Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (37)

34.

Мъжът, който не след дълго щеше да умре в уличката, имаше име, но от доста време не бе чувал някой да го произнася. То бе избледняло до забрава, бе изгубило значението си през всичките тези години на самота, затова когато чу военните да го изричат, не разбра, че говорят на него.

Щефан Краус живееше на улицата, откакто се помнеше. Спеше по асансьорни шахти и тунели, понякога направо под открито небе, а нерядко прекарваше нощта в непрестанно движение, за да не замръзне във ветровития леденостуден Берлин. Ако се съдеше по датата му на раждане, неотдавна бе навършил трийсет. Всеки който го видеше обаче, щеше да му даде поне петдесет. Самият той водеше някакво лишено от възраст съществувание между живота и смъртта. Имаше дни, когато не бе сигурен дали е жив, или мъртъв.

Бяха го открили в килията на полицейския участък.

Утрото бе прекрасно. За първи път от много време бе прекарал нощта на топло, бе ял истинска храна, а не такава, която е била изхвърлена в кофите за боклук. Нещо повече, храната бе пристигнала във вакуумирана опаковка, така че не се бе притеснявал, че може да е отровена. И макар да знаеше, че арестът е само временно убежище, мимолетно бягство от реалността, която бавно, но неуморно го съсипваше, той полагаше всички усилия да не мисли за това, а да се наслади на мига.

Бе изпитал благодарност.

Благодарност, че е оцелял и тази нощ.

Вероятно това бе една от причините да каже да.

Обясниха му, че ще вземе участие в научноизследователски проект. В замяна на това щеше да получи храна и подслон. Щеше да получи шанса да води истински живот, да се радва на неща като физически упражнения или образование, а нощем да разполага със своя собствена стая, в която да чете или да гледа телевизия, а дойдеше ли лятото, щеше да се разхожда по тераса с такава приказна гледка, че никога нямаше да му омръзне.

Това му бяха казали.

В резултат на това щеше да види хора, които се разболяват изневиделица, без никаква видима причина. Хора, които биват отвеждани в изолирани отделения, хора, за които се грижи персонал, облечен в костюми за биологична защита. Хората, които попадаха в тези отделения, не излизаха от тях. Щефан Краус не беше глупак. Вярно, беше бездомник, но не беше глупак, разбираше, че и неговото време ще дойде, че всеки изминал ден го приближава към този момент.

Щеше да умре и ако можеше да избира, щеше да предпочете да замръзне до смърт на улицата, но свободен, щеше да предпочете да заспи в някой тунел на метрото и да не се събуди, вместо да се превърне в някое от онези окървавени тела, които бе зървал, докато го бяха водили от лаборатория в лаборатория, за да прави физически упражнения или диша в разни машини. Това трябваше да го подготви за ролята на опитно зайче.

Не бе направил правилния избор.

Бе казал да и сега бе обречен.

Затова когато онази жена — Хелена Уоткинс — бе дошла при него и го бе помолила за помощ, той го бе приел като втори шанс.

Тя също бе затворничка като него, но затворничка с привилегии. Знаеше доста неща, разполагаше и с магнитна карта. Той нямаше представа какво е научила, но виждаше, че е уплашена и че се нуждае от помощта му.

Хелена Уоткинс бе обещала да му помогне да избяга. В замяна той трябваше да изпрати по пощата едно писмо, голям дебел плик, чието съдържание явно бе изключително важно. Щефан Краус не се интересуваше какво има в плика, важното бе, че щеше да се превърне в неговия билет за навън. Тя му даде имена и инструкции и след два дни му заяви, че моментът е дошъл.

Извела го бе от стаята му посред нощ. Превела го бе през безкрайните коридори, отваряла бе врати и люкове, отвела го бе до една ниша, в която го скри в очакване на камионите за доставки, които пристигаха по изгрев-слънце.

Тогава му бе връчила онзи плик.

После се бе поколебала, явно бе преценявала плюсовете и минусите, вземала бе решение дали да му се довери, или не. А Щефан Краус бе стоял в безмълвно очакване.

— Има още нещо — каза тя накрая.

Помнеше думите й, помнеше колко трудно бе взела това решение, сякаш пликът бе от първостепенна важност, но имаше и нещо друго, което не биваше да пропуска. Нещо човешко, нещо специално, нещо лично. И тогава тя взе решение.

Помоли го да предаде едно съобщение.

Не заради нея самата, а заради друг човек. Само две думи. Обясни му това и му прошепна съобщението. Беше съвсем кратко, но той разбра всичко. Беше толкова трогателно, че нямаше как да откаже. Хелена Уоткинс му благодари и му пожела късмет, след което го остави сам.

Щефан Краус се скри в мрака. Трепереше от страх да не го открият. Утрото дойде, а с него и камионите. Когато един от тях мина покрай него, той се покатери в каросерията му и вятърът отново лъхна лицето му. За миг, за един съвсем кратък миг, той се почувства щастлив.

Беше свободен.

Скита пеша часове. Утринният сумрак го правеше невидим, караше го да се чувства спокоен и в безопасност, макар да нямаше от кого да се крие. Пътят зад гърба му водеше към полите на планината и единственото превозно средство, минало покрай него по време на бягството, бе камионът, който караше разни продукти, храна, поща, медицински консумативи — абе каквото ще да е… Не го беше грижа, защото напускаше това място. Камионът мина покрай него на връщане от замъка, точно когато първите лъчи на слънцето прорязаха утринното небе, само на два метра от скривалището му, но без шофьорът да го забележи.

Планината постепенно остана зад гърба му.

Тръгна по тесния лъкатушен път с една-единствена лента, мина покрай селце с къщи в алпийски стил, покатерили се по хълмовете досущ като на плакат на някой бирен фест с тази разлика, че това пред него бе съвсем истинско, а не снимка. След като повървя няколко часа, пътят се разшири, появи се втора лента, а трафикът в двете посоки стана по-натоварен.

И там, на една бензиностанция, той открадна камион. Стигна с него до Инсбрук, където спря на стоп червена тойота. Така се добра до Берлин.

И тогава всичко се обърка.

 

 

Човекът, когото търсеше, се казваше Уоткинс, също като нея.

Апартаментът му се намираше точно срещу онзи парк с триъгълна форма във Фридрихсхайн, един от парковете, служили му като дом за известно време, преди да се прехвърли в следващия. Затова веднага разпозна какво е наред и какво не. На улицата бяха паркирани два автомобила в тъмни цветове. Зад воланите им седяха мъже и се преструваха, че четат вестници.

Наблюдаваха дома на Уоткинс.

Вероятно подозираха, че Краус ще го посети. Несъмнено бяха открили бягството му, нищо чудно и да я бяха принудили да им каже къде отива. Затова го очакваха.

И все пак не колите бяха причината да се поколебае. А едно странно предчувствие.

Предчувствие, което се опитваше да пренебрегне. Чувството, което се бе появило в колата на път от Инсбрук, онова, което му подсказваше, че е настинал, макар дълбоко в себе си да знаеше, че става въпрос за нещо съвсем друго.

Затова не се приближи. Наблюдаваше мъжете, които наблюдаваха сградата.

Държеше плика, който щеше да спаси света.

Това бяха нейните думи.

Той беше бездомник, а не глупак. Знаеше, че няма как да спаси света, ако вече се е заразил.

 

 

Беше сутрин, а часът… часът нямаше значение.

Телевизорът им бе включен само защото никой не си бе направил труда да го изключи. По новините се въртяха едни и същи кадри от болницата, мястото на самолетната катастрофа и представители на правителството, които отказваха коментар, предъвкваха едно и също като преживящи крави, изговаряха все повече думи, в които имаше все по-малко смисъл.

Бяха дремнали, макар и за кратко, седнали във фотьойлите, сякаш им се бе сторило неуместно да легнат в леглата. Сякаш фактът, че бяха останали будни, имаше някакво значение, сякаш миналото можеше да бъде променено в подходящия момент и те не биваше да спят, за да не изпуснат този миг.

Когато слезе от покрива, Лео завари Алберт да седи в колата.

Не можеше да спаси Кристина. Сградата бе оградена от полицейски кордон и не им позволиха дори да се приближат, но видяха спасителните екипи, които копаеха, и кучетата, които душеха. Кристина бе паднала от покрива и бе погребана под тонове отломки. Нямаше никаква надежда.

Освен това полицаите бяха започнали да ги питат какво правят тук. Алберт се притесни и в крайна сметка побързаха да си тръгнат.

Поеха на изток по магистрала А10. Целта им бе да се измъкнат час по-скоро от Амстердам. И когато клепачите им натежаха от умора, когато адреналинът си отиде и мястото му бе заето от парализираща умора, когато никой от тях не посмя да седне зад волана, спряха в един мотел. Посрещнаха утрото във фотьойлите, в които бяха седнали, след като се бяха настанили.

Никой от двамата не бе продумал от часове.

После тишината бе нарушена от душовете в съседните стаи, от стъпките в коридора на гостите, тръгнали да закусят, от куфарите на колелца, търкалящи се навън, тъй като притежателите им се отправяха към други мотели край други магистрали.

Лео заговори първи.

— Виждам Алпите.

Алберт го погледна. Знаеше какво има предвид, но не каза нищо.

Писмото на Джанин. Той също мислеше за него. За Алпите, за всички онези имена и за онова намери ме. Но как, по дяволите, да я намери?

— Единственото, за което сме сигурни, е, че трябва да продължим на юг — каза Лео.

— Не е нужно да го правиш — отвърна Алберт.

Погледна го. Видя същия млад мъж, когото бе видял и вчера, със същата шапка, същия блейзър, вярно, толкова поомачкан, че ако човек реши да прояви любезност, ще каже, че това му придава характер — в противен случай ще каже, че е мърляв и противен. Лицето му обаче се бе променило. Бе съзряло. Бяха се запознали едва вчера, но Алберт виждаше, че събитията са принудили младежа да съзрее, да се превърне в по-възмъжал, по-уравновесен и по-тъжен човек.

Причината бе или в случилото се предния ден, или в умората. Което също не бе изключено.

— Какво… друго ми остава?

Така говореше Лео. Дори сега не успяваше да сглоби цяло изречение. Думите му все пак изразиха онова, което трябваше да изразят, и Алберт го погледна отново, видя умората в очите му, немитата му коса, къдриците, които предния ден може и да бяха изглеждали стилни, но сега му придаваха такъв вид, сякаш е метнал небрежно перука на темето си…

И все пак решението му го трогна.

— Добре ли я познаваше? — попита Алберт.

Лео не се бе замислял върху този въпрос. Кристина бе загинала пред очите му и той бе съсипан от шока и от последвалите емоции и от този момент бе приел ролята си, без да се замисля. Не, вероятно не я бе познавал. Но ако той не се опиташе да довърши започнатото от нея, кой щеше да го направи?

Не. Подобна формулировка не бе правилна. Ако той не го направеше, що за човек щеше да бъде?

Това бе неговото пътуване. Той бе открил онази история за изчезването на Джанин, той бе открил и Алберт. Всъщност единствената причина да дойдат в Амстердам бе именно за да се срещнат с Алберт. Така че в известен смисъл той също носеше вина за смъртта й.

Дължеше й го. Трябваше да продължи заради нея. Заради нея и заради самия себе си. И това нямаше нищо общо с въпроса колко добре я е познавал.

— Не — отвърна Лео. — Не я познавах, не и така, както бих искал.

Сега бе ред на Алберт да заговори.

— Държа да ти обясня нещо. Издъних се. Причиних смъртта на човек. Полицията ме издирва, претърсили са кабинета ми. Издирват ме не само полицаите, но и хора, които нямам представа кои са, но — поколеба се за миг — смятам, че са свързани с изчезването на Джанин. И ако трябва да съм съвсем откровен, нямам никаква представя какво да правя.

Лео кимна. С жеста си искаше по-скоро да каже, че това не го притеснява, отколкото да потвърди думите му. Знаеше къде отива Алберт и знаеше, че е място, на което не иска да се озове.

— Ти си на двайсет и четири — продължи Алберт. — Трябва да си довършиш стажа. А само за последните двайсет и четири часа си видял повече, отколкото ще ти е необходимо, за да пълниш някой вестник до края на дните си. Ако си добър, а аз подозирам, че си добър, ще получиш всяка позиция, за която кандидатстваш. Поправи ме, ако греша.

Лео не го поправи.

— Разбира се, че съм ти благодарен за това, което направи. Без теб, без твоята кола, никога нямаше да се измъкна от Амстердам. Ти обаче свърши своето. Сега аз трябва да продължа, трябва да намеря Джанин. Ти не трябва да правиш нищо. Можеш да се прибереш у дома.

Макар и съсипан от умора, Лео много добре знаеше какво трябва да направи.

Стана. Взе телефона на Кристина. Онзи, който бе останал у него, след като собственият му телефон бе изчезнал с Кристина. Обърна се към Алберт и каза:

— Трябва да проведа няколко разговора. След което ще планираме следващия ни ход.

 

 

Алберт проследи с поглед Лео, който излезе в коридора. Остави вратата открехната и Алберт чу тихите стъпки на младежа, който ходеше бос по мокета. Последваха реплики на език, който Алберт не разбираше.

Каквото и да казваше обаче, намеренията му бяха ясни.

Лео Бьорк нямаше да се връща никъде.

И Алберт ван Дайк бе доволен от това.

 

 

Надеждата, припламнала у Ларс-Ерик Палмгрен, когато видя името на Кристина Сандберг изписано върху екрана на мобилния си телефон, бе напълно необоснована и той го съзнаваше отлично.

Невъзможно бе да е оцеляла.

Въпреки това разочарованието се стовари като юмрук върху слънчевия му сплит, когато гласът, който чу, не бе нейният.

— Казвам се Лео Бьорк — представи се непознатият. — Разговаряхме вчера.

— Жива ли е? — попита Палмгрен. Не каза нищо друго. Нищо друго не го интересуваше.

— Не — отвърна Лео. — Не.

Сигурно би могъл да го каже и по друг начин. Лео обаче не успя да се сети за друг начин. И двамата замълчаха, а тишината бе превърната в нули и единици, които се носеха в двете посоки между Стокхолм и Амстердам и изпълваха ефира с данни, които да бъдат дешифрирани от приемника, за да се окаже, че не съдържат нищо.

— Мога да позвъня по-късно… ако… може би — каза Лео. Каза го с надеждата, че логиката ще запълни празнотите. Ако моментът не е подходящ, това искаше да каже.

— Мога да говоря — отвърна Палмгрен.

— Опитах се да я предупредя — каза Лео. — Ако това ще ви помогне…

Палмгрен разбираше. Кристина бе упорита и той се съмняваше, че би послушала това хлапе, колкото и да се е опитвало да я разубеди. Най-вероятно е била така погълната от репортажа, че изобщо не го е чула какво й казва.

— Благодаря — отвърна той. Благодаря, че ми го казахте, имаше предвид. Благодаря, че сте опитали. А може би благодареше и за това, че Лео не го бе оставил сам с чувствата му, за това, че му бе позволил да ги сподели по телефона, макар и с човек, когото не бе срещал никога. Това му помогна да се почувства малко по-добре.

— Имам само още един въпрос — каза Лео. — Откъде знаехте какво ще се случи?

— Получих информация — отвърна Палмгрен.

— От кого?

— Не зная. Служи в армията. Заема висока длъжност. Не зная повече.

— А той откъде е разбрал?

— Работи за тях.

— Кои са те?

— Не знаеше — отвърна Палмгрен. После се поправи. — Или поне каза, че не знае. Аз обаче му вярвам.

Замълча за миг, поколеба се до каква степен да навлезе в подробности. Не бе длъжен да пази тайните на онзи непознат, облечен в черно. Ако по време на разговора им в сутерена онзи бе разкрил секретна информация, проблемът си бе негов, не на Палмгрен. В същото време обаче не искаше да излага други хора на опасност. Не бе успял да предупреди Кристина, не бе успял да предотврати трагедията. Не искаше да загине и още някой.

От друга страна обаче, ако хлапето на телефона успееше да открие Уилям, това можеше да се окаже шансът му да проумее случващото се, да разбере какво толкова безпрецедентно и ужасяващо става. Трябваше ли да му попречи да го направи?

— Зная, че съществува една организация — каза той. — Не ме питайте къде да я откриете, защото нямам представа, не ме питайте и кой стои зад нея или пред кого се отчита. Не бе сигурен в нищо, освен че не е единственият.

— Не е единственият?

— Не е единственият „на тяхно разположение“. Това бяха точните му думи. Разполагат с хора навсякъде. Все на високи постове. Полицейски структури. Военни министерства. Вероятно в правителствата.

— И с какво се занимават?

Палмгрен се поколеба.

— Лео, нали така? Чуй ме внимателно. Този човек дойде при мен, за да ви предупредя.

— Но защо? — попита Лео. — Защо да ни предупреждава? Ако той, нали разбирате? Е един от тях?

Отговорът бе съвсем прост.

— Защото се страхува — каза Палмгрен.

Изчака да чуе отговора на Лео, но отговор не последва. Следващите думи на Палмгрен прозвучаха като молба. Всъщност бяха молба.

— Трябва да напуснете Амстердам. Да избягате колкото се може по-далеч от този град. Там ще се случи нещо. Не зная нищо повече. Нямам представа какво се случва, но зная, че вчерашните събития са само началото.

— Вече напуснахме Амстердам — отвърна Лео.

— Не съм сигурен, че това е достатъчно.

— Ще видим.

Почувства, че разговорът им е към края си, почувства, че сякаш нищо не се е променило.

По-възрастният мъж се бе опитал да ги предупреди, макар да не бе имал представа срещу какво, а по-младият го бе чул, но не го бе послушал. Ако Палмгрен трябваше да е честен със себе си, на негово място той също не би послушал.

— Мога ли да ви помоля за услуга? — попита той.

Лео мълчеше, може би в очакване.

— Ако го откриете. Ако откриете Уилям. Кажете му, че тя винаги го е обичала. — Палмгрен помълча, после добави: — Не защото иска да го чуе, а защото е самата истина.

Лео преглътна.

— Зная.

Останаха на линия, но мълчаха, всеки от тях чуваше единствено дишането на човек, когото никога не е срещал.

Палмгрен се поколеба. Имаше още нещо. Но дори и така бе казал прекалено много.

— Човекът, който ме посети… — каза той най-после. — Чул ги е да говорят за някаква катастрофа.

— В Амстердам?

— Не зная. Зная само, че се страхуват. Страхуват се, че решението е изгубено… — Не. Замълча отново. Опита се да предаде възможно най-точно думите на непознатия. — Страхуват се, че отговорът е в Уоткинс.

Миг по-късно Лео извлече името от дълбините на паметта си.

Името от писмото. Писмото на Джанин.

— Хелена Уоткинс? — попита той.

— Не — отвърна Палмгрен. — Сол.

 

 

Някой бе засякъл Щефан Краус на излизане от голямата чакалня. И този някой бе вдигнал тревога, но късно, прекалено късно.

Снимката му бе разпратена навсякъде, при това с най-висок приоритет. Никой не знаеше какво е извършил, но всички знаеха, че трябва да бъде заловен на всяка цена. Затова цялата информация за него бе разпратена на съответните хора, които бяха обучени да изпълняват заповеди, без да задават въпроси.

А междувременно Щефан Краус старателно избягваше контакти с други хора.

Познаваше всички улички, алеи и пътеки в този град. Бе прекарал по-голямата част от живота си в криене, за да се предпази от околните. Сега обаче ролите бяха разменени — той предпазваше околните от контакт със себе си и това бе причината да изпитва едновременно и гордост, и страх. Но нямаше избор. Искаше да успее.

И преди се бе озовавал на крачка от смъртта, но сега за първи път изпитваше страх. Тя му бе възложила две задачи. И той много искаше да изпълни и двете.

Сърцераздирателното съобщение вече не бе негов проблем. Бе го предал на шофьора на тойотата и не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че онзи ще удържи на думата си.

Продължаваше обаче да носи отговорност за жълтия плик. А нещата не се развиваха по план. Краус се бе озовал в положението, в което се бе намирал винаги — човек без възможности, без бъдеще, човек, който бяга, а времето му изтича все по-бързо и по-бързо.

А това бе най-добрата алтернатива, след като не можеше да направи онова, за което го бе помолила тя.

Тичаше с празни ръце, като заобикаляше редиците паркирани автомобили.

Бе оставил плика.

Сега той бе на сигурно място, не завинаги, но поне за известно време. На излизане от паркинга Щефан Краус извади белия пощенски плик, който бе взел от някаква будка за вестници, и го пъхна в една пощенска кутия. Не му оставаше нищо друго, освен да се надява. Да се надява, че не я е подвел и че е направил нещо добро в последните си дни на тази земя. Че краят на живота му е добил някакъв смисъл.

Кашлицата и температурата имаха приемливи обяснения.

Сърбежът по гърба можеше да се окаже просто… сърбеж.

Но когато се появи кръвта, а кожата му започна да се покрива със ситни капчици, сякаш самата тя се превръщаше в кръв, разбра, че не може да отрича истината.

Видял бе телата върху онази дълга редица болнични легла. Сега се бе превърнал в един от тях. Не искаше да умре, но нямаше избор.

Още същата вечер Щефан Краус щеше да бъде открит в една уличка в Берлин, да бъде застрелян от мъже, маскирани като парамедици, и откаран с линейка, която не бе никаква линейка.

Тялото му щеше да бъде изгорено на изоставен военен полигон в подножието на Алпите.

А жълтият плик, който трябваше да спаси света, щеше да остане заключен в багажна клетка в мазето на Хауптбанхоф, централната гара в Берлин.

И никой нямаше да знае къде да го открие.