Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (26)

24.

Ако Кристина и Лео се бяха обърнали на изход D61, преди да се запътят към митниците и салона за пристигащи на летище „Шипхол“, щяха да видят капитан Адам Рибек да минава през проверката за сигурност и да бърза в обратната посока.

Влачеше куфар на колелца, а по петите го следваха хора с униформи като неговата.

Очакваше ги един боинг 747–400.

Щеше да лети до Лос Анджелис с почти пълен салон, беше ядосан, в ужасно настроение, а това не беше добро начало на деня.

Мразеше автомобилите под наем.

Единственото хубаво нещо в завръщането в онзи ад, наречен негов дом, с безкрайните разговори за конфликти, пламнали в негово отсъствие, със задължителното време, прекарано с цяла орда хлапета, появили се неизвестно как на този свят, при положение че Адам Рибек и съпругата му бяха прекарали по-голямата част от брака си в спорове какво куца в него, та единственото хубаво нещо бе обстоятелството, че щеше да има възможност да шофира собствената си кола. Обичаше тъмносиния си мерцедес, обичаше чувството, което изпитваше, когато потъваше в кожената седалка, обичаше шума на компресора, когато всичките онези абсурдно ненужни конски сили изкарваха колата от гаража. Щеше да изключи радиото и климатика, щеше да се наслади на тишината от предната седалка, да се заслуша в мъркането на двигателя под капака, което се опитва да проникне в купето, но без успех.

Ако трябваше да е откровен, колата бе единственото удоволствие, свързано с дома му.

А в този момент мерцедесът на Адам Рибек беше в сервиза.

Вината не беше негова. Той беше отличен шофьор и винаги следеше трафика, но заради някакъв умопобъркан, на когото изобщо не е трябвало да дават книжка, прекара почивния си ден в онзи проклет сеат, който вонеше на пури, макар от фирмата за даване на автомобили под наем да го бяха уверили, че никой никога не е пушил в колата. А сега се връщаше на работа и това би трябвало да го зарадва.

Екипажът се качи на борда на самолета в мълчание. Лошото настроение на капитана се отразяваше на всички, но така бе винаги преди да излетят от Амстердам и щом кацнеха на някое друго летище — където и по света да се намираше то — Адам Рибек щеше да се превърне в съвсем друг човек: мил, любезен, очарователен.

Докато заемаха местата си в кабината и закопчаваха коланите, вторият пилот се осмели да попита:

— Каква беше онази кола под наем?

— Не е зле да четеш вестници от време на време — сопна му се Рибек.

Изминаха една-две секунди преди вторият пилот да разбере какво означава това.

— Не може да бъде! — възкликна той. — Верижната катастрофа ли?

— Някакъв идиот с тойота скочи от моста и падна на пътя точно пред мен. Каза, че извадил голям късмет да се отърва без нищо.

— Кой го каза?

— Докторът. Онзи, който ме прегледа. А бе ти наистина ли не четеш вестници?

Вторият пилот не каза нищо и с това разговорът приключи.

Когато след няколко минути една от стюардесите дойде да остави две чаши кафе в поставките между креслата им, пилотите вече извършваха предстартовата проверка.

— Желаете ли нещо друго? — попита тя.

— Да — отвърна Рибек и стюардесата го погледна с очакване. — Някой да ме почеше по гърба.

Усмивката на стюардесата бе толкова кисела, че със същия успех би могла да му покаже и среден пръст. Не го направи само защото ги очакваше дълъг полет.

— Мисля, че това е задължение на втория пилот — отвърна тя. — Такива са правилата на профсъюза, не съм ги измислила аз. — След което се обърна, излезе и остави пилотите да продължат с проверката.

Капитан Адам Рибек погледна подире й, едновременно развеселен и разочарован. Не се беше пошегувал. Гърбът наистина го сърбеше, при това толкова силно, че бе почти непоносимо. Всъщност го беше сърбял цялата сутрин.

Но не каза нищо. Само даде знак на втория пилот да продължат със задължителните процедури и докато колегата му щракаше ключ след ключ и записваше данните си, Рибек пъхна химикалката си под яката на ризата си в опит да достигне онази зона, която го докарваше до полуда.

Съзнанието му бе прекалено ангажирано със задължителните проверки, за да предположи, че топлината, която се разлива по гърба му, може да е кръв.