Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (51)

48.

Всяка пурпурна точица върху картата на Конърс означаваше човек.

Човек, който седи на бюрото си.

Човек, който пазарува в кварталния супермаркет, който придумва малкото си дете да си изяде пюрето, който пие кафе с мляко и две бучки захар. Който участва в делово съвещание, прави секс в хотелската си стая или си поръчва още една чаша вино на летището, за да преодолее страха си от летене.

Който е водил нормален живот до мига, в който някъде е започнало да го сърби.

Те бяха пръснати по цялото земно кълбо, някои бяха пътували и сега се прибираха у дома, други пък току-що бяха стегнали багажа си и заминаваха, а сърбежът ставаше все по-силен, все по-непоносим и продължаваше да преодолява граница след граница. Така хората, означени с пурпурни точици, се появяваха в държава след държава.

А властите седяха и наблюдаваха случващото се.

Защото получените заповеди гласяха едно и също. Навсякъде.

Така трябва. Това е неизбежно.

Естественият резултат от всичко това бе хаос.

Не на едно или друго място. А по целия свят.

Пероните на железопътните гари кънтяха от тропот на крака, в чакалните тракаха колелца на куфари, помъкнати от техните собственици, уплашени хора размахваха билети и настояваха за обяснение какво точно се случва. Надпреварваха се да задават въпроси, скупчваха се около портиерите, кондукторите, полицаите, войниците, всички искаха отговори, но никой не бе в състояние да им ги даде.

Информационните табла на летищата и жп гарите, пристанищата и автогарите показваха дестинации, градове, транспортни терминали… Часовете на заминаване обаче бяха сменени с една-единствена дума — ОТМЕНЕН.

А всички чакаха някого, всички бързаха за някъде и искаха да се качат и да пътуват. Но не им позволяваха.

Новината започна да се разпространява като лавина, а с нея и паниката.

От държава след държава долитаха информации за появата на страховита болест, която никой не бил регистрирал до този момент. С всяка информация отчаянието и ужасът нарастваха. Никой не искаше да бъде изоставен, каквото и да означаваше това.

Хората бягаха. Никой не знаеше накъде. Както никой не знаеше и от какво всъщност бяга.

Магистралите бяха задръстени от автомобили, хората правеха отчаяни опити да се измъкнат, само за да открият, че са попаднали в задръстване заедно с още няколко хиляди души, от които гледаха да стоят колкото се може по-далеч. В един момент някой решаваше, че вината е в другите, виждате ли, имам деца, затова пуснете ме да мина, по дяволите!

Започнаха сбивания. Над задръстените кръстовища и магистрали полетяха хеликоптери. В градовете засвириха сирени, а болниците освободиха пациентите си, за да се подготвят за същинската буря.

Всичко това се случваше с шеметна бързина. Случваше се навсякъде по света, бързо, неумолимо и едновременно. С потвърждаването на всеки нов случай хората изпадаха във все по-голяма паника и започваха да действат все по-нерационално.

Слуховете се разпространяваха по-бързо от самия вирус.

Хората подпалваха домовете на съседите си, защото, видите ли, те били болни.

Плячкосваха магазини, защото се страхуваха да не би да останат без храна.

Телевизионните говорители призоваваха за спокойствие. Това бяха същите онези репортери и водещи, които само допреди няколко дни бяха крещели с всичка сила, за да разтръбят случващото се, а сега — заговорили изведнъж с трезвия глас на разума и спокойствието — умоляваха всички да не се подават на паниката и да останат по домовете си. Разбира се, беше късно за това.

Беше късно, прекалено късно.

Франкин извърна поглед от екрана.

Не искаше да вижда нищо повече.

Знаеше, че това е само началото. Ситуацията щеше само да се влошава в идните дни, седмици, месеци… щеше да става по-тежка, по-отчаяна, по-тъжна.

Затвори очи.

Останалите трябваше да пристигнат всеки момент.

Очакваше ги още много работа.

* * *

Отвори тежката стоманена врата и влезе.

Долови ритмичния шум на двигатели, миризмата на масло и метал.

Мразеше лодките, яхтите…

В интерес на истината това не бе яхта, а кораб, и макар да бе прекалено голям, за да причини на пасажерите си морска болест, Франкин си каза, че най-добре знае какво изпитва. Затова мразеше лодки, яхти и корабите, при това ги мразеше от дъното на душата си. От друга страна обаче — каква ирония на съдбата, нали? — разчиташе именно на кораб да спаси живота му.

Извади телефона си и тръгна забързано по тесните коридори от сив метал. Подминаваше заоблените в краищата си врати на каюти, после се изкачи по тракащите стоманени стълби, които водеха към горната палуба.

Първият номер в списъка с последните повиквания беше на Конърс.

Следващите позиции бяха заети отново от телефона на Конърс. И по-следващите, и по-следващите.

Франкин му бе звънял, звънял, а Конърс не бе вдигнал нито веднъж. Нещо не беше наред.

Трябваше вече да е приключил.

Трябваше вече да е на борда.

Франкин натисна клавиша, за да му позвъни отново.

Безпокойството му се усили.