Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (12)

11.

Когато стигна до прозорец с оловни рамки два етажа по-надолу, нивото на адреналин в организма му бе толкова високо, че не би забелязал дори да се бе подхлъзнал и да бе полетял в пропастта.

Тялото му обаче бе готово да приеме смъртта. Опита се да запомни точния маршрут, по който се бе спуснала Джанин. Отстрани му се бе сторил толкова лесен, но той от години не се бе справял с подобни препятствия, а опитът му да следва стъпките й определено не му помагаше, особено когато погледнеше към бездната под краката си или чуеше тропота на пазачите, които приближаваха. Изгуби опора на няколко пъти, но се вкопчваше отчаяно с хлъзгавите си от пот длани, китките го боляха от опъването на хирургическите ленти, но в последната секунда успяваше да се задържи и в крайна сметка се озова върху тесния корниз редом с Джанин.

Дойде ред на по-трудната част. Маршрутът продължаваше под самия корниз и макар че каменната издатина ги скриваше от погледите на пазачите, лошото бе, че нямаше какво да спре падането им — под краката им зееше дълбока пропаст.

Нямаше никакво време за мислене.

Джанин вече се бе прехвърлила под корниза и му даваше знак да я последва. Той изпълни инструкциите й, макар да трепереше от страх, докато пръстите му опипваха, за да открият пукнатините и процепите, които тя му посочваше. Беше студено, но ризата му бе подгизнала от пот и всеки път, когато ръцете му се плъзнеха по камъка, тялото му се залюляваше панически, докато дланите или стъпалата му не откриеха нова дупка или издатина. И всеки път Уилям даваше всевъзможни обети на всевъзможни висши сили, стига да му помогнат да стигне невредим до прозореца.

Когато най-сетне зърна ръката на Джанин, я сграбчи и я остави да го придърпа на площадката, където се бе присвила тя. Притисна се до нея и застина неподвижно, опрял гръб в малкия прозорец зад тях, без да забравя, че и най-малкото непредпазливо движение може да ги запрати в бездната.

Джанин не успя да сдържи усмивката си.

— Споменах ли, че докато живеех в Невада, се занимавах със скално катерене?

— Измъкни ме оттук!

Тя сложи ръка на рамото му, за да го успокои.

— Пазиш ли онзи лист, който ти дадох?

Уилям не смееше да помръдне, но въпреки това бръкна в джоба си и измъкна листа с изписаните върху него клинописни знаци. Тя го взе и го пъхна внимателно между рамката на прозореца и дограмата, за да вдигне резето.

Той се вмъкна и стъпи върху покрит с метални плочи под на дълъг коридор. Джанин го последва и затичаха. Мислите на Уилям се върнаха към всички онези обещания, които бе дал по време на спускането си, и възможността да ги ревизира по някакъв начин.

Докато тичаха, забеляза, че коридорът е различен от останалите.

Нямаше представа къде се намира, невъзможно му бе да определи дали се движат по някой коридор над етажа със спалнята и кабинета му, или под него. И в двата случая не можеше да има никакво съмнение, че тази част от замъка се използва за съвсем различни цели. В допълнение към флуоресцентните лампи и стерилния стоманен под от двете страни на коридора се издигаха огромни стоманени врати, боядисани в маслиненозелено. На пръв поглед не се отличаваха по нищо от много други подобни врати из целия свят, поставени в средата на двайсети век.

Уилям бе объркан. Джанин обаче очевидно бе идвала тук и преди.

Движеше се с бързи енергични стъпки и Уилям трябваше да признае, че е впечатлен колко добре познава това място. Неизвестно как бе успяла да се сдобие с магнитна карта — напомни си непременно да я попита откъде — и очевидно следваше план, подобен на този на Уилям: да картографира наум колкото се може по-голяма част от замъка, да открие слабостите в охранителната система и в крайна сметка да се опита да избяга.

План, който току-що се бе разбил в тухлена стена. Успели бяха да задействат някаква аларма. Пазачите ги издирваха. „Каквото и да се случи, ако ни заловят — когато ни заловят — каза си Уилям, — няма да получим втори шанс.“

Стигнаха до врата, изработена от същата маслиненозелена стомана и със стандартната електронна ключалка.

Този път обаче диодът отказа да светне в зелено. Джанин вдигна магнитната карта, както бе правила, за да отключи всички врати, които водеха към терасата, но този път се разнесе само едно тихо изщракване, което я уведоми, че нещо не е наред.

Опита отново. Със същия резултат. И отново.

Разбра какво означава това. Въпреки това направи нов опит. И още един.

Раменете й увиснаха, смазани от отчаяние. Тя се обърна към Уилям и каза:

— Пипнаха ни.

 

 

Кийс, седнала пред стената от монитори дълбоко в недрата на планината, едва не пропусна трите червени линии, които бавно се спуснаха по екрана пред нея.

Преди минути бе инструктирала програмата да я уведоми в мига, в който картата на Уоткинс мине през някой електронен четец. Когато Джанин се опита да отвори вратата, компютърът регистрира времето и мястото, както правеше винаги, но този път поднесе информацията на мигащ червен фон, за да се открои на монитора.

Кийс обаче бе погълната от разгорещен спор с Франкин.

Не бе успяла да си сдържи езика зад зъбите. Бе му казала онова, което всички вече знаеха: че охранителната им система е толкова кърпена през годините, че с нея вече е невъзможно да се работи, че камерите им са прекалено малко и прекалено неудачно разположени. В крайна сметка Франкин не й бе останал длъжен и се бе сопнал, че едва ли сега е моментът за подобен разговор, в резултат на което се спречкаха. А междувременно червените редове, сигнализиращи опитите на Джанин да отвори онази врата, мигаха на екрана.

И слизаха все по-надолу и по-надолу в списъка с магнитни карти, отворили врати.

Миг преди да изчезнат Кийс се обърна и ги видя — червени редове в долната част на екрана. Това веднага сложи край на спора й с Франкин.

Първата й работа бе да уведоми пазачите.

Едва тогава осъзна коя врата се опитват да отворят.

Вдигна отново радиостанцията към устните си, но този път гласът й трепереше от ужас.

 

 

От другата страна на металната врата закънтяха стъпки, но Джанин и Уилям не бяха в състояние да определят разстоянието, което ги делеше от тях. Несъмнено обаче ставаше въпрос не за един, а за няколко души, което означаваше, че след броени секунди двамата ще се озоват лице в лице със същите онези пазачи, от които се бяха опитали да се измъкнат, излагайки живота си на риск.

Бяха попаднали в капан. Нямаше измъкване от този коридор. Свърнеха ли зад ъгъла, щяха да се озоват пред две врати, които водеха към малки помещения без прозорци, нещо като складове, килии, сервизни помещения или каквото там е било първоначалното им предназначение. При всички случаи те не предлагаха изход. Бяха се озовали в задънена улица. Джанин бе идвала тук и преди и знаеше, че нито една от тези стаи не предлага възможност да се измъкнат.

Прозорецът зад тях водеше към пропастта. Металната врата пред тях отказваше да се отвори. Просто нямаше измъкване.

Уилям се огледа. Трябваше да изберат най-малкото зло от трите възможности.

— Какво има в онези стаи? — попита той.

— Нищо.

— Могат ли да се заключат отвътре?

Джанин нямаше представа.

Той се хващаше като удавник за сламка, но и не можеше да остане тук. Когато я сграбчи за ръка и я дръпна към редицата врати в другия край на коридора, забеляза, че тя изобщо не се съпротивлява, сякаш бе изпаднала в някаква странна апатия.

Уилям отвори първата врата и я тикна вътре.

Вратата зад тях се затвори и червеният светодиод грейна в зелено.

 

 

По-късно, когато Уилям щеше да си зададе въпроса какво е очаквал да намери в тази стая, нямаше да е в състояние да даде отговор. Най-вероятно не бе очаквал да намери нищо. В същото време обаче каквото и да бе очаквал да намери, то едва ли можеше да се сравнява с гледката, която го очакваше.

Единствено дебелият панел от акрилно стъкло попречи на жената да протегне ръка и да ги сграбчи.

Като невидимо препятствие панелът спря ръката й във въздуха, при което се чу плясък, който накара Уилям и Джанин да подскочат стреснати и да погледнат жената от другата страна на дебелата прозрачна стена.

Можеше да е на петдесет, а можеше и да е по-млада, невъзможно бе да се прецени предвид състоянието й. Сиво-бялата й кожа бе покрита с капчици пот, очите й бяха притворени, сякаш бе изморена, но отчаяно се бори да не заспи, а косата й бе сплъстена на влажни кичури.

Лежеше в нещо като стъклен ковчег, всъщност инкубатор, разположен по средата на стая без прозорци, осветена от лилави флуоресцентни лампи, сякаш някой я бе сложил да легне в терариум.

Ръката й остана залепена за акрилния панел. Дишаше на пресекулки. В един момент гравитацията надделя, съсухрените й пръсти се плъзнаха по стъклото и паднаха върху матрака. Размазаните червеникави следи по акрила бяха единственото свидетелство за опита й да установи контакт, свидетелство за пропадането на ръката й надолу, към обичайното си място върху матрака, където да застине безжизнено върху подгизналите от пот и кръв чаршафи.

— Хелена?

Това бе гласът на Джанин. Прозвуча почти като шепот, но проряза тишината така остро, както това бе сторило и почукването на ръката върху стъклото. Уилям се обърна и я погледна. Погледът й бе прикован в стъкления паралелепипед пред тях. Не изрече нито дума. Само поклати глава, сякаш отказваше да повярва на очите си.

Настъпилата тишина продължи сякаш цяла вечност, преди жената да събере сили да обърне глава и да впери уморените си очи в очите на Джанин.

— Бягай — промълви тя.

Гласът й не приличаше на човешки глас. Бе едва доловимо движение на устата, вдишване и издишване — и почти нищо друго.

— Какво са направили с теб?

Жената затвори очи. Не й оставаше много време.

— Бягай — повтори тя с неимоверно усилие. — Веднага. — Говореше, без да отвори очи. Без да помръдне.

— Хелена? — прошепна Джанин. Никакъв отговор. — Хелена!

Никаква реакция.

Реакция не последва и когато Джанин затропа с юмруци по акрилното стъкло, все по-силно и по-силно, с надеждата да установи някакъв контакт. Нито когато прехапа устни, за да спре сълзите си, нито когато извърна глава, защото не можеше да понесе тази гледка.

След секунда вратата отлетя от пантите си и Уилям и Джанин бяха обкръжени от шестима мъже, които обаче останаха на безопасно разстояние, стиснали оръжията си с гумени ръкавици и покрили лицата си с бели маски. Извикаха им да не мърдат.

Преследването бе приключило.

Уилям и Джанин се подчиниха. Останаха, без да помръдват, в средата на помещението, докато пазачите ги обсипваха с въпроси къде са били, по кои коридори са минали, какво са видели, какво са докосвали. Гласовете им звучаха напрегнато, почти уплашено. Помръднеше ли някой от двамата, оръжията се насочваха право към него, за да му напомнят, че и най-малкият опит за съпротива може да има сериозни последствия.

В крайна сметка пазачите ги изведоха от стаята, без да отклоняват дулата от тях.

Двамата тръгнаха бавно по коридора.

Зад тях вратата се затвори.

А вътре в стъкления ковчег жената, чието име бе Хелена Уоткинс, вече бе спряла да диша.