Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (29)

27.

Амстердам се бе превърнал в море от премигващи светлини.

На първо място бяха сините лампи на машините на аварийните служби, пожарните, полицейските коли, линейките… Тъмносините им лъчи пронизваха мрака, въртяха се и се отразяваха от всяка по-гладка повърхност. После идваше ред на белите светлини на прожекторите, някои монтирани върху аварийни машини, други — качени на кранове, за да осветят по-добре мястото и да подпомогнат работата на спасителните екипи.

Най-многобройни обаче бяха жълтите и оранжевите светлини. Огньове с всякакви размери — от буйни клади до едва тлеещи въгленчета — маркираха останките от къщи, коли, дървета или каквото е имало там преди да пламне след падането на самолета.

Амстердам бе в пламъци.

Останките от полет 601 до Лос Анджелис горяха в мрака, пръснати на стотици метри пред тях — почернели или обхванати от пламъци, на по-големи или на по-малки парчета, а над белия килим от пяна се издигаха гъсти стълбове дим.

Полицаите предупреждаваха хората да отстъпят назад, да напуснат района, макар да имаха по-важни задачи от това да разгонват зяпачите.

Един полицай пресече кордона, застана пред Лео и го попита:

— Добре ли сте?

— Извадих късмет — отвърна Лео.

— Трябва да ви прегледат.

Лео бе забил чело в страничния прозорец и сега получената аркада го болеше и той усещаше струйката кръв, която се стичаше по лицето му, но имаше толкова много хора в много по-тежко състояние от неговото. Затова измърмори нещо, отстъпи встрани и направи път на полицая. Алберт, който стоеше малко зад него, направи същото, като през цялото време се молеше ченгето да е прекалено заангажирано със самолетната катастрофа, за да си спомни описанието на заподозрения, който сутринта бутнал човек под колелата на връхлитащ автомобил.

— Няма ли да замръзнете? — попита го Лео.

Алберт се замисли. Вярно, студено беше, но определено не мръзнеше. Всъщност беше като вцепенен и не усещаше нищо, макар да бе само с блейзър и тънка риза.

— Облечете се — каза Лео. — Облечете си палтото. Идете и го вземете от колата. Ще замръзнете, повярвайте ми.

Когато Алберт се обърна и тръгна към колата, Лео огледа опустошението. Не пропусна нищо — включително острата миризма на гориво, овъглена дървесина, метал и човешка плът — но бе прекалено смаян, прекалено вцепенен, за да осъзнае какво точно вижда и помирисва, по същия начин както чуваше воя на сирените и ръмженето на двигателите, писъците и хлипанията, без всъщност да осъзнава какво чува.

Когато видя Кристина Сандберг да върви през покритата със скреж трева покрай синьо-бялата полицейска лента, осъзна, че няма представа колко дълго е отсъствала.

Телефонът й бе притиснат до ухото и тя се опитваше да улови погледа на Лео, вдигнала пръст във въздуха, сякаш му казваше да стои в готовност. Не се отдалечавай, казваше му. Ще ми потрябваш.

Напълно излишна инструкция.

Дори да бе в състояние да взема съзнателни решения, Лео пак не би имал и най-малката представа къде да отиде или какво да прави. Едва не бяха катастрофирали в мрака, в чужда страна, в покрайнините на непознат град и всеки човек, когото виждаха, бе също толкова смаян, вцепенен и объркан.

Кристина дойде при него. Бе приключила разговора си и му подаде телефона.

— Говорих с новинарския екип. Как изглеждам?

Лео можеше да даде няколко отговора на този въпрос, но нито един не му се стори подходящ в момента. От една страна, изглеждаше удивително привлекателна, но от друга наистина приличаше на човек, който току-що е оцелял в автомобилна катастрофа, видял е самолет да помита цял квартал, след което се е опитал да скрие емоциите си зад журналистическата си карта в търсене на отговорника за спасителните операции с надеждата да превърне една ужасна катастрофа в първокласен журналистически материал.

Лео предпочете да не й казва тези неща.

— Изглеждаш, как се казваше… Какво ще правиш?

— След пет минути предаваме на живо за уебсайта — отвърна тя, сякаш това бе най-нормалното нещо на света. Усмихваше се, без всъщност да се усмихва, умение, придобито в резултат на дългогодишни усилия да прикрие истинските си чувства. Пръстите й въртяха къдриците на косите й в неуспешен опит да си придаде по-спретнат вид. Взе си телефона, включи камерата и се взря в дисплея, от който я гледаше лицето й. Не изглеждаше в кой знае колко добра форма, но щеше да свърши работа. Прекалено чистичкият и спретнат вид щеше да създаде впечатлението, че не е тук. Прекалено занемареният пък щеше да попречи зрителите да я вземат на сериозно. Плъзна пръсти по дисплея, откри това, което търсеше, и му върна телефона.

— Дай ми твоя.

Той се подчини машинално — все още се опитваше да се измъкне от зловещото блато на шока и апатията. Бръкна в джоба си, извади телефона и й го подаде. Вълнуваше се. Вълнуваше се, защото работеше с Кристина Сандберг, не за нея, а заедно с нея. Вълнуваше се, защото трябваше да предават на живо и репортажът им да стане достъпен за всички в мига, в който го запишеха. Разбира се, че това беше нелепо, светът се бе обърнал наопаки, половин Амстердам гореше и на никой нямаше да му пука дали Лео ще държи камерата както трябва, или не. За него обаче имаше значение.

Работеха за най-големия новинарски сайт в Швеция. Инцидентът бе толкова значим, че броят на посетителите щеше да счупи всички рекорди. Нищо чудно да бяха първият новинарски канал с репортер на мястото на събитието. По дяволите! Това наистина бе голям удар!

Кристина спокойно набра някакъв номер и постави слушалката в ухото си. Наблюдаваше Лео и сякаш четеше мислите му, докато чакаше да се свърже.

— Спокойно, не се притеснявай. Ти стой там, аз ще стоя тук, а за фон ще служи самолетът. Става ли?

Не изчака отговор, а вдигна пръст, този път за да му даде знак да мълчи.

— Аз съм. Наред ли е всичко?

Интересуваше се дали връзката е добра. После започна да отброява в микрофона, за да даде възможност на тонрежисьора да направи съответните настройки. Дебелата плътна маска на професионализма прикриваше факта, че тя изпитва същия шок и ужас като всички на мястото на трагедията.

Лео вече насочваше камерата към нея.

Гласът, прозвучал в ухото на Кристина, я уведоми, че всичко е наред и че може да започва. Имаха образ и звук, всичко изглеждаше наред и колегите в студиото очакваха началото на репортажа.

Тя успокои дишането си, овладя емоциите си.

Биваше я в това. Умееше да запазва спокойствието и професионализма си, когато всичко около нея потъваше в хаос. Именно в такива моменти обичаше работата си най-силно, тъй като тя се превръщаше в забрало на шлем, през който гледаше от разстояние, в щит, който я предпазваше. В такива моменти й се струваше, че се превръща в своеобразен наставник на целия свят, който ще възстанови реда, като обясни всичко.

Знаеше какво да прави в такива моменти.

С кризите в личния живот се справяше много по-трудно. Там нямаше никаква маска и никакъв щит на обективност, който да я предпази от бушуващите емоции. Но тук и сега Кристина Сандберг бе професионалистът, тя бе подходящият човек на подходящото място и знаеше, че не само първа ще направи репортаж от мястото на най-голямата самолетна катастрофа в историята на Европа, но и ще се отърве от необходимостта да обяснява какво, по дяволите, прави в Амстердам.

Затвори очи, за да репетира за последен път думите си.

Добре. Беше готова.

Изправи рамене, излъчването й бе сериозно, строго. Придърпа слушалката, за да доближи микрофона до устните си, кимна на Лео и впери поглед в обектива пред нея.

— Готова съм.

Минута по-късно, докато наблюдаваше на дисплея как Кристина предава информацията за случилото се, Лео осъзна мащабите на трагедията.

Зеленият символ в ъгъла на дисплея се смени с червен, придружен от надписа live, и колкото по-дълго говореше Кристина, толкова по-трудно му бе да държи телефона стабилен.

Браздата, изорана от самолета, е широка над сто метра, заяви тя. Започва като кратер от кал и сажди в северния край на Амстелпарк, където самолетът се е ударил в земята, след което продължава като широка ивица от руини, тъй като е прекосил магистралата и е навлязъл в жилищния квартал Шелдебурт.

Цели жилищни сгради, бизнесцентрове и дори едно училище бяха изравнени със земята в резултат от катастрофата. Спасителните екипи полагаха усилия да влязат в горящите сгради и разчистваха купчините руини в търсене на оцелели. Крилата, откъснали се от фюзелажа, се бяха плъзнали по земята като огромни бръсначи, като ту бяха отскачали, ту бяха падали върху нея, носейки се по равното поле, за да спрат на повече от километър и половина от мястото на сблъсъка.

Според оценките на спасителните екипи броят на жертвите ще бъде „много, много хиляди“, уведоми Кристина зрителите, преди да нарисува картина на обичайните занимания на жителите на Шелдебурт, предшествали трагедията. Деца на училище. Майки, които шетат в кухните, докато децата им играят. Хора, изпълнени с планове и мечти, които не подозират, че само след миг целият им свят ще бъде унищожен.

Лео стискаше зъби зад камерата, дори прехапа до кръв долната си устна, за да не се разплаче. Не, не тук, не и пред Кристина Сандберг! Не сега!

Би трябвало да си остане у дома, в леглото си в Сьодермалм, би трябвало да остави телефона да звъни, защото кой нормален човек се обажда в пет сутринта? Но ето че се бе озовал тук, на това поле в покрайнините на Амстердам, и накъдето и да се обърнеше, виждаше ужасяваща реалност, почерняла от огън, изпълнена с миризма, която щеше да го преследва до края на дните му. За първи път в живота си не можеше просто да вземе дистанционното и да смени програмата с нещо по-добро.

Лео Бьорк бе на двайсет и четири години.

Това бе най-лошият ден в живота му.

И въпреки това бледнееше пред онова, което се случваше в другия край на града.