Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (31)

29.

Ларс-Ерик Палмгрен караше по тесния мост. От дясната му страна се простираше покритата с тънък лед крайбрежна уличка „Неглингевеген“, а в мрака отдясно се губеше скалистият бряг под Полнесвеген.

Пейзажът и атмосферата отразяваха чувствата му по-добре, отколкото бе готов да си признае.

Опитваше се да мисли за нещо друго; смени предавките, за да ускори, макар да знаеше, че пътят пред него е гладък като стъкло и че така излага живота си на риск. Като че ли обаче се опитваше да си внуши, че излагането на риск е неизбежно, а търсенето на сигурност е работа за страхливци.

Кристина го бе помолила за помощ. А той й бе отказал.

Това го измъчваше още от мига, в който бе излязъл от кафенето, защото още тогава бе осъзнал, че не постъпва правилно. Но какъв избор бе имал? Онова обаждане го бе разтревожило, онзи анонимен глас, който бе заявил, че Сара е открадната, след което бе затворил. Знаел бе, че каквото и да се е случило, е неприятно, неуловимо и много, много голямо. А той бе малък и незначителен.

Погледна мобилния си телефон. Беше го оставил на дясната седалка и той се плъзгаше напред-назад при завоите. Не можеше да стои на едно място, също както мислите му, породени от срама, че бе позволил на страха да надделее над съвестта.

Лоялност. Смелост. Приятелство.

А сега тя бе в Амстердам.

Бе изгледал репортажа й на екрана на компютъра, не на живо, а на записа, придружаващ големите черни заглавия. Бе предавала от мястото на самолетната катастрофа, но какво, по дяволите, правеше в Амстердам? Какво би могло да я отведе там освен издирването на Уилям?

От една страна, не й дължеше нищо. Наистина.

Беше пенсионер, вдовец, оставил бе военната кариера зад гърба си, от време на време даваше консултации — и това бе всичко. Как можеше да й помогне, дори да искаше? Какво можеше да направи?

От друга страна обаче — как можеше да стои със скръстени ръце?

Ако не й помогнеше, в какво щеше да се превърне?

Вече знаеше отговора.

Телефонът на седалката до него мълчеше. Палмгрен знаеше, че в тъмния екран се крият поне четири повиквания. Четири пропуснати повиквания от Кристина Сандберг.

Още няколкостотин метра и щеше да се прибере у дома. И да й позвъни.

Каквото и да поискаше от него, щеше да го направи.

 

 

Повече от час измина, откакто Лео изпрати снимката на плика в редакцията в Стокхолм. Изведнъж телефонът на Кристина завибрира на масата.

— Забавихте се — каза тя, когато вдигна. — Успяхте ли да откриете нещо?

Двамата мъже срещу нея я наблюдаваха внимателно. Видяха изражението й да се променя. По лицето й пробяга първо сянка на съмнение, след което то стана много сериозно. Тя замълча. Прекалено дълго.

— Ние сме… — започна тя в отговор на въпроса, зададен й от нейния събеседник, но осъзна, че няма ясна представа къде точно се намират. Погледна Алберт и попита: — Къде сме всъщност?

— Харлем — отвърна той. — Западно от Амстердам.

— Намерили ли са…

Лео млъкна, когато Кристина вдигна ръка, поклати глава и разпери пръсти, за да го накара да замълчи. Не ставаше въпрос за плика.

— Харлем — каза тя по телефона. Сега седеше изправена на стола си, извърната с гръб към тях, за да избегне нови въпроси.

Слушаше. Кимаше. Слушаше.

— Кога е станало? — попита тя. И без да изчака отговора, каза високо: — Пуснете звука, ако обичате.

Говореше на бармана. Стана и повиши глас още повече:

— Усилете звука на телевизора. Веднага!

Настойчивостта в гласа й накара мъжа зад бара да вдигне поглед към телевизора над главата си и щом видя какво има на екрана, той се сепна и затърси дистанционното.

Откри го под цяла купчина ключове и касови бележки, насочи го към телевизора и увеличи звука, без да откъсва поглед от екрана.

След секунда всички разговори в заведението секнаха.

 

 

Уилям и Джанин влязоха в голямата зала. Посрещна ги пълно мълчание. Никой не изрече нито дума, докато заемаха местата си край огромната кръгла маса и редицата тъмносини кресла, обърнати към голямата видеостена.

Погледите на хората с униформи в залата бяха устремени към Конърс и в тях се четеше въпрос. Той обаче само кимна леко, сякаш за да им каже: „Да, те са тук и са с мен“.

Никой не каза нищо, но атмосферата остана напрегната. Офицерите и генералите продължиха да се взират в него още няколко секунди, след което се извърнаха към екраните на стената.

Това бе против всички правила. Тук не биваше да се допускат цивилни. Не и в момент като този.

От друга страна обаче, ако това бе началото на онова, което всички подозираха, наистина нямаха друга възможност.

Нямаше какво повече да защитават, нямаше какво повече да пазят в тайна. Вече нямаше никакво значение дали Уилям Сандберг и Джанин Хейнс ще станат свидетели на тези събития, или ще научат за тях впоследствие.

 

 

— Разбират ли защо сме принудени да го направим? — попита Франкин.

Двамата с Конърс стояха в единия край на залата и разговаряха тихо. Не можеха да си позволят да демонстрират нищо друго освен единство, не можеха да си позволят някой да заподозре, че мненията им се разминават, не и в този момент.

— Никой няма да разбере — отвърна Конърс.

На Франкин не му оставаше нищо друго, освен да кимне в знак на съгласие.

Множеството новинарски канали и уебсайтове на екраните пред тях апелираха за вниманието им. Всичките отразяваха едно и също събитие.

Мегаболница под карантина. Болницата Столеваарт е изолирана от света.

Опасения за вирусна инфекция затварят болница.

Знаеха, че рано или късно ще се стигне дотук. Сценарият вече бе разработван, макар и само на хартия, където болницата нямаше име, а градът бе означен като СЕГ: средно голям европейски град. Бяха обсъждали подробностите, бяха анализирали вариантите и бяха взели решения, които бяха изключително трудни, макар по онова време ситуацията да оставаше чисто хипотетична.

— Знаете, че трябва да го направим — каза Франкин. — Няма смисъл да упорстваме.

Конърс не бе толкова категоричен. Как можеха да приемат, че анализът им е верен, че не изпитват и най-малкото съмнение? Нали затова бяха довели тук Хейнс и Сандберг. За да им помогнат да преведат и изтълкуват текстовете още веднъж, да направят още един опит да открият алтернативно решение.

Франкин знаеше какво си мисли Конърс.

— Винаги сме знаели, че ще се стигне дотук.

Конърс замълча.

— Просто не знаехме къде, не знаехме как, не знаехме кога. Сега го знаем.

— Така е. Но отговорността е наша — каза Конърс.

Но Франкин беше прав. Нямаше връщане. Решението бе взето.

— Колко души ще умрат? — попита Конърс.

— Колкото се може по-малко — отвърна Франкин. — На какво друго можем да се надяваме?

Конърс не отговори.

И Франкин повтори.

— Колкото се може по-малко.

 

 

Уилям и Джанин стояха в задната част на залата и гледаха как Конърс и Франкин си шепнат.

Очевидно бе какво се случва.

Цялата зала очакваше заповеди и всички знаеха какви ще бъдат те.

Уилям се обърна към Джанин и видя, че тя се е отказала от опитите си да овладее сълзите си.

 

 

В мига, в който завъртя ключа в бравата на входната врата на дома си в предградията на Стокхолм, Ларс Ерик Палмгрен разбра, че не е сам, но вече бе прекалено късно, за да направи каквото и да било.

Вероятно тънката снежна пелена бе заглушила шума.

Вероятно собствената му небрежност бе причината.

Преди десет години бдителността бе негова втора природа. По онова време бе в състояние да запамети всяко превозно средство, което срещне на път за вкъщи, отбиваше напълно ненужно, правеше спонтанни отклонения и през цялото това време се оглеждаше за коли, които се задържат прекалено дълго в огледалото за обратно виждане или се появяват в него на равни интервали.

Но това бе преди време. Отдавна бе изгубил този навик. Сега се бе прибрал право вкъщи, бе оглеждал пътя, но без да вижда, бе позволил на подсъзнанието си да поеме управлението на колата, докато активните му мисли бяха в Амстердам, при Кристина. Затова бе паркирал колата сякаш всичко е наред.

Ако се бе замислил, щеше да разбере, че това не е така.

Затова сега стоеше с ключ в ръка. А някакъв непознат бе сложил облечената си в черна ръкавица длан върху китката му.

— Ларс-Ерик Палмгрен — прозвуча гласът му.

Не беше въпрос, а констатация. И Палмгрен не отговори, а попита:

— А вие сте?

— Да поговорим вътре.

Без да каже нито дума, Палмгрен отвори вратата, изключи алармата и се приготви за най-лошото.