Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (17)

16.

Разговорите в огромната аудитория, която приличаше на парламентарна зала, продължиха още половин час, без никой да каже нищо ново. На няколко пъти Уилям се озова в задънена улица и всеки негов въпрос бе посрещан с уклончив отговор или с нов въпрос какво са видели или за какво са говорили двамата с госпожица Хейнс. Дузината мъже с непроницаеми изражения, седнали край масата, почти не пророниха дума, с изключение на някоя забележка от време на време.

Накрая Уилям изгуби търпение. Изправен срещу тази бетонна стена, той реши, че няма какво да губи. Освен това започваше да огладнява.

— Знаете ли какво? — попита той високо, без да прикрива горчивината в гласа си. Това ги изненада, тъй като някои от присъстващите разговаряха помежду си. Настъпи тишина. Бе привлякъл вниманието на всички.

— Ето какво ще ви кажа — продължи Уилям. — Казах ви всичко, което зная. А то, трябва да призная, не е много. Не се чувствайте задължени да ми вярвате, ако не искате. Можете да продължите да ми задавате въпроси, докато не заспя или не умра от умора. Но няма да научите нищо повече. Казах ви всичко, което зная. Вие сте тези, които решават с какво да си губим времето оттук нататък.

— И какво предлагате? — попита Франкин. — С какво според вас трябва да си губим времето?

— Бих искал да сключим сделка. Възможно ли е?

Никакъв отговор. Не че Уилям очакваше някой да каже нещо.

— Предлагам ви своите услуги. Обещавам да направя всичко по силите си. Не мога да обещая резултати, защото естеството на работата е такова, че човек не е в състояние да гарантира каквото и да било, но обещавам да дам всичко от себе си, за да открия ключа към кода, който ви трябва. Но ще искам нещо в замяна. — Единственият звук, който се чуваше, бе едва доловимото бръмчене на климатичната инсталация. — Искам да знам върху какво точно работя.

Отново никой не промълви нито дума. Реакция обаче все пак последва. Мнозина от присъстващите се спогледаха, сякаш взимаха колективно решение.

— Сандберг?

Гласът прозвуча някъде зад гърба му и Уилям се обърна.

Конърс бе станал от мястото си. Бе навел леко глава, говореше тихо, цялото му излъчване бе стряскащо сериозно. Пое дъх и го задържа, за да подчертае значението на това, което се канеше да каже.

Не за първи път водеше този разговор. Повече от двайсет души бяха работили тук преди Уилям и някои от тях присъстваха в момента в тази зала. Всички бяха вперили поглед в Уилям. Всички знаеха, че само след няколко минути в главата му ще нахлуят мисли, които никога до този момент не му бяха хрумвали, че този момент ще раздели живота му на преди и след.

Преди и след като научеше истината.

— Вие сте програмист — започна Конърс.

— Донякъде. — Уилям сви рамене.

Конърс го изгледа дружелюбно. Думите му не бяха прозвучали като въпрос, а като въведение към разговора, който щеше да последва. Все пак всички в тази зала добре знаеха с какво се е занимавал Уилям по време на службата си в шведската армия. Никой не се съмняваше, че е опитен програмист.

— Знаете какво е коментарен ред, нали?

Уилям отново сви рамене. Разбира се, че знаеше. Всеки, който някога се бе опитвал да напише компютърна програма, знаеше какво е това. Коментарите бяха редове от компютърната програма, които компютърът трябваше да игнорира. Те нямаха отношение към функционирането на софтуера, а представляваха бележки, които трябваше да бъдат прочетени от хората, не от машините. Понякога напомняха какво прави определена част от програмата, друг път разкриваха на програмиста как е бил съставен определен алгоритъм. Или, макар и по-рядко, съдържаха шеги, предназначени за колегите програмисти. С две думи, тези коментарни редове не правеха компютърната програма по-добра или по-лоша. Това бяха инцидентни, случайни съобщения, оставени от нейните автори.

— И? — попита той.

Конърс го погледна.

— Какво знаете за човешките гени?

— Доста по-малко.

Конърс кимна, за да покаже, че е очаквал подобен отговор.

— Има едно нещо, което ще откриете във всяка научна статия, която прочетете днес, във всяко медицинско изследване, публикувано през последните години. И то е, че до момента сме успели да съставим карта на по-малко от два процента от човешкия геном. — Конърс вдигна палец и показалец, приближавайки ги максимално близо, за да покаже за какъв малък дял става въпрос. — Два нищожни процента! Това е всичко, което може да посочим и да обясним. А останалите деветдесет и осем процента? Там нямаме никаква представа кой ген за какво отговаря.

Настъпи нова пауза, предназначена най-вече да даде на Уилям възможност да покаже, че разбира за какво става въпрос. И той го направи. Дори ги учуди с познанията си.

— Онова, което наричат излишна или отпадъчна ДНК — каза той.

Конърс повдигна вежда. Малцина неспециалисти бяха чували тези термини. От друга страна обаче това не би трябвало да го изненадва. Сандберг четеше по-стойностни вестници и списания и следеше какво става в света на науката. Или поне го бе правил, докато е бил на активна служба.

— Някои я наричат именно така — потвърди Конърс. — Аз обаче предпочитам друг термин — некодирана ДНК.

Уилям го изгледа заинтригувано.

— Истината е, че грешим — продължи Конърс. — Тази ДНК не е нито излишна, нито отпадъчна.

На Уилям му бяха необходими няколко секунди, за да осмисли думите на Конърс. И когато го направи, осъзна, че се е изправил в стола си. Разговорът вървеше в съвсем неочаквана посока и не можеше да се преструва, че не е заинтригуван.

— Това очевидно е нещо, което не афишираме — продължи Конърс. — Това не е нещо, което може да се прочете във вестниците, списанията или дори научните издания. Преди по-малко от петдесет години група учени успели да разчетат останалите деветдесет и осем процента.

Генералът спря. Погледна Уилям и изчака да се увери, че е разбрал казаното дотук и е готов да приеме последната, ключова част от информацията.

Уилям обаче вече бе подредил целия пъзел. Конърс му бе предоставил парченцата, от които бе имал нужда. Те можеха да бъдат подредени само по един начин, но въпреки всичко нещо спираше Уилям. Мисълта, че това просто не е възможно. Това бе невероятно… не, по-лошо, невъзможно. Погледна Конърс с надеждата, че го е разбрал погрешно.

Само че не беше.

Уилям поклати глава невярващо, с което даде знак на Конърс, че е стигнал до същия погрешен извод и се нуждае от помощта му, за да разбере по-добре.

А Конърс каза, като произнасяше много внимателно всяка дума, всяка сричка дори:

— Учените установили, че човешката ДНК е пълна с коментарни редове.

 

 

Преди десетина години Уилям Сандберг се бе озовал на борда на самолет, който едва не бе катастрофирал.

Цели три минути от вечността военнотранспортният самолет бе пропадал неконтролируемо, пикирайки с нарастваща скорост и вой на двигателите, а химикалките, вестниците и чашите за кафе на пътниците се бяха премятали във въздуха. Самолетът се бе устремил към земята и Уилям бе наблюдавал това напълно безпомощно.

Ужасът бе примесен с опияняващото усещане за безтегловност и той бе почувствал как всеки орган от тялото му сякаш напуска отреденото му от природата място. През цялото това време изпадналият му в паника мозък бе повтарял: сега ще спре, ей сегичка, още една секунда и край, още една секунда и пилотите ще овладеят самолета и отново ще почувстваме твърдия под под краката си.

Но всеки опит да се успокои с подобна мисъл биваше неутрализиран от факта, че самолетът не спираше да се мята във въздуха. Така мислите му се превърнаха в безкраен водовъртеж от страх и ужас, примесени с надеждата за избавление, което така и не идваше. Ужасът стана двойно по-голям, когато осъзна, че това наистина се случва: „Няма да успеем! Ще се разбием!“.

Цели три минути.

Накрая пилотите успяха да изравнят самолета и Уилям се оказа залепен за облегалката. Насочиха носа на огромната машина нагоре, двигателите запищяха отчаяно и самолетът започна да набира височина, за да се върне в облаците. Червеникавите планини, които прелитаха покрай илюминаторите, бяха мълчаливи свидетели колко близо до смъртта се бяха озовали.

По-късно Уилям научи, че наистина са били на секунди от смъртта.

Изминаха няколко седмици, преди отново да заспи нормално.

Онова усещане на страх и ужас обаче остана, както и безкрайната спирала на надеждата за спасение, което така и не идваше.

 

 

Емоциите, които Уилям изпитваше, когато стана и излезе от огромната заседателна зала, бяха идентични с емоциите, които бе изпитал през онези три минути в самолета.

Мислите и реакциите му се въртяха в същата ужасяваща спирала, парализираща комбинация от студена дистанцираност и абсолютна реалност, безкрайно люшкане между отказа да повярва и чистата, неподправена паника.

Вървеше забързано по футуристичните стоманени коридори, тичаше по вековните каменни стълби, за да излезе на терасата, от която се откриваше онази приказно красива гледка с безименните планини наоколо и набраздената от вятъра повърхност на езерото долу. Нуждаеше се от чист въздух, или така поне смяташе, но чистият въздух не му помогна. Постоя няколко минути, докато възстанови дишането си. Опита се да осмисли чутото в залата. Миг по-късно хукна покрай каменните перила, сякаш нещо щеше да се промени, ако отидеше на друго място.

Сякаш можеше да избяга от онова, което му бяха казали.

Кой?

Този въпрос не му даваше мира. Опиташе ли се да го прогони, той се връщаше отново и отново. Сякаш сънуваше кошмар и тъкмо се канеше да се събуди, не веднага, но съвсем скоро, и това скоро се превръщаше в сега, но нищо не се променяше. И това се повтаряше и повтаряше до изнемога. Затова Уилям напусна и новото място, на което бе спрял за миг, за да отиде на следващото, после на следващото и пак на следващото, вперил поглед в хоризонта с отчаяната надежда отговорът да се крие там някъде.

Кой?

Постоя така известно време, преди да осъзнае, че не е сам.

Конърс бе застанал зад гърба му. Облегнал се бе на тежките дървени врати и го наблюдаваше, без да каже нито дума. Отново. Какво му беше на този Конърс, та толкова обичаше да следи другите?

Нямаше представа откога Конърс е тук. Трудно можеше да прецени откога самият той е тук. Целият бе покрит от капчици мъгла… или може би бяха капчици пот? Светът вече не му се струваше същият, сякаш някой бе сринал самите основи на целия му мироглед и сега той лежеше в руини.

— Зная — каза Конърс. Не добави „как се чувствате“, но имаше предвид точно това. — Мога само да кажа, че ще свикнете.

Уилям мълчеше. Слънчевите лъчи озаряваха под различни ъгли планинските върхове, лекият вятър разрошваше косата му и търсеше отвори в дрехите му, за да проникне през тях и да го накара да настръхне от студ.

Нищо от случващото се около него обаче не достигаше до съзнанието му.

— Кодовете, с които работим… — започна той.

Не откри подходящите думи, с които да завърши изречението си, но Конърс не се нуждаеше от тях. Той обмисли внимателно отговора си, след което заговори бавно, внимателно, почти като учител, който обяснява нещо на ученик.

— Цялата информация, която двамата с Джанин получихте, идва от човешката ДНК. — Изчака реакцията на Уилям. Знаеше какъв ще е следващият му въпрос.

— И той я е сложил там?

Конърс поклати глава. Гледаше Уилям право в очите.

— Това е въпросът, който си задаваме вече петдесет години.