Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (32)

30.

Палмгрен включи скритото осветление на тавана, първо в антрето, а после и по стълбите към мазето, макар да очакваше непознатият да възрази.

Рано или късно той щеше да нареди на Палмгрен да престане да си играе с лампите. Щеше да го накара да ги угаси, да избере по-закътана стая, да седне и да го изслуша внимателно, без да задава въпроси. Това обаче не се случи и двамата слязоха в добре изолирания сутерен. По пътя към него минаха през хола, като оставиха мокри стъпки по килима, и спряха от двете страни на ниския диван до големия панорамен прозорец, който гледаше към ширналия се залив. В далечината се виждаха светлините на Салтсьобаден.

Ситуацията бе необичайна, но колкото и да бе чудно, Палмгрен се чувстваше в безопасност.

Ако трябваше да разговаря очи в очи с човек, когото не познаваше, сутеренът бе изключително подходящ за целта.

Мъжът бе на не повече от четирийсет, гладко избръснат, но с обветрено лице. Бе облечен изцяло в черно — тънък спортен клин под също толкова тънко найлоново яке, чийто цип бе вдигнат чак до брадичката. Черни ръкавици, черни маратонки, черна плетена шапка, спусната над веждите. Облечен така, че да остане незабелязан, а види ли го някой, да реши, че е излязъл да потича.

Стояха, без да продумат, застанали един срещу друг в просторната стая. Първите коледни светлини се отразяваха в прозорците, а отвъд тях се простираше черната морска шир, наподобяваща потънала в мрак водна бездна.

Виждаха се добре отвън, и двамата го знаеха.

Не че по това време в залива щеше да има някой — беше нощ, зимата идваше, навън бе ужасно студено, но важното в случая бе, че все някой би могъл да ги види и ако непознатият бе дошъл, за да навреди на Палмгрен по някакъв начин, би трябвало да знае, че навън може да има свидетели.

— Не съм дошъл да ви причиня зло — каза мъжът.

— Много добре — отвърна Палмгрен. — Очаквам да останете верен на думите си.

— Извинявам се, ако не сте могли да използвате стационарния си телефон тази вечер — каза мъжът и вдигна поглед към тавана.

Палмгрен разбра отлично какво има предвид. Очевидно бе проучил охранителната му система и знаеше, че е свързана с компютър посредством телефонната му линия, затова бе взел предпазни мерки и я бе прекъснал още от разпределителната кутия на улицата. Като се имаше предвид кой бе инсталирал въпросната охранителна система, изводът можеше да е само един.

— Шведските въоръжени сили? — попита Палмгрен, за когото това бе повече от очевидно.

— Посещението ми е неофициално.

— Но идвате оттам.

— Имам различни работодатели. Армията не е уведомена за всички.

Палмгрен го огледа изпитателно. Странен отговор.

— Защо сте тук?

Мъжът се поколеба, сякаш се чудеше откъде да започне. Дори само с идването си тук бе нарушил повече правила, отколкото можеше да изброи, затова колкото по-малко кажеше, толкова по-добре. Вероятно изобщо не би трябвало да идва; част от него продължаваше да се съмнява, че си е струвало риска, но появата на съпругата на Сандберг в онзи репортаж го бе притеснила.

А истината бе, че той вече не знаеше кое е правилно и кое не.

— Искам да се свържете с нея — каза той. — Трябва да я измъкнете оттам.

— Кого?

— Не биваше да й позволявате да отива в Амстердам.

Палмгрен се вцепени. Кристина?

Не помръдваше от мястото си, но умът му работеше трескаво, опитваше се да събере и подреди всички парченца от пъзела. Човекът срещу него го остави да размишлява на спокойствие.

Когато Палмгрен проговори, гласът му бе доста по-уверен:

— Вие ми се обадихте по телефона.

Непознатият не отговори.

— Вие ми се обадихте и ми казахте, че Сара е изчезнала.

Отново никакъв отговор, което означаваше, че Палмгрен е свободен да прави каквито си пожелае заключения.

— Не сте открили, че е изчезнала, нали? Не е имало никаква инвентаризация. Вие сте взели машината.

Мъжът отново нито потвърди, нито отрече. Вместо това каза:

— Настъпва момент… Настъпва момент, когато човек не може да е сигурен.

— Сигурен в какво?

— В това, което върши.

Палмгрен го огледа изпитателно.

— Къде е Уилям Сандберг?

— Не зная.

— А какво знаете тогава?

Мъжът не бързаше да отговори. Не знаеше достатъчно, за да състави цялостна картина на ситуацията. Беше малка бурмичка в голямата машина, затова и не бе очаквал повече. Сега обаче за първи път бе доловил страх у своите шефове.

Чул ги бе да говорят за Амстердам. За опасността, за писмото. За опасенията им, че е Уоткинс е открила отговора.

Не отговори на въпроса на Палмгрен. Вместо това си напомни защо е поел риска да дойде тук и настоя:

— Обадете й се. Обадете й се още сега.

 

 

Лео Бьорк се тресеше целият, затова когато телефонът на Кристина завибрира в ръката му, първата му мисъл бе, че е получил някакъв тремор, предшестващ пълния му колапс.

Лео се страхуваше. Не просто се страхуваше, а бе ужасен.

Беше посред нощ, навън бе тъмно като в рог, а вятърът брулеше лицето му. Досега не бе подозирал, че се страхува от височини, но когато отвори вратата, бе обзет от първичен страх, който не остави място за съмнение. Стоеше на покрива на сграда с поне десет етажа и всеки път, когато вятърът намираше пролука и издуваше дрехите му, коленете му се подгъваха в знак на протест. Затова когато усети телефона да вибрира, реши, че е началото на някаква криза, че преди да я овладее, ще се претърколи през ръба, ще полети към земята и ще умре пред погледите на полицаите, журналистите и зяпачите, събрали зад кордона долу.

Затвори очи. Каза си, че трябва да се овладее. Да събере сили и да остане на крака, все едно е застанал до Алберт долу на улицата или до Кристина, където и по дяволите да бе отишла тя.

Направи опит да овладее дишането си и погледна телефона в ръката си. Той продължаваше да звъни.

— Да?

Гласът от другата страна каза:

— Трябва да говоря с Кристина.

— Няма как… не е тук — отвърна Лео. Трепна раздразнен, донякъде заради собствената си неспособност да формулира цялостни изречения, донякъде заради ситуацията, стреса и въобще, как, по дяволите, се бе озовал тук?

„Тук съм, защото съм журналист“, каза си той. Да, беше журналист, истински при това, и сега пред очите му се разиграваше невероятна история, а най-хубавото бе, че на никого не му пукаше дали носи блейзър, или не.

— Казвам се Ларс-Ерик Палмгрен — представи се непознатият с такъв тон, сякаш името му бе от изключителна важност. — Къде се намирате?

Лео се огледа. Отговорът бе очевиден, но в същото време и достатъчно абсурден, тъй като можеше да си представи как ще реагира човекът на телефона.

— На един покрив — каза той.

— Къде? На покрив, но къде?

— В Амстердам. Нямам представа къде точно. Пред мен има една болница.

Човекът от другата страна замълча. Това бе тишина, пропита от страх.

— Искам да се махнете оттам — каза онзи, който се бе представил като Палмгрен.

— Тя е изолирана — отвърна Лео. — Под карантина. Болницата имам предвид.

Предполагаше, че тази информация едва ли говори нещо на Палмгрен, но беше объркан и искаше да я сподели с някого.

Полицейските автомобили долу, с включени сини лампи, бяха блокирали всички съседни улици. Колите, които се опитваха да минат през блокадата, биваха принудени да обърнат назад. Доколкото Лео можеше да види отгоре, някои бяха микробуси със сателитни антени на покривите и изрисувани отстрани лога. Подвижни телевизионни станции.

Кристина — като опитна, обиграна в подобни ситуации журналистка — бе убедила някого в студентското общежитие срещу болницата да им позволи да се качат на покрива. След което бе връчила телефона си на Лео и му бе наредила да намери удобно място, от което да снима.

— Зная, че районът е блокиран — каза Палмгрен. — Трябва да се махнете оттам.

— Какво става? — попита Лео. — Нищо не разбирам.

Долови колебанието на Палмгрен от другата страна.

А когато той заговори, думите му се оказаха много по-тревожни от мълчанието:

— Отчаяни мерки. Това става. Отчаяни мерки, продиктувани от паника.