите, които го дебнеха пред апартамента му.

— Карай вдясно! — изкрещя той. Отчаянието в гласа му бе толкова очевидно, че Лео вдигна глава и срещна погледа му в огледалото за обратно виждане.

— Да завия? — попита той. — Сега?

— Не! Карай от дясната страна на пътя!

А! Лео погледна напред и видя, че наистина се е насочил право към идващите насреща коли, затова зави рязко вдясно. Продължи да шофира мълчаливо, ръцете му стискаха здраво волана, тялото му бе изпълнено до краен предел с адреналин, а дрехите му бяха подгизнали от пот, макар че парното едва успяваше да стопли купето.

Лео бе добър шофьор. Много добър. Наистина. Не го биваше обаче да прецени кога еднопосочната улица — напълно внезапно и без никакво предупреждение — прелива в двупосочна с насрещно движение. Неизменно разчиташе на пътните знаци да му предоставят подобна информация, но сега се бе озовал в град, в който имаше прекалено малко знаци и прекалено много трамваи. На всичко отгоре нямаше и най-малката представа къде отиват.

Алберт бавно извърна поглед от Лео.

На мястото до шофьора седеше жената, която се бе свързала с неговия секретар, затова Алберт се опита да се успокои и да се съсредоточи върху нея. Ако се вярваше на визитката й, тя бе Кристина Сандберг, журналистка, но опитите им до момента да завържат разговор не сполучваха заради шофьора, който явно бе решил да ги убие и тримата.

— Защо ви издирват? — попита Кристина.

— Появиха се пред дома ми. Може да съм убил един от тях.

— Те? — попита тя. — Кои те?

— Надявах се вие да ми кажете нещо по въпроса.

Кристина поклати глава. Отново се възцари мълчание, нарушавано единствено от свиренето на гуми и ругатните на шофьора при острите завои.

Центърът на града остана зад гърба им. Късният следобед преливаше в сумрак и покрай тях започнаха да прелитат на равни интервали светлините на уличните лампи и фаровете на идващите насреща автомобили.

— Защо дойдохте тук?

— Какво знаете? — отговори тя с въпрос.

— Само онова, което сте казали на секретаря ми.

Добре. Кристина започна от самото начало. Изчезването на Уилям. Откритието на Лео. Сходствата между двата случая. И двамата са работили с кодове, макар и в различни области, от различна перспектива.

Алберт слушаше. Кимаше където трябва и не я прекъсваше.

Посрещна разказа й със смесени чувства. От една страна, отчаяно копнееше да повярва, че двете отвличания са свързани. Това би улеснило нещата: щяха да сравнят информацията, с която разполагат, и евентуално да стигнат до заключение, което да им помогне да се придвижат напред в разследването. От друга страна обаче съвпаденията бяха прекалено малко. Да, и двамата бяха изчезнали, и двамата работеха в сходни области, добре. Но между двете отвличания имаше интервал от повече от половин година. Освен това бяха извършени в различни държави.

Кристина долови скептицизма му и каза:

— Не съм спала цяла нощ. Прегледах всички архиви и бази данни, в които успях да вляза, в търсене на информация. За разследването. За Джанин.

Лео я погледна. Това бе ново за него.

— Едно нещо в полицейските доклади привлече вниманието ми. Споменават го между другото… Обясняват го с обстоятелството, че според полицията изчезването й е доброволно, тъй като… — опита се да открие подходящата дума, която да е максимално близка до термина, използван в онзи доклад, — тъй като според разследващите тя е взела всичките си лични вещи.

Дребна подробност, но ако Кристина се канеше да каже онова, което Алберт вече подозираше, че ще чуе, тази подробност се оказваше много важна.

— Да? — подкани я той.

— Когато съпругът ми изчезна… — Тя се извърна и погледна Алберт, доколкото това бе възможно, без да разкопчава колана си. — Взе всичко със себе си. Като казвам всичко, нямам предвид само дрехи, паста за зъби… нали разбирате, онези неща, които човек взима, когато заминава някъде. Имам предвид всичко. Компютри, научна литература, данни от минали проучвания, бележки, неща, които няма никакъв смисъл да взима.

Лео я погледна с крайчеца на окото си. Очакваше да продължи, да спомене за снимките на дъщеря им, но тя не го направи. Не каза нищо повече. Чакаше да чуе отговора на Алберт.

— Все повтаряха, че ме е напуснала — каза бавно той. — Казваха, че сигурно го е планирала отдавна, че не било необичайно партньорите да си тръгват без предупреждение. Разбирали колко ми е трудно да го приема. Искаше ми се да ги пратя по дяволите. Но не го направих. — Замълча. — Просто знаех.

— Взела е прекалено много неща — отбеляза Кристина.

Той кимна, за да потвърди думите й. Кимна, за да отговори на всички въпроси, които си бе задавал безброй пъти. Едва сега се осмеляваше да ги изрече на глас пред човек, който разсъждаваше като него:

— Защо ще го прави? Защо ще взима дрехи, които никога не е носила? Записки от стари лекции по предмети, от които изобщо не се интересуваше? Неща, които съм наследил от майка ми, но бях прибрал в нейния гардероб? Всичко.

— И до какъв извод стигнахте?

— Че някой е събрал багажа й вместо нея.

Кристина кимна в знак на съгласие.

— Ако в двата случая са замесени едни и същи хора — каза той, като наблегна на ако, сякаш все още отказваше да приеме тази възможност, — какво означава това?

Изглежда, се колебаеше, водеше някаква вътрешна борба, сякаш искаше да й каже нещо, но не бе убеден, че трябва да го направи. Накрая се приведе напред и попита:

— Бившият ви съпруг има ли някакви контакти с Швейцария?

— Не — отвърна тя. — Защо?

— Защото получих това.

Бръкна в джоба си и извади жълтия плик. Същият, който бе адресиран до Емануел Сфинкс и носеше пощенско клеймо от Берн. Същият, който бе показал в полицията и който бе причината да не може да се върне в дома си, в университета или на което и да било друго място, където биха могли да го причакват.

Тя го взе. Отвори го. Три листа. Изписани на ръка.

И хиляди въпроси. И тя отвори уста, за да ги зададе.

В същия миг обаче колата им излетя от пътя.

Реакцията на Лео бе напълно ирационална, неочаквана и нелогична, но тъкмо това спаси живота им.

Първата му мисъл бе, че някой ги е ударил, че най-вероятно е извършил нарушение, затова изви волана надясно, предполагайки, че се е озовал в насрещното движение, без да забележи.

Но всъщност Лео караше максимално вдясно.

И когато колата им прелетя над бордюра вдясно, колелата й не откриха асфалт, а само трева и неравна земя, затова заподскача по буците пръст, докато Лео натискаше с всички сили педала на спирачката.

Осъзнаха какво се е случило едва когато колата спря.

Шумът от подскачането на колата в нивата се смени със страховит вой на двигатели, с вибрации с нарастваща сила, които не само не спираха, а ставаха все по-силни и по-силни. Небето над канавката, през която бяха минали в този късен мъглив следобед, грееше в жълтеникаво вместо в обичайното сиво.

Около тях се носеше миризма на кал и бензин. Всичко бе забулено в дим. Когато се качиха на крайпътния насип, замръзнаха.

Бяха извадили късмет.

Самолетът бе прелетял право над главите им, но все пак достатъчно високо, та колесниците му да не ги закачат. След няколкостотин метра се бе стоварил на земята, помитайки всичко по пътя си без никакво намерение да спре.

Дървото, което бе накарало Лео да извърне рязко волана и да излезе от пътя, лежеше на асфалта. Около него лежаха и други дървета, прекършени, разпилени по пътя, редом с антени и телефонни стълбове, пометени от връхлитащия самолет, който най-вероятно ги бе повалил с двигателите си или с някоя друга част от фюзелажа преди да продължи да лети ниско като фризби, да се забие в земята и да връхлети къщите в ширналото се предградие.

Шумът започна да стихва бавно. А може би причината бе в шока, който поглъщаше целия град и заглушаваше обичайните му шумове и звуци. Още преди някой от тях да посегне към мобилния си телефон, в далечината се появиха мигащи сини светлини.

Пейзажът около тях се промени за броени минути. Тъмнината и тишината отстъпиха място на ярки светлини и многолюдно множество.

Спокойната хладна вечер си бе отишла безвъзвратно.