Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (25)

23.

Кабинетът на Алберт ван Дайк, който бе стоял празен от предния следобед, изведнъж се изпълни с хора.

Някои бяха полицаи, други твърдяха, че са полицаи, но приличаха повече на банкери, и всички вкупом претърсваха лавиците с книги, ровичкаха в компютъра му, задаваха въпроси къде може да се намира, казвал ли е нещо, като под нещо имаха предвид абсолютно всичко. Питаха дори дали има места, на които професорът обичал да ходи, но те да не знаят за тях.

Топчестият млад личен асистент на декана отговаряше с вдигане на рамене и поклащане на глава. Нямаше представа от нищо.

Не му казаха нищо друго, освен че Алберт ван Дайк е изчезнал. Стори му се логично да стигне до извода, че полицията го издирва, предвид цялата тази суматоха и настояването да ги уведоми в мига, в който професорът направи опит да се свърже с него, което той най-искрено им обеща.

Сега обаче седеше на бюрото и се бореше упорито със съвестта си.

В джоба си имаше бележка с телефонен номер в Швеция. Част от него му нашепваше да стане, да покаже бележката на полицаите, да им каже: вижте, зная нещо, което вие не знаете, ето, заповядайте и късмет. Друга част от него обаче не искаше да го прави. В тези ченгета имаше нещо, което не беше наред. Бяха някак прекалено хлъзгави, прекалено уклончиви. Освен това не беше ли по-важно да остане лоялен към своя работодател? Нали това е първото нещо, което човек изисква от своите подчинени? Нали най-важната им задача е да са ти в помощ?

Освен, разбира се, ако Ван Дайк не бе извършил толкова ужасно, толкова чудовищно престъпление, че полицията да не искаше да му го каже.

Затова не стана от стола. Продължи да си седи и да ги наблюдава. В един миг обаче направо се вцепени.

Усети леки вибрации в джоба на панталоните си.

Поколеба се, тъй като разбра, че е дошъл моментът да избере на чия страна да застане, да реши доколко сериозни са съмненията му в хора, претърсващи кабинета на професора.

Или да признае, че отдавна е решил на чия страна да застане? Защо иначе телефонът ще вибрира в джоба му, ще гъделичка бедрото му, ако не защото тайничко се бе надявал да отговори, в случай че професорът му позвъни?

Като че ли вече бе направил своя избор.

И бе избрал лоялността.

Стана, излезе в коридора, изломоти някакво объркано обяснение на застаналия отпред мъж с тъмен костюм, който изобщо не искаше да го слуша — каза, че бил много жаден, изобщо не бил пил вода от обяд и сега отивал в кафенето, та ако имали нужда от него, да го потърсят на мобилния му телефон. През цялото това време усещаше вибрациите на телефона в джоба си. И докато гледаше ченгето право в очите, не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че онзи няма как да го чуе, защото дебелият плат на джинсите му приглушава звука.

Ченгето изобщо не реагира. Нито на телефона, нито на историята за обяда и жаждата. Отстъпи встрани и позволи на младежа да отиде до асансьора и да влезе в кабината, макар да се намираха на третия етаж.

Вибрациите спряха. Гласовата поща бе приела обаждането.

Младежът затвори дървената врата, асансьорът заскърца, разтресе се и се понесе надолу, нестабилен като старец върху заледен паваж. Мина му през ума, че някой ден този асансьор ще убие някого, но се помоли да не е днес.

Извади телефона. Пропуснато повикване. Скрит номер. По дяволите!

Достатъчно добре познаваше шефа и знаеше, че ще опита отново. В мига, в който му хрумна тази мисъл, телефонът завибрира в ръката му.

— Ало?

— Здравей. Обажда се професор Ван Дайк.

— В асансьора съм. Ще сляза след две секунди. Не искам да ме виждат, че говоря по телефона. Ще отида в кафенето. Обадете ми се точно след пет минути.

И затвори, без да изчака за отговор. През прозорчето на асансьора вече се виждаше партерът. Той пъхна телефона в джоба си, излезе във фоайето, слезе по стълбите, излезе навън и тръгна към сградата, в която се намираше кафенето.

Двамата полицаи, които стояха край входната врата, не му обърнаха внимание, тъй като и през ум не им минаваше, че младежът, който току-що бе тръгнал по алеята, се е съюзил с врага им.

 

 

Алберт ван Дайк стоеше в един тъмен ъгъл на Халите, на километри от университета, и се опитваше да си придаде вид, сякаш има някаква — макар и незначителна — работа тук.

Времето минаваше бавно, много бавно. Четири минути. Четири и половина.

Стискаше здраво телефона си, сякаш се боеше да не се отскубне и да избяга. Купил го бе заедно с предплатена карта от магазинче за електроника на няколко преки оттук. Беше втора ръка с издраскан екран и лепкави бутони и се налагаше да присвива очи, за да разчете дисплея. Но по всичко изглеждаше, че работи, а това бе най-важното.

Когато изминаха точно пет минути, Алберт набра номера на секретаря си.

Иззвъня само веднъж, след което гласът на младежа надвика обичайния шум в кафенето:

— Какво сте направили, по дяволите?

— А какво казват, че съм направил? — попита Алберт.

— Дойдоха да ви търсят.

— С костюми и вратовръзки?

— Някои да. А също и полицаи. Вярно ли е онова, което казват по новините?

Алберт затвори очи. Новините. Разбира се! Улицата бе достатъчно оживена и нищо чудно повече хора да се бяха обадили на горещите линии на новинарските емисии, отколкото на полицията или на бърза помощ. Медиите се бяха добрали до случилото се и ако някой го разпознаеше, щеше да е въпрос единствено на време лицето му да грейне от всеки новинарски сайт в интернет. А подобна перспектива никак не го радваше.

— Свързано е с Джанин — каза той. — Ще те разбера, ако не ми повярваш. Беше отвлечена. Нямам представа защо, но зная, че сега преследват и мен.

Отговорът бе съвсем неочакван.

— Зная.

Секретарят на Алберт се огледа, за да се увери, че никой не го е проследил в кафенето. Заговори тихо, макар около него да бе доста шумно, и се наложи да притисне длан до ухото си, за да чуе какво казва шефът му.

— Не сте прочели бележката, която ви оставих на бюрото, нали?

Бележката на бюрото? Алберт се опита да си припомни разположението на документите върху бюрото, потърси в паметта си за бележка, която може би е пропуснал, но работното му място бе осеяно с толкова много бележки и съобщения, че нямаше как да се сети за коя точно става въпрос.

— Коя бележка? — попита той.

Момчето не отговори — бележката не бе толкова важна в момента.

— Една журналистка не е спряла да звъни от вчера следобед.

Алберт се сепна. Журналистка? Защо?

— От Швеция. Казва, че непременно трябва да се срещне с вас. Казва, че това, което се е случило с приятелката ви…

Да? Алберт го изчака да довърши.

— … се е случило и със съпруга й.

 

 

Полетът до Амстердам закъсня с четири часа, двамата с Лео бяха гладни и уморени, но нямаха възможност нито да се нахранят, нито да си починат. Минаха през митницата: Кристина теглеше след себе си лек куфар на колелца, а Лео носеше раница, която, ако се съдеше по вида й, бе пропътувала половината свят.

Докато вървяха през огромния салон за пристигащи, осъзнаха, че някой ги заговаря.

Мъжът вървеше на крачка зад тях, държеше вестник и се преструваше, че го чете. Изобщо не ги поглеждаше.

— Гледайте право пред себе си — каза той, забил нос във вестника.

Нямаше никакво съмнение какво трябва да направят. Инстинктите обаче са си инстинкти и още преди мозъкът му да е издал съответното нареждане, Лео се обърна и погледна мъжа.

— Не се обръщайте! — каза мъжът, без да мърда устни. — Ще вървя на крачка зад вас. Говорете помежду си, но не и с мен.

Кристина кимна на Лео, за да потвърди, че е разбрала.

Добре. Поне единият от двамата бе схванал какво се иска от тях.

— Какво става? — попита тя.

— И аз искам да ви попитам същото — отвърна мъжът, после добави: — Как възнамерявате да стигнете в града?

— С кола под наем — отвърна тя и погледна Лео, който тъкмо се канеше да отвърне, че знае, когато се усети и кимна. Това би направил и ако Кристина наистина се бе обърнала към него. Ситуацията го караше да се чувства неуверен. Несигурен.

— Добре — каза мъжът. — Ще ви последвам. На изхода от паркинга спрете, за да се кача на задната седалка.

Продължиха в мълчание, следваха табелите с имената на компаниите за даване на автомобили под наем.

Кристина отново се обърна към Лео:

— А преди това… преди да се качите в колата ни? Имате ли нещо против да се представите?

Продължаваха да вървят.

Мъжът като че ли не искаше да произнесе името си на глас.

Покрай тях обаче минаваха хора, жени тракаха с токчета по лъснатия до блясък под. Мъжът все пак изчака, за да се увери, че никой няма да го чуе.

— Алберт ван Дайк. Разбрах, че се опитвате да се свържете с мен.