Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (11)

10.

Когато Джанин Шарлота Хейнс срещна за първи път мъжа с бичия врат, улиците на Амстердам бяха покрити с цветчета от японски вишни.

Беше пролет. Времето бе достатъчно топло и приятно за разходка, вятър нямаше, но във въздуха продължаваше да се усеща едва доловима нотка на зимна свежест. Очертаваше се чудесна вечер.

Такъв поне бе планът й. А той се бе провалил, макар да бе едва осем и петнайсет. Беше се облякла толкова елегантно, колкото позволяваше заплатата й, и седеше в очакване в малкия ресторант, макар резервацията им да бе за девет часа. Надявала се бе да имат време да изпият по чаша вино на бара, да позяпат хората, които минават край тях, да се престорят, че се обиждат с детинските интелектуални игри на думи, които обичаха да играят и които бяха превърнали в свой шеговит ритуал на ухажване. Бяха толкова добри, че минаха месеци преди колегите им да открият, че са двойка. Много по-разпространено бе схващането, че удаде ли им се възможност, ще се избият един друг.

Масата бе резервирана под същото име, което използваха винаги. И както винаги, тя трябваше да овладее усмивката си, докато разговаря с оберкелнера.

— Името, моля? — бе попитал той.

— Емануел Сфинкс — бе отговорила тя. — С главни КС.

Сервитьорът я бе погледнал. Бе доловил потрепването в гласа й, докато бе преглътнала смеха си, но не бе разбрал добре какво всъщност й е смешно. Може би му се подиграваше. Но бе свил рамене, след което я бе удостоил с безизразна усмивка, без да й обръща повече внимание.

— Има съобщение за вас — каза той, докато прелистваше тефтера с резервациите в търсене на бележката, която знаеше, че трябва да е там. Прочете я набързо, преди да вдигне поглед и да я уведоми: — Господин Сфинкс ще закъснее с петнайсет минути.

После й подаде бележката. Напълно формален жест, сякаш бележката бе нещо, което Джанин би пожелала да запази в албум или да окачи на стената. Погледът й вече бе помръкнал от разочарование. Усмивката, която му се бе сторило, че долавя, бе изчезнала, и тя измърмори нещо в смисъл, че щяла да изчака на бара, преди да седне в сумрачния ресторант.

На бара Джанин извади мобилния си телефон и се заигра с него, за да не й се налага да гледа самотната чаша вино пред себе си. Със същия успех в нея би могло да има и гроздов сок или оцет. Не усещаше никакъв вкус.

Емануел Сфинкс се бе появил на бял свят преди година. Двамата се бяха кикотили като деца. А сега това изобщо не й изглеждаше забавно. Джанин и Алберт бяха седели на един от последните редове на някакъв удивително скучен семинар, след което тайничко бяха изпили по чаша-две вино по време на обяда и се бяха почувствали значително по-добре. Следобедът бе несравнимо по-вълнуващ.

Не бяха запомнили от целия семинар нищо друго освен играта на бележки, която бяха започнали — подаваха си листчетата и се хилеха като ученици. Забавляваха се да измислят нови имена или абсурдни съкращения, вдъхновени от нещо, което лекторът бе казал току-що. Нищо друго да не бяха правили този ден, пак щяха да го запомнят като изключително плодотворен. Тя бе отишла в апартамента му, след което — доколкото можеше да си спомни — едва ли бяха прекарали повече от четири нощи разделени.

Точно една година бе изминала от този ден. Това бе първият рожден ден на Емануел Сфинкс. Годишнината на Джанин и Алберт. И той закъсняваше. Проклети европейци!

За Алберт изразът „петнайсет минути“ означаваше поне час. Когато телефонът й омръзна, тя сгъна салфетката си… не, превърна я по-скоро в намачкана топка и когато приключи с нея, ами… нямаше какво друго да прави. Не че имаше проблем със самотата, напротив, но не обичаше да е сама на публично място.

А когато мъжът с костюма седна до нея, това само влоши нещата.

Бе приблизително на нейната възраст, видимо мускулест под дебелото сако от туид, а бялата му риза бе разкопчана небрежно около широкия му врат. Изглежда, търсеше с кого да си поприказва, за разлика от нея.

— Заета съм — каза тя.

— Виждам — отвърна той, но тонът му подсказваше, че за него това няма особено значение. — Какво е това? Лебед?

Сочеше намачканата салфетка пред нея. Формата й напомняше за много неща. Но не и за лебед.

— Ще се наложи да бъда по-директна — заяви Джанин. — Дори да бях сама тук, щях да предпочета да остана сама.

— Не ме гледайте така. Не искам да ви се натрапвам.

Направи й впечатление тонът му. Погледна го. Шегуваше ли се, или просто се държеше грубо?

Изражението му бе напълно сериозно, лицето му бе напълно спокойно, нито едно мускулче не трепваше, сякаш говореше съвсем сериозно. В очите му обаче искряха весели пламъчета, едва забележими, но напълно очевидни за опитен наблюдател като нея. А това можеше да означава само едно. Сарказмът й му бе допаднал. За него това бе игра и той бе пратил топката в нейната половина от полето. Сега бе неин ред.

— Затова ли седнахте до мен? — попита тя. — За да ми кажете, че не проявявате интерес?

— Разбира се, че не. Това обикновено правя на втората среща.

Бързият му отговор я изненада. Погледна го, за да е сигурна, че играят една и съща игра. Той не помръдна, но се оказа готов да улови погледа й. По дяволите! В мига, в който очите им се срещнаха, тя разбра, че е изгубила. Не знаеше какво да каже. А това я дразнеше. Дразнеше я и фактът, че това я дразни.

— Роджър — представи се той и протегна ръка.

— Джанин — отвърна тя и стисна ръката му. Имаше големи силни ръце и британски акцент, но тя не можеше да определи откъде.

— Не ме разбирайте погрешно — каза той. — Основната причина да седна до вас е обстоятелството, че вие сте единственият човек тук, когото чух да говори на език, който разбирам.

— Иска ми се да можех да кажа същото.

Сега бе негов ред да остане без думи. Усмихна се, неохотно, но широко, а тя се върна към чашата си и мислено отбеляза точка в своя полза, макар добре да съзнаваше, че играта тепърва започва.

 

 

Когато след четирийсет и пет минути се погледна в огледалото в дамската тоалетна, Джанин остана поразена от обзелото я чувство за вина. Усмихваше се. Усмихваше се с небрежна, леко пиянска усмивка, бузите й бяха поруменели, но това не бе всичко. Беше й приятно. Не просто приятно — забавляваше се искрено. Алберт щеше да дойде след половин час, а тя се кикотеше лудешки и нямаше търпение да се върне при онзи чаровен мускулест тип със странния английски акцент. Какви, по дяволите, ги вършеше?

Извади мобилния си телефон, извика на екрана номера на Алберт и написа съобщение.

Обичам те. До скоро.

Не, това бе толкова прозрачно, че чак се почувства неловко. Думите й се сториха пропити от чувство на вина, затова изтри съобщението и написа ново.

Водя те с две чаши и половина. Ако не дойдеш до петнайсет минути, ще си тръгна с един мускулест англичанин.

Това беше по-добре. Изпрати го. Последен поглед в огледалото. Реши да не оправя косата си, не и сега, не и заради този англичанин, може би по-късно, след което се върна в ресторанта.

За нейна изненада се оказа, че той я чака до вратата.

Гардеробът за клиенти пред тоалетните бе празен. Гардеробиерката бе отишла някъде и през главата на Джанин мигом минаха няколко възможности. Напълно вероятно бе да му е доскучало и да е решил да си тръгне или пък да я покани да го придружи, дори да му е хрумнало да я придърпа сред якетата и палтата за една бърза прегръдка, придружена от страстна целувка.

В същия миг обаче ситуацията се промени и авантюрата във фантазиите й бързо се смени с реалността в гардеробната на ресторанта, а изкушението — с предчувствие за опасност. Вече не се съмняваше в намеренията му, както не се съмняваше и че те не съвпадат с нейните, затова понечи да го избегне и да мине покрай редиците палта и якета, но той пристъпи напред и сложи ръка на рамото й. Джанин мигом изтрезня и потърси подходяща саркастична реплика, а тялото й се напрегна и се подготви за най-лошото.

И изведнъж застина.

Нещо я бе ужилило по врата.

Погледна го право в очите. Той вече не се усмихваше. Когато откри подходящата реплика, тя установи, че устните й не й се подчиняват.

* * *

След трийсет и пет минути стъклените врати на ресторанта се отвориха и един млад мъж на име Алберт ван Дайк попита оберкелнера дали някоя от гостенките не очаква Емануел Сфинкс.

По това време обаче и Джанин, и мъжът с бичия врат се намираха далеч от Амстердам.

 

 

Мускулестият англичанин, който се бе представил като Роджър, не бе сигурен какво точно е събудило подозренията му. Почувства обаче, че нещо не е наред, отиде до тежката дървена врата на стаята й и почука.

Вече бе приготвил наум извинението, което щеше да й поднесе. Не се налагаше да обяснява защо е решил да прояви интерес към заниманията й: в края на краищата бе началник на охраната, а тя бе тази, която трябваше да охраняват — това не бе никаква тайна — но от друга страна нарежданията бяха категорични: гостите не биваше да се чувстват като затворници освен в случай на крайна необходимост.

Мартин Родригес — това бе истинското му име — разбираше добре причините за подобна заповед. Организацията разчиташе на добрата воля на своите гости да направят онова, което се очаква от тях. Не се ли отнасяше добре с тях, те можеха да откажат да работят за нея или — което бе несравнимо по-лошо — да предоставят неверни резултати, убедени, че Организацията е на страната „лошите“ и всеки опит да й се противодейства означава да се помогне на „добрите“.

Именно това бе причината Родригес да си приготви извинение. Сторило му се, че е изпищяла, и просто решил да провери дали всичко е наред.

Изчака още малко.

Бяха минали седем месеца от деня, в който я доведе тук. Понякога се опитваше да убеди самия себе си, че мъжът, когото тя бе чакала в онзи ресторант, е глупак и копелдак и че той всъщност й е направил услуга. Това обаче бе лъжа и той го знаеше. Организацията бе извършила много детайлно проучване и отлично знаеше коя я Джанин Шарлота Хейнс. Връзката й с нейния приятел се развиваше отлично и единственият копелдак в случая бе самият Родригес. Именно той я бе отвлякъл, без да й обясни защо. Освен това, каквото и да се случваше със света, не бе справедливо Джанин Шарлота Хейнс да плати сметката.

Животът е несправедлив, напомни си той.

И макар да бе най-обикновена бурмичка в една гигантска машина, не се съмняваше, че постъпва правилно.

Когато отвори вратата на стаята й, мислите му взеха съвсем друга насока.

Стаята бе празна, макар да не бе виждал Джанин да излиза.

Веднага вдигна всички пазачи по тревога и в замъка — както можеше да се очаква — настъпи същински ад.

 

 

На няколкостотин метра от стаята на Джанин вечерният ветрец погали лицето на Уилям, хладен и свеж като чисто нова възглавница в гореща лятна нощ. Оказа се, че е по-късно, отколкото си бе мислил. Почти се бе мръкнало. А той нямаше представа какво го очаква.

Бе последвал младата жена надолу по витите стълби, по коридори и зали, понякога покрай пасаж, който му се бе сторил познат от разходката с Конърс, но през повечето време нямаше представа къде се намират и разчиташе единствено на непознатата пред себе си. На нея и на синята магнитна карта, която отключваше една след друга тежките дървени врати.

В крайна сметка хукнаха нагоре по стълби, които се оказаха толкова стръмни, че Уилям реши, че става въпрос за кула, но разбра, че е сгрешил в момента, в който тя отвори една ниска врата, наведе се, за да мине през нея, и се озоваха на просторна каменна тераса.

Уилям вече бе разбрал, че замъкът е голям, но едва сега осъзна, че е не просто голям, а огромен. Външните стени продължаваха и в двете посоки, като се нагъваха ту напред, ту назад, за да образуват ниши и издадени напред прозорци, а самата тераса следваше замъка по цялата му дължина, докъдето стигаше поглед или свършваха каменните стени. Единствено каменен парапет ги отделяше от пропастта под тях, но от мястото, на което бяха застанали, поляните и потъналото в сумрак алпийско езеро изглеждаха безкрайно далеч.

Ако тази жена искаше да го убие, едва ли би могла да намери по-подходящо място. А той едва ли би могъл да й окаже физическа съпротива — тя бе изключително бърза и в отлична форма, което не можеше да се каже за него.

Пропъди тази мисъл. Жената го бе спасила от пазачите. Нямаше причина да подозира друго, освен че и тя е затворничка.

— Аз съм Джанин — каза тя, когато спряха да тичат. — Джанин Хейнс.

Дишаше тежко, но гласът й звучеше уверено, а погледът й бе спокоен, ясен и буден.

— Нямам представа с колко време разполагаме. Нямам представа дали могат да ни видят и чуят, знам само, че двамата с вас не би трябвало да разговаряме. Разберат ли, че сме тук, ще… — Замълча за миг, после добави: — Не знам какво ще направят.

— Кои са те? — попита Уилям.

— Предполагам, че и на вас са казали същото, което и на мен. Организация, която действа под егидата на ООН. Може и да е вярно, а може и да не е. Важното е, че ме излъгаха и че ще излъжат и вас. Трябва да се измъкнем оттук.

— За какво са ви излъгали?

— Видели сте текстовете, нали?

— Старите кодове? — попита той. — Вие ли ги разчетохте?

Отне й секунда, докато разбере какво я пита. Поклати глава:

— Не разбирам нищо от кодове. Не съм аз.

— А коя сте вие? И какво правите тук?

— До седемнайсети април бях аспирантка в Амстердамския университет и подготвях докторат по археология.

Ама разбира се!

— Клинописният текст! — каза той.

— Положиха големи усилия да не разбера текстовете — продължи тя. — Подаваха ми ги в погрешен ред. Вмъкваха други, чието място не е там. И никой не искаше да ми каже за какво става въпрос. Това ме измори, не бях в състояние да мисля, не знаех къде съм или защо…

Повиши тон, после млъкна, понеже осъзна, че говори прекалено високо, и се ослуша. Нищо освен вятър и вода. Това я успокои.

— Откога сте тук? — попита Уилям.

Тя се замисли. Не разполагаха с много време, затова реши да му поднесе съкратената версия. Разказа му за монографията, която бе публикувала като студентка в Сиатъл. За стипендията в областта на изучаването на древни езици, която бе спечелила. За преместването в Европа, където бе имала възможност да се занимава с научна работа, за чудесния живот в Амстердам, за апартамента с котката, балкона от ковано желязо и изглед към канала… но сетне настъпил мрак и тя се събудила в замъка. Оттогава изминали седем месеца.

— А вие? — попита накрая.

— Същата история — отвърна той. С тази разлика, че съвсем не бе водил чудесен живот и бе алергичен към котки. Това обаче нямаше никакво отношение към темата.

— Чух, когато пристигнахте — каза тя. — Чух хеликоптера. Разбрах, че водят някой нов.

— Нов какво?

Тя се опита да намери подходящата дума, но се затрудни. Не знаеше откъде да започне, не знаеше с колко време разполагат. Тръсна глава и се опита да подреди мислите си. Разговорът тръгваше в грешна посока, а за да сподели с него онова, което знаеше, трябваше да започне от съответното място.

Уилям обаче я прекъсна. Трансформира въпроса си и я попита отново:

— Защо съм тук?

Тя го погледна право в очите. Лесно можеше да отговори на този въпрос.

— Защото жената, която бе тук преди вас, вече не е сред нас.

 

 

Пазачът, който дремеше пред кабинета на Уилям, изведнъж застана нащрек.

Хукна по коридора, тичаше все по-бързо и по-бързо, докато най-сетне стигна до самия му край, без да открие Уилям.

Не разбираше как е могло да се случи. Преди броени минути бе получил сигнала за изчезването на момичето, на онази симпатична американка, и първата му мисъл бе, че сега вече Родригес е загазил здравата, а втората — как, по дяволите, е допуснал подобно нещо.

Колкото повече тичаше, толкова по-трудно ставаше да проумее случващото се. Неизвестно как, но дъртакът също бе изчезнал. Сякаш се бе изпарил, въпреки че вратите бяха заключени, а той нямаше магнитна карта. Освен това не бе задействал нито една аларма. Това бе невъзможно, но въпреки всичко се бе случило. Пазачът не спря да ругае, докато оглеждаше дори местата, които вече бе проверил, с бързо гаснещата надежда, че няма да му се наложи да докладва, че Сандберг е изчезнал.

Когато обаче Франкин се обади по радиото, за да го попита къде е Сандберг, пазачът разбра, че и последната искрица надежда е угаснала.

* * *

Няколко етажа по-надолу, в една влажна стая, разположена във влажните подземия на замъка, Евелин Кийс вече бе започнала да преглежда видеоматериала в съответствие с правилата, които, макар и неохотно, бе установила самата тя.

Мониторите на стената пред нея показваха неясни изображения от различни камери за наблюдение. Евелин преглеждаше записите един по един, превърташе ту напред, ту назад в търсене и на най-незначителната аномалия.

Вече знаеше, че няма да открие нищо. Камерите бяха прекалено малко, при това поставени на прекалено неподходящи места из замъка, за да има някаква полза от тях. Ядосваше се и беше права. Какъв бе смисълът да й поверяват охранителна система, която просто не работи?

Беше го изтъквала и преди, но никой не бе направил нищо по въпроса. Беше ги предупреждавала да очакват инцидент много преди да се случи дори първият, а те пак не бяха взели мерки. Сега нещата се повтаряха и събитията отново ги хващаха неподготвени.

Трябваше да знаят, че това ще се случи, защото не бяха запълнили пропуските.

Трябваше да знаят, че това ще се случи, защото бяха изостанали от съвременните технологии поне с двайсет години. Трябваше да знаят, че това ще се случи, защото охранителната система не бе проектирана така, че да осигури задържането на затворници вътре в стените на замъка, а да предотврати неоторизирано проникване отвън.

Трябваше да знаят, че това ще се случи, защото никой не искаше да харчи пари за охраната на замъка. Сякаш това не трябваше да е най-важното перо в разходите им.

— Какво виждаш? — прозвуча гласът на Франкин зад гърба й.

Каза го толкова грубо и безцеремонно, че прозвуча като поток от съгласни. Ръцете му здраво стискаха облегалката на стола й, а погледът му сновеше трескаво от монитор на монитор с надеждата, че Кийс е забелязала някоя подробност, която той е пропуснал.

Тя обаче не му отговори. Удостои го с хладен поглед и посочи мониторите. Той разбра проблема не по-зле от нея.

Пазачите тичаха по етажите над тях и проверяваха коридор след коридор, за да се уверят, че Хейнс и Сандберг не са се появили по някакъв чудодеен начин в поверените им сектори. Въпреки това фигурите им се появяваха само от време на време на мониторите на Евелин. Трябваше да покрият хиляди квадратни метри площ, а разполагаха само с шепа камери, затова шансът да открият нещо полезно бе не просто минимален, а нулев.

— Каквото и да стане, никога няма да се измъкнат оттук — каза той. Забеляза изражението й, затова добави: — Направихме известни подобрения.

Забеляза, че тя едва се сдържа да му отговори. Не бе нужно да го прави. Знаеше, че е права. Трябваше да усъвършенстват охранителната система, но кога, за бога, да го направят? Бездруго се надпреварваха с времето. Как да поставят сред приоритетите си задача, която не бе пряко свързана с успеха на проекта?

Можеха само да се надяват, че двамата им гости няма да направят някоя глупост, преди пазачите да ги заловят. Те със сигурност бяха някъде в замъка — трябваше да са някъде в замъка, защото Франкин беше прав: нямаше начин да се измъкнат.

Въпреки това пазачите докладваха един след друг, че секторите им са празни. Вратите са затворени. Но въпреки това не можеха да открият „гостите“.

Франкин затвори за миг очи. Не искаше да проявява фатализъм. Съзнаваше, че всичко отива по дяволите, но отказваше да го приеме. Сигурно бяха пропуснали нещо, сигурно имаше начин да се измъкнат от това положение. Не биваше да се отказват. Дори усилията им да изглеждаха обречени.

Защото ако грешеше, всичко губеше смисъл. А той не бе в състояние да понесе тази мисъл.

— Франкин?

Той вдигна поглед. Пред него стоеше Кийс и го гледаше напрегнато с енергия, която го изненада.

— Хелена Уоткинс — каза тя.

В първия момент генералът се зачуди за какво става въпрос. Тя обаче кимна към компютъра си. На екрана течеше водопад от числови и времеви стойности. Той веднага разбра какво представляват.

Записи от електронните ключалки. Коя магнитна карта коя врата е отворила и кога.

— Какво Хелена Уоткинс? — попита той; опасяваше се, че вече се досеща за отговора.

— Разхожда се из замъка.

Пазачите, които се намираха на различни места из замъка, чуха думите на Евелин Кийс в слушалките си. Забавиха крачка, спряха дори и се заслушаха внимателно. Очакваха с нетърпение реакцията на Франкин.

Мълчанието му обаче продължи няколко секунди. И още няколко.

— Какво означава разхожда се из замъка? — попита Франкин. Гласът му прозвуча спокойно. Премерено. Но всеки момент щеше да му изневери.

— Само днес е минала през седем врати.

Родригес, застинал на място в поверения му коридор, веднага разбра какво се е случило. Но замълча, изчака какво ще каже Франкин. Защото Франкин непременно щеше да каже нещо.

— За бога! — възкликна той след цяла вечност.

За Родригес това бе достатъчно. Вдигна пистолета си. Бе началник на охраната и сега бе негов ред да поеме командването. Натисна бутона на радиостанцията си и попита:

— Коя е последната врата, през която е минала?

 

 

Джанин Шарлота Хейнс беше в замъка вече няколко седмици, преди да срещне Хелена Уоткинс за първи път.

Изминалите дни бяха трудни за нея и Джанин ги бе понесла много тежко, направо бе съсипана. Бе спряла да се храни, не бе в състояние да работи и в крайна сметка Организацията взе решение да повери на Уоткинс ролята на нейна приятелка, която да й предложи морална подкрепа.

Нещата се получиха. Не веднага, разбира се, но Хелена Уоткинс се оказа добра слушателка — все пак житейският й опит надхвърляше с двайсетина години опита на Джанин — и я остави да говори, говори, говори… И макар Уоткинс да не можеше да отговори на въпросите защо са тук или какво правят, постепенно помогна на Джанин да стъпи на краката си…

— Бързо разбрах, че е една от тях — каза сега Джанин.

Уилям стоеше, мълчеше и я гледаше.

— Хелена не бе затворничка като мен. Знаеше неща, за които не искаше да говори или по-скоро нямаше право да говори. Не мога да съм сигурна. Но имах нужда от нея. Тя ми помогна да се справя. А след време се заех със задълженията си и спрях да задавам въпроси, когато тя ме помолеше. Станахме приятелки. Разбира се, приятелството ни не бе равностойно, но все пак бе приятелство.

— Какво се случи?

— Тя се страхуваше. — Джанин замълча. Потърси подходящите думи. — Една нощ дойде в стаята ми. По-точно, застана пред вратата. Каза, че не бива да я пускам да влезе. Стояхме от двете страни на вратата и тя ме предупреди… — Джанин поклати глава. Нямаше смисъл да му разказва всичко. Особено след като самата тя разбираше толкова малко. — После изчезна. Оттогава мина повече от седмица.

— И аз трябва да я заменя?

— Тя беше математик. Специалист по криптология.

Новината сякаш изпи цялата му енергия. Джанин беше права. Несъмнено той трябваше да замени Хелена Уоткинс. Запита се дали възнамеряват да заменят и него, когато не успее да им даде резултатите, които очакват.

— Какво искат? — попита той.

— Нямам представа. Информацията, с която разполагах първоначално, не се простираше отвъд клинописното писмо. Реших, че става въпрос за някакво историческо откритие, за археологическа находка, която е толкова значима, че ще обърне с главата надолу представите ни за човешката история, и е толкова революционна, че трябва да бъде запазена в тайна. — Тя сви рамене. — Не можеха обаче да продължат да пазят всичко в тайна, не и след като се сближихме толкова с Хелена. В крайна сметка успях да събера две и две. Подозирам, че тя е искала тъкмо това преди да изчезне.

— Какво? Какво си научила?

Тя замълча. После бръкна в десния джоб на клина си и измъкна сгънат лист. Отвори го и му го подаде.

Уилям го погледна. Листът бе изписан с клиновидни знаци.

— Съжалявам. Това не ми говори нищо.

Тя пое дълбоко дъх и отвори уста, за да му отговори.

Но нямаха време за разговори.

 

 

Може би мракът им помогна да се почувстват в безопасност. Или пък успокоението, което носеше разговорът със сродна душа, с друго човешко същество, измъчвано от същите въпроси и тревоги, възможността да намериш отдушник за всички онези мисли, които се въртят в главата ти и постепенно обсебват цялото ти съзнание, както правят мислите, уловени в подобен капан.

А може би защото пазачите се качваха по каменните стъпала, без да издадат нито звук, тъй като стъпките им бяха заглушени от огромната дървена врата в другия край на терасата.

Уилям и Джанин стояха в един тесен пасаж, който не се виждаше откъм вратата, когато в тишината прозвуча звук, който нямаше как да сбъркат — отварянето на електронна брава.

— Страхуваш ли се от височини? — попита го тя, но не изчака отговора му.

Преди Уилям да има шанса да помисли, тя го хвана за ръка и го задърпа в посока, противоположна на вратата, а той я последва, макар да се опасяваше, че терасата може внезапно да свърши и въпросът й да добие ново измерение. Босите й пети шляпаха по каменната настилка с почти недоловим за слуха ритъм, а Уилям се опитваше не само да не изостава, но и да вдига колкото е възможно по-малко шум с обувките си. Колкото и далеч да тичаха, бездната, ширнала се под каменния парапет, изглеждаше все така ужасяваща.

Изведнъж, без никакво предупреждение, Джанин спря и го погледна сериозно.

— Два етажа под нас има прозорец. Гледай внимателно какво правя и ме следвай.

Първата мисъл на Уилям бе, че тя ще падне и ще умре.

Само че тя не падна.

Сандберг осъзна, че тя не минава за първи път по този маршрут. Нито веднъж не потърси опипом място, където да стъпи или да се хване с ръка — знаеше наизуст всички ниши и издадени камъни и ловко ги използваше, за да се спусне на долния етаж, където стъпи на тесния перваз покрай стената. Там спря, изминала половината разстояние до прозореца, към който се бе устремила.

Обърна се и го погледна. „Твой ред е“, казваше му с очи.

Порази го обстоятелството, че не бе отговорил на въпроса й. Осъзна, че тя изобщо не се е интересувала какъв всъщност ще е отговорът му. Но ако Джанин бе до него сега, щеше да й каже: „Да!“. Дори да страдаше от склонност към самоубийство, пак би се ужасил от мисълта да падне от някоя скала.

Зад гърба му обаче отекваха стъпките на пазачите, които тичаха по терасата.

И когато видя първите лъчи на фенерчетата им да танцуват по каменните плочи, Уилям реши, че точно в този момент височината едва ли е най-голямата опасност за него.