Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (45)

42.

Конърс вървеше по тесния лъкатушещ коридор, навел глава, за да не се удари в ниския таван. Забързаните му стъпки отекнаха по витата стълба.

В широкия вътрешен двор стоеше хеликоптер, готов да излети всеки момент. Когато Конърс излезе, екотът от тракането на роторите между каменните стени го връхлетя като удар с чук. Късо подстриганият пилот седеше зад щурвала и барабанеше нервно с пръсти по лоста, сякаш на него, а не на Конърс бе възложена толкова важна мисия. Изчака нетърпеливо командирът му да заеме мястото си, след което машината се издигна към сумрачното небе, замъкът започна да се смалява под тях, а после, когато хеликоптерът се насочи на запад, над долината, изчезна зад планините.

Замъкът.

Замъкът бе предмет на повече съвещания, отколкото Конърс искаше да си спомня.

Имаха толкова много причини да останат. Мястото бе труднодостъпно, малцина подозираха за съществуването му.

Замъкът изглеждаше надежден. Но думи като изглежда не им вършеха работа. Вярно, бе скрит сред планините и добре защитен, но все пак не бе съвсем невъзможно някой да се добере до него. И тъй като щяха да имат само един шанс, не можеха да разчитат на думи като изглежда.

Нуждаеха се от място, където епидемията със сигурност да не може да ги достигне.

До което никой да не може да се добере и което да бъде мобилно, тоест да може да бъде преместено, ако някой се опита да се добере до него.

Това място вече ги очакваше. Товарният отсек бе натъпкан с оборудване и материали, които трябваше да бъдат доставени в базата, и този полет бе първият от много, които Конърс щеше да направи през следващите два дни.

Това не му харесваше. Но това беше положението.

От птичи поглед всичко изглеждаше нормално. Пейзажът под тях — безмълвен, спокоен и безгрижен — приличаше на макет от детска железница. Въпреки това скоро в някоя от тези къщи долу някой щеше да започне да кашля. Тиха, но дълбока кашлица, която наподобява началото на настинка, но ще се окаже симптом за нещо несравнимо по-лошо.

Нямаше право да се отказва. Най-малкото, което можеше да направи, бе да продължи да опитва.

Но не можеше.

Решението не зависеше от Конърс. Протоколите и записаните в тях правила определяха следващите им стъпки. Нямаше никакво значение кой ги е съставил. Хората там долу щяха да умрат, но нищо не можеше да се направи. Той самият бе брънка от веригата и трябваше да изпълнява взетите вече решения.

Така поне се успокояваше.

Наблюдаваше покривите на сградите, над които прелитаха.

Усещаше с всяка фибра от тялото си, че греши.

И се чудеше какво ли наказание ще му отреди съдбата.