Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (33)

31.

Сузане Акерман седеше зад волана на първата линейка, пристигнала в болницата „Столеваарт“, напълно убедена, че е станало някакво недоразумение.

Мъжът отзад бе оцелял противно на всяка логика. Сградата, в която бе работил, бе срината до основи, сплескана като омлет от крилото на разбилия се самолет. Оцелелият имаше множество фрактури и сериозни изгаряния, но бе жив и тя го бе докарала до най-близката болница. Щеше да е първият пациент от рухналата сграда, приет в болница, след него щяха да пристигнат и други, бог знае точно колко, непрекъснат поток от пострадали, който нямаше да секне през цялата нощ.

Само че пътят към болницата бе блокиран от мъж с армейска униформа.

Тя свали прозореца и каза:

— Идвам от мястото на самолетната катастрофа.

Очакваше военният да реагира бързо, да вдигне бариерата, да се извини за забавянето. Не се съмняваше, че единствената цел на военните е да улеснят работата на спасителните екипи, да контролират достъпа до болницата, за да не позволят персоналът й да бъде ангажиран с дреболии като настинки или ожулвания, а всички ресурси да бъдат насочени към хората, които наистина се нуждаят от помощ.

Войникът обаче само поклати глава. Посочи назад. Завийте обратно. Намерете друга болница.

Зад гърба му се виждаше цяла колона военни камиони, спрели на улицата, сякаш болницата бе малка бананова република, а линейката бе партизански отряд, който я напада.

Сузане Акерман се опита да обясни отново. Отговорът оставаше един и същ.

Болницата е затворена. Намира се под карантина. Моля, обърнете.

Едва след като линейката обърна и подкара в обратната посока с включени светлини и още по-голяма скорост отпреди, Сузане Акерман осъзна какво се е случило, осъзна го съвсем ясно, проумя цялата логика на събитията и това я изпълни с ужас.

Терористи!

Първо самолет, който се разбива в града, а сега и затворена болница.

Амстердам бе жертва на терористична атака.

Прогони страховете си, твърдо решена да се съсредоточи върху работата си. Нощта бе кошмарна, а денят нямаше да е по-лек, но тя бе положила клетва да прави всичко по силите си, за да спасява живота на хората, и щеше да я изпълни.

Докато парамедиците се опитваха да спасят живота на пациента в линейката, тя натисна още по-силно педала на газта, за да изстиска още малко мощност от двигателя, за да преминава на червен светофар кръстовище след кръстовище, без да знае, че мъжът, когото вози, ще умре преди да пристигне в следващата болница.

 

 

Ако Сузане Акерман имаше възможност да следи новините, щеше да осъзнае, че не е единствената, стигнала до подобни прибързани заключения.

Мониторите в огромната зала в недрата на Алпите предаваха новинарските емисии, посветени на поставената под карантина болница в Амстердам. Всички излъчваха едни и същи неясни кадри, заснети отдалеч, под различни ъгли, а коментарите на журналистите се придържаха към една и съща теория.

Канал след канал излъчваха тези кадри, а в долната или в горната част на екрана, на всяко място, където нямаше да закрият лицето на репортера или размазания силует на болницата, течаха текстове от рода на Болница под карантина или Опасения за терористична атака затварят болница. Никой не знаеше какво се случва, но всички искаха да бъдат първи.

Полицията мълчи относно заплахата срещу болницата.

Нито една терористична организация не е отправила искания.

Франкин стоеше по средата на залата, наблюдаваше безмълвното движение на устните на репортерите — звукът на мониторите бе изключен — и сякаш чуваше думите им. Амстердам е подложен на терористична атака.

— Това е добре — каза той.

И всички в залата го разбраха.

Беше добре, защото от всички възможни обяснения медиите бяха предпочели версията, че Холандия, а може би целият Запад или дори целият цивилизован свят е подложен на нападение от страна на неизвестна терористична организация.

Това бе най-удобният за тях вариант в светлината на онова, което щеше да последва.

 

 

Когато отвори вратата към стълбите и излезе на покрива, Кристина Сандберг се почувства така, сякаш бе отворила вратата към собствения си живот.

За втори път този ден реалността се стовари върху нея с цялата си мощ, за да й напомни къде е мястото й в този свят. Воят на вертолетни ротори, прожекторите на телевизионните оператори, сирените на пожарните и линейките, дори вятърът, който я брулеше и приглушаваше тези шумове, сякаш идваха някъде от много далеч, това я караше да се чувства жива, зареждаше я с адреналин и енергия, които изпълваха тялото й и й позволяваха да продължи напред.

Не знаеше повече от репортерите долу на улицата, онези, които стояха пред камерите и микрофоните и въртяха и сучеха едно и също — че нещо се случва, но какво точно, все още не се знае. Тя обаче можеше да заснеме истински репортаж, при това с такава продължителност, с каквато колегите й от Стокхолм пожелаеха. Бе интервюирала студентите в общежитието, които през последните два часа бяха наблюдавали как кордонът от военнослужещи опасва болницата. Един от тях дори познаваше пациент в болницата. Говореше се, че човекът се свързал със семейството си по телефона и им признал, че е уплашен, нямал право да напуска стаята, натиснел ли бутона, за да повика сестрата, никой не се отзовавал. Оттогава изминали три часа и сега пациентът не отговарял на мобилния си телефон.

Да, Кристина Сандберг бе събрала добър материал. Затова когато застана до Лео, който се взираше в осветената от прожекторите на телевизионните оператори фасада на болницата, разбра, че това е идеалният фон, на който да заснеме следващия си репортаж.

Лео беше добър. Двамата бяха добър екип. Трябваше да го похвали.

Застана на ръба на покрива, обърна се към Лео и му намигна:

— Готов ли си?

Постави слушалката в ухото си, както бе направила по-рано, пренебрегна опитите му да й каже нещо и се подготви за излъчването на живо.

Беше щастлива. Истински щастлива.

И макар да не го знаеше, щеше да умре щастлива.

 

 

Трийсетгодишният пилот, когото колегите му наричаха Топчо, понеже имаше само един тестис, летеше над Северно море. Седеше в кокпита на своя Ф-16, под чиито крила висяха гроздове ракети, и очакваше заповеди.

Беше тихо. Толкова тихо, че командирът му се обади отново, за да се увери, че Топчо е разбрал заповедите, че комуникационното оборудване работи нормално и че пилотът ще изпълни мисията си.

Топчо отговори, че не е сигурен, че е разбрал правилно заповедите, затова от контролната кула ги повториха. Възцари се същата тишина. Командирът нямаше нужда да пита каква е причината.

Когато гласът му прозвуча за пореден път по радиото, в него се усещаше сериозна, дори мрачна нотка. Командирът загърби протокола и обясни на Топчо, че когато е настъпил моментът да издаде тази заповед, той също е изпитал колебания. Моралът е странно нещо понякога, каза той. Ако за да спасиш живота на голям брой хора се налага да пожертваш по-малък брой хора, кой може да каже, че решението не е оправдано?

Пилотът в изтребителя виждаше Амстердам да се приближава, хилядите жълто-бели точици в далечината ставаха все по-големи и все по-ярки. Честно казано обаче, нямаше отговор на този въпрос.

Всяка фибра от тялото му крещеше да не се подчини на заповедта.

В същото време обаче знаеше, че трябва да я изпълни.

Когато точиците под него се превърнаха в къщи, в къщите на града, в който бе израснал и който обичаше толкова много, в главата му започна да ври и кипи от аргументи за и против.

Не можеш да бомбардираш болница, пълна с твои цивилни съграждани.

Просто не можеш.

 

 

Погледът на Уилям пробягваше от екран на екран, следеше различните новинарски канали и сайтове от всички краища на света, подредени като гигантска мозайка. И изведнъж застина.

Изпълни го страх, а тялото му сякаш стана безтегловно.

Бившата му съпруга се взираше в него от един монитор.

Не само в него, разбира се, а в очите на стотици хиляди хора в Швеция, а и не само там. В същото време обаче тя не се взираше в очите на никого конкретно, а в обектива на камерата някъде в Амстердам. Какво, по дяволите, правеше там? Стоеше на някакъв покрив, хеликоптери с монтирани под носовете им прожектори осветяваха нощното небе зад нея, а между нея и небето се издигаше огромен паралелепипед от стъкло и метал, чиито прозорци бяха озарени от леденосиня светлина. Не можеше да има никакво съмнение какво вижда.

— Това на живо ли е? — попита той, макар да знаеше отговора.

Никой не каза нищо.

— Това! Репортажът! На живо ли е?

Конърс направи връзката пръв. Видя името на жената до логото на шведския новинарски сайт и разбра напрежението в гласа на Сандберг. Кимна бавно. Лицето му беше безизразно като на генерал. И тъжно като на човешко същество.

— На живо е — отвърна той.

Уилям не отвърна нищо.

Кристина Сандберг беше в Амстердам. Стоеше пред болницата, която щеше да бъде сравнена със земята. Той знаеше какво ще се случи, а тя нямаше представа.

 

 

Алберт ван Дайк видя изтребителя още при първото му прелитане над града и мигом разбра какво ще се случи.

Седеше за волана на взетия под наем автомобил на Кристина Сандберг, вдигнал яка и нахлупил бейзболната шапка на нейния помощник, за да скрие лицето си. За негов късмет, погледнеше ли го някой, щеше да реши, че му е студено, а не че се притеснява да не би някой от стотиците полицаи, от които гъмжеше районът, да мине покрай колата и да го разпознае. Всъщност и двете бяха истина.

Не искаше да е тук.

Кристина Сандберг бе убедила полицаите да я пуснат през кордона, като ги бе уверила, че е дошла, за да вземе дъщеря си от студентското общежитие. Рано или късно обаче ченгетата щяха да се зачудят защо се бави толкова. След което щяха да почукат на прозореца на колата и всичко щеше да свърши.

Само че Алберт нямаше къде да отиде. Затова седеше и чакаше Кристина и помощникът й да приключат с онова, което правеха, и да се върнат колкото се може по-бързо, за да се махнат заедно оттук.

Чакаше ги вече двайсет минути, когато самолетът направи първия си заход.

Прелетя над главите им със смайваща скорост, почти плашещо ниско над покривите. Отначало той видя само силуета му, след което отекна и гърмът на двигателите, който разтърси нощта, преди да се разсее заедно с изчезналия в мрака изтребител.

Алберт впери поглед през стъклото, опитваше се да осмисли видяното. Какво правеше тук изтребител? Един вертолет спокойно би могъл да държи района под контрол, да подпомага усилията на полицията на земята, дори да държи останалите хеликоптери на разстояние, онези, наети от телевизиите и вестниците, за да отразят по-добре тази история.

Но боен самолет? С каква цел?

И тогава се сети. Имаше една задача, с която можеше да се справи само изтребител. Една-единствена задача.

Изправи се в седалката, извади телефона с предплатената карта и забърка в джобовете си за визитката с номера на Кристина Сандберг. Изскочи от колата и погледна нагоре към покрива. Пет пари не даваше дали ще го познаят. Ако беше прав, Кристина и Лео можеха да загинат там горе. Трябваше да ги предупреди дори с риск да бъде забелязан от някой полицай.

Изтребител.

Това беше лудост! Но пък лудост беше и всичко, случило се през последните двайсет и четири часа.

Не успяваше да открие визитката й. Продължаваше да преравя джоб след джоб. Изпадна в паника.

Ако се бе ослушал внимателно, щеше да чуе, че изтребителят захожда отново.

 

 

В голямата зала вреше и кипеше.

Униформените се споглеждаха трескаво, притискаха телефони към ушите си, за да чуват по-добре, едни излизаха, други влизаха, всички се опитваха да получат една и съща информация.

Самолетът току-що бе прелетял над целта, без да изпълни заповедта.

Болницата продължаваше да е на мястото си, макар да трябваше вече да е срината със земята, въпросите следваха един подир друг, но нямаше кой да им отговори. Какво се бе случило? За някаква повреда ли ставаше въпрос? Или пилотът бе отказал да изпълни заповедта? Какво трябваше да предприемат сега и колко време щеше да мине преди да направят втори опит?

Уилям наблюдаваше всичко това.

До момента не бе имал представа за могъществото на Организацията, за близките й контакти с правителства от цял свят или най-малкото с военните им министерства. Само за няколко часа бяха локализирали мишената, бяха съставили стратегия и бяха мобилизирали ресурсите, необходими за изпълнението й.

Самата стратегия смайваше и вдъхваше страхопочитание.

Беше плувнал в пот. Стискаше юмруци толкова силно, че вече не чувстваше пръстите си. Сякаш бе седнал на електрически стол и някой бе включил шалтера, но не се бе случило нищо. И сега се канеха да опитат отново.

А от видеостената продължаваше да го гледа жена му, редом с безброй други журналисти, озовали се на мястото на събитието.

Нейните кадри от болницата обаче бяха по-ясни, по-контрастни, по-близки.

Кристина Сандберг винаги бе искала да е най-добрата. И бе успяла за пореден път.

Само че това го ужасяваше, тъй като можеше да коства живота й.

— Конърс? — каза той.

Конърс го погледна. Не бе чул кога е застанал до него, тъй като стоеше с телефон, притиснат до ухото, и с поглед, вперен в компютъра.

Сандберг обаче го гледаше настойчиво, отказваше да извърне очи.

— Това е последното, което ще поискам от теб — каза той, — но направиш ли го…

— Сандберг, моментът не е…

— Това там е жена ми — каза Уилям и посочи мониторите. — Сега е моментът.

— Прекалено късно е да го спра — отвърна Конърс.

— Тя няма нищо общо с това! На какво разстояние е тя… на петдесет метра? Или по-малко? На такова разстояние взривната вълна… За бога, Конърс! Остави я да се измъкне оттам! Да се скрие някъде! Тя е невинна…

Конърс го прекъсна с толкова остър глас, че отекна в цялата зала:

— Всички са невинни!

Погледите на всички в залата бяха насочени към тях, всички следяха размяната на реплики като болезнено предисловие към същинската трагедия.

Конърс понижи тон и позволи на отчаянието и колебанието да проличат в очите му. Това не бе основният план, който бяха разработвали, не бе дори резервният вариант. Ако първият бе план А, а вторият — план Б, сега бяха стигнали толкова надолу в азбуката, че сигурно се бяха спрели на някоя от последните букви, макар да не знаеха на коя точно. Конърс знаеше само, че е започнал играта с купчина жетони пред себе си и добри шансове за успех, но сега парите им бяха изчезнали и те щяха да загубят всичко без дори най-малката възможност да спечелят.

А сценарият бе изцяло негов. Именно той го бе разработил, макар никога да не бе очаквал, че един ден ще му се наложи да го приведе в действие.

— Всички са невинни — повтори Конърс. — Всички в тази сграда, всички на борда на полет 601, всички, които са били на земята по време на сблъсъка. Всеки един от милионите, които ще бъдат поразени от вируса и ще го предават един на друг, докато накрая не остане жив човек, на когото да го предадат. Затова трябва да го спрем. Без значение колко жестоко или нечовешко може да ни се струва това, то трябва да се направи.

Бе възвърнал самообладанието си. Погледът му умоляваше Уилям да прояви разбиране. Не искаше да издава заповеди, не искаше да остане сам в това. „Разбери ме.“ Не искаше да каже нищо друго. „Прости ми и се опитай да разбереш.“

— Нищо не мога да направя, Сандберг.

— Можеш да ми върнеш мобилния телефон.

Смяташе, че го е казал съвсем спокойно, хладнокръвно дори, но ако съдеше по тишината, настанала в залата, явно бе изкрещял.

Усети колебание, но после осъзна, че все още има шанс. Все още имаше минута, секунди, а може би дори по-малко, все пак имаше още време и с всяка секунда то ставаше все по-малко и по-малко.

— Телефонът ми е у вас — каза бавно той, всяка сричка трептеше от напрежение, от гняв, от заплаха, че не отговаря за действията си, ако Конърс не се подчини.

Гледаше Конърс право в очите.

— Телефонът ми е у вас. Върнете ми го. Веднага!

 

 

Лео Бьорк бе толкова съсредоточен върху това, което правеше, че не просто се сепна, а буквално подскочи от страх.

В един момент гледаше сериозното делово изражение на Кристина, следеше как устата й се движи, без да чува нито звук заради вятъра, хеликоптерите, движението по улицата долу, стараеше се да задържи в кадър и нея, и болницата зад гърба й.

А в следващия миг видя Уилям Сандберг.

Усмихваше му се, огрян от лъчите на спусналото се ниско слънце, небето зад гърба му бе лазурносиньо, а лицето му изпълваше екрана, от който допреди секунда го бе гледала Кристина. Контрастът с реалността около него бе толкова голяма, че в първия момент Лео не разбра какво вижда.

Входящо обаждане. Уилям Сандберг.

За първи път гласът на Кристина надвика хаоса.

— Лео! Какво става?

Той вдигна поглед от екрана на мобилния телефон и я видя да оправя слушалката в ухото си. Разговаряше с някой колега от редакцията.

— Казват, че са изгубили връзка!

— Той се обажда! Уилям!

Отначало Кристина не разбра какво й казва.

Беше потънала в собствените си мисли, изговаряше текста си, в който всяко изречение следваше логично и гладко предходното, излъчваше в ефир… а в следващия момент цялата апаратна й се разкрещя в слушалката, че връзката е пропаднала.

Това беше ужасно! Да се случи точно по средата на великолепния й монолог за страха и несигурността! На всичко отгоре Лео крещеше името на бившия й съпруг и я объркваше допълнително.

Той завъртя телефона.

И тя разбра.

„Сега намери да ми се обади това копеле! Точно в този момент!“

Част от нея искаше да приеме разговора. В края на краищата тъкмо Уилям беше причината да дойде в Амстердам. Репортерът в нея обаче знаеше, че не може да го направи, не и при положение че колегите от апаратната продължаваха да крещят в ухото й, не и при положение че се намираше в епицентъра на същински информационен ад, а вятърът развяваше косите й и сякаш заглушаваше мислите й.

Трябваше да вземе решение.

Вече знаеше какво ще бъде то.

— Да се обади по-късно — извика тя.

— Но това е Уилям! — възрази Лео.

— И е жив. Това е чудесно. Да ми се обади по-късно!

Пристъпи към Лео, като продължаваше да крещи, грабна телефона от ръката му, отхвърли повикването и насочи всички входящи повиквания към гласовата си поща. Когато подаде телефона на Лео, камерата вече работеше. Върна се на мястото си и вдигна микрофона към устата си:

— Прекъснаха ни. Отново сме на линия. Започваме по ваш сигнал.

 

 

Топчо прелетя над целта, което не остана незабелязано от контролната кула.

Виковете, прозвучали по радиото, едва не го проглушиха.

Командирът му повиши тон и започна дълга тирада за дълга и съвестта, която сломи последните му угризения.

Топчо завъртя изтребителя на сто и осемдесет градуса в широк плавен полукръг и се понесе над плетеницата от магистрали и улици в предградията. Полетя право към целта с ясното съзнание, че този път ще я порази.

Никога през живота си не бе изричал молитва. Но когато бутна нагоре капачето на лоста за стрелба, се помоли за прошка.

 

 

Разнесе се гласът на Кристина Сандберг. Той обаче долетя от миналото, от времето, когато всичко беше наред, и от място, където единственият шум идваше от компютрите, телефоните и журналистите по бюрата.

Гласът произнесе името й и заяви, че не може да приеме разговора. Няколко секунди по-късно прозвуча сигнал, който уведоми Уилям, че може да остави съобщение, ако желае.

— Слез от покрива! Там е опасно! — каза той. — Обади ми се! Аз съм добре! Обади ми се!

Затвори и направи опит да я набере отново. Нямаше да се откаже толкова лесно. Телефонът иззвъня няколко пъти, преди отново да се включи гласовата поща, което означаваше, че тя е прехвърлила разговорите си към нея.

Зелен бутон. Секунда мълчание. И отново нейният глас.

Същият делови глас, записан в същия момент, и когато прозвуча същият сигнал, Уилям затвори ядосано очи и прекъсна връзката.

Този път нямаше сигнал.

Бе изключила телефона.

Явно работеше и не искаше да я безпокоят. Тази упорита жена бе изключила телефона си. Той вдигна очи в знак на отчаяние — и тогава я видя отново.

Джанин протегна ръка, докосна го, за да привлече вниманието му към видеостената, но той вече гледаше натам. На един от екраните пред тях, който само допреди секунда излъчваше черна празнота, се бе появил образ. Отново Кристина: също толкова сериозна и делова, колкото и преди, вперила поглед и в неговите очи, и в очите на всички зрители — сякаш репортажът й никога не е бил прекъсван, сякаш не бе отхвърлила обажданията му — предаваше от центъра на събитията, както винаги бе искала.

Той стоеше тук и я гледаше.

Тя стоеше там и не го виждаше.

Нямаше какво повече да направи.

Дори не се обърна, когато в залата влезе униформен офицер, приближи се до тъмносините кресла и се покашля, вперил поглед право във Франкин.

— В зоната е.

— Заповедта е в сила — отвърна Франкин.

Офицерът кимна и излезе. Никой друг не помръдна.

Погледите им бяха приковани в екраните.

В Амстердам, който се виждаше на тях.

В залата имаше двайсет души и всички те стояха и гледаха със затаен дъх.

 

 

Алберт най-сетне откри визитката. Набра номера с разтреперани пръсти, с надеждата, че греши, че грохотът от двигателя на изтребителя не предвещава онова, от което се опасяваше.

Заговори веднага щом чу гласа й, но се оказа, че това е гласова поща с уведомление на език, който той не разбираше, няколко къси думи, последвани от сигнал да запише съобщението си. Той обаче не го направи.

Вместо това свали телефона. Изкрещя името й сред грохота и хаоса, завладели тази нощ. Знаеше, че няма да го чуе, но какво друго можеше да направи?

Не бе в състояние да промени нищо.

Вдигна поглед към небето, потърси светлините на изтребителя и зачака.

 

 

Хората, събрали се в голямата зала, гледаха как се нижат секундите, но не можеха да решат дали всяка от тях отброява частица от мига, или цяла вечност.

Никой не бе в състояние да направи каквото и да било.

Времето летеше.

И все пак като че ли се точеше достатъчно бавно, за да позволи всяка нова секунда да се запечата с ледена яснота в съзнанието на присъстващите.

Конърс бе вперил поглед в Уилям.

Уилям в Кристина.

А всички останали — в екраните.

Секундите идваха, застиваха за миг и си отиваха и всяка им се струваше последната, преди да се случи неизбежното, сега, или може би сега, или пък сега…

 

 

Лекият новинарски хеликоптер се носеше над болницата, операторът се бе долепил до плексигласовия прозорец в търсене на по-добър ракурс, а обективът на камерата му следеше фасадата на болницата с надеждата да заснеме макар и нищожна част от случващото се вътре.

Не успя да забележи и следа от движение. Никой не поглеждаше през прозорците, никой не сновеше по коридорите, не се виждаше всъщност дори силует, дори сянка зад нито един прозорец, по нито един коридор, зад нито един ъгъл на сградата.

Възможно бе всички да са заключени в друга част на болницата. Това бе едната възможност, а другата… другата бе слуховете да са се оказали верни. Разправяха, че всички вътре вече са мъртви и това е причината никой да не вдига телефона си — нито пациенти, нито лекари, нито посетители.

Операторът нареди на пилота да се приближи максимално.

Само ако можеше да увеличи, да види какво се случва вътре в някое отделение, щеше да разполага с доказателство, което да потвърди или да отхвърли всички спекулации, а кадрите му щяха да бъдат откупени от всяка медия по света. Затова обективът му продължи да следи фасадата на болницата, докато хеликоптерът увисна пред нея като насекомо, открило току-що разцъфнало цвете.

И тогава всичко се промени.

Прозорците на болницата станаха млечнобели и операторът разбра, че нещо не е наред.

 

 

Уилям издиша бавно. Не защото напрежението го бе напуснало, а защото тялото му се нуждаеше от кислород. Позволи си за миг да изпита надеждата, че пилотът отново няма да се подчини на заповедите и ще подмине целта.

Всичко свърши преди да успее да довърши мисълта си.

Ударната вълна изби всички прозорци.

Забеляза най-напред как огромната сграда зад Кристина потреперва едва забележимо, след което — за частица от секундата — грейва във възможно най-яркото бяло и преди да осъзнае, че това бяло е породено от милионите пукнатини в прозорците на болницата, които са се пръснали едновременно, то изчезна, заменено от непрогледен мрак, тъй като вътрешността на сградата рухна, последвана от фасадата, и на мястото й остана голяма черна дупка.

 

 

Кристина падна на земята пред камерата, но се обърна инстинктивно, за да види какво става. Етажите на болницата зад гърба й бяха озарени отвътре от ослепително ярка огнена топка, пламнала дълбоко във вътрешността на сградата, на мястото, където се бе взривила ракетата, след което се бе разширила, разпространила като концентричен облак навън, нагоре и надолу през всички етажи, докато най-сетне бе достигнала отворените прозорци и бе полетяла навън, за да обвие сградата със стена от златист дим.

Кристина се обърна отново към камерата и погледът й се спря върху Лео.

На другия край на европейския континент Уилям стоеше като вцепенен и се взираше в очите на съпругата си. Искаше да й каже толкова много неща.

 

 

Ударната вълна събори оператора на пода на хеликоптера. Той потърси отчаяно нещо, за което да се хване — дръжка, седалка, каквото и да било — преди да се успее да се изправи и да види, че плексиглас има и над главата му, и под краката му, а това определено не беше добре, тъй като означаваше, че хеликоптерът лети настрани.

Бяха се преобърнали.

Перките на роторите продължаваха да се въртят, но сега вече прорязваха въздуха вертикално, в резултат на което машината се въртеше странично около собствената си ос. От задната седалка, за която се бе уловил, видя как пилотът се бори с лостовете за управление. Видя и как светът преминава покрай тях, как се върти и върти с ужасяваща скорост, а когато видя сградата на студентското общежитие да се приближава към тях, затвори очи.

Последната му мисъл бе, че ако хеликоптерът не спре, ще падне точно върху жената, застанала на покрива.

 

 

Ако Лео не бе втренчил поглед в екрана на мобилния телефон, сигурно щеше да го види навреме.

Щеше да види как хеликоптерът пада върху сградата.

Витлата му се забиха в зидарията и я разрязаха като масло.

Настъпи същински хаос от дим и летящи отломки, секунди по-късно всичко свърши и Лео знаеше, че би трябвало да е мъртъв, но не беше.

Стоеше сам на покрива.

Опита се да вдъхне искрица живот на надеждата, че това, което е видял току-що, всъщност не се е случило, че е било зрителна измама, която на екрана изглежда по един начин, но реалността е съвсем различна.

Вдигна поглед от телефона. Видя облаци прах, отломки и горящо гориво. Видя, че корниза, на който бе стояла Кристина, вече го няма и че на мястото му има голяма дупка.

Масивната бетонна повърхност бе изчезнала. Вместо тръбите, антените и вентилационните отвори в ъгъла на сградата зееше празнота, сякаш огромно чудовище току-що бе отхапало къс от нея. И този къс бе отхапан точно на мястото, откъдето Кристина бе предавала репортажа си.

Вятърът развяваше дрехите му, около него се носеше страховито бучене, но всичко това му се струваше някак си далечно, целият този вой на сирени, рев на двигатели и пращене на пламъци. Той стоеше насред целия този хаос, без някой да може да види, без някой да разбере, че е оцелял.

Стоеше и не помръдваше. Нямаше представа колко време е стоял така.

Накрая изключи телефона.

 

 

Кадрите, заснети от камерата на Лео, изчезнаха от екрана в голямата зала, както изчезнаха от мониторите на хиляди компютри в Швеция и по целия Скандинавски полуостров, както и на безброй други места. На съседните екрани обаче потокът от новини не секваше.

Сградата, в която се бе разбил хеликоптерът, бе загубила голяма част от единия си ъгъл. Стените и прозорците бяха изчезнали — при това от покрива до земята — етажите бяха срязани като с нож и във въздуха се носеха хартии и дрехи, които бавно падаха към пламналите останки на хеликоптера.

Репортерите започваха да се надвикват колкото глас имат, по екраните се появиха ленти с крещящи анонси с главни букви, които съобщаваха, че холандската болница „Столеваарт“ е унищожена от самолет на холандските военновъздушни сили. Че може би изтребителят е бил отвлечен и това е дело на терористи. Всички се надпреварваха да правят догадки и журналистите — притиснали ръце към слушалките си — започнаха да всяват паника — приказваха неща, за които нямаха никаква представа.

Никой не видя младия мъж, който стоеше сам на покрива. Никой не спомена жената, която бе стояла на ръба в мига на удара.

Само тук, само в тази зала с тъмносини кресла, само тук хората разбираха какво означава това.

Джанин се обърна към Уилям…

Но Уилям Сандберг беше излязъл.