Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уилям Сандберг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slutet pà kedjan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023)

Издание:

Автор: Фредрик Т. Олсон

Заглавие: Краят на веригата

Преводач: Милко Стоименов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: шведска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 06.04.2015

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-575-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4689

История

  1. — Добавяне

58.

— Контекстът — каза Уилям.

Каза го в отговор на въпроса, който се въртеше в главите им, който само Джанин зададе на глас и който все още не бе получил задоволителен отговор.

Как може да има бъдеще, след като всичко свършва, нали?

Простичък въпрос, нали?

— Цялостната картина — повтори Уилям. — Винаги сме знаели, че трябва да видим цялостната картина.

Седяха край кухненската маса. Уилям погледна Джанин и започна да обяснява:

— Все повтаряше, че трябва да видим контекста. И аз казвах същото. Оказва се, че през цялото време той е бил пред очите ни. Цялата картина е била пред очите ни, а ние просто не сме я видели. Защото сме били прекалено заети със самите себе си.

Нетърпението й преля в гняв и тя се тросна:

Каква цялостна картина?

И тогава той й каза.

Бяха в трапезарията, когато всичко си дойде на мястото. Джанин четеше от книжата на Уоткинс, диктуваше числа и кодове, а той ги записваше на листове, които окачваше по стената, разсъждаваше, търсеше модели, правеше точно това, което би трябвало да прави.

И когато хартията свърши, Уилям получи истинско прозрение.

Когато окачи последния лист на стената, когато нямаше на какво да продължи да пише, когато извади бележника на Сара, за да продължи да работи.

Когато — застанал зад празните чинии и тигани със спагети, когато Алберт и Лео го наблюдаваха отстрани — й бе казал: „Хартия. Дай ми лист“.

Джанин го погледна. Е, и?

— Ти четеше на глас числата, а аз ги записвах, след което изведнъж нямаше на какво да пиша. И какво правим тогава? — Уилям сам отговори на въпроса си: — Намираме нещо друго, на което да пишем.

Тя се поколеба.

И тогава той видя, че тя започва да разбира. Кимна окуражително, искаше да я насърчи да разсъждава в тази посока. И когато Джанин хвърли поглед през прозореца, Уилям разбра, че е схванала идеята му.

Там. Навън.

— Не може да говориш сериозно — каза тя.

Уилям кимна. Беше абсолютно сериозен.

А до тях седяха Алберт и Лео, които не разбираха нищичко.

Уилям им се усмихна извинително, обърна се към тях и се опита да формулира обяснение, което да не прозвучи прекалено глуповато и наивно. След като бе намерил решение, върху което множество специалисти си бяха блъскали главите през последните петдесет години, искаше то да прозвучи гръмко и авторитетно.

Истината обаче се оказа съвсем проста.

И той им я поднесе такава, каквато бе.

Човечеството е лист хартия.

Около хората има безброй други листове, безброй други видове с безброй разновидности на ДНК, милиарди и милиарди редове излишна или отпадъчна ДНК, която съвсем не е излишна или отпадъчна и която преминава от вид във вид, за да превърне човешкия геном в една-единствена глава от една безкрайно голяма книга.

Това бе контекстът.

Толкова бе просто.

Историята, записана върху човешката ДНК, не принадлежеше единствено на хората. И никога не бе принадлежала само на тях. Принадлежеше на целия свят. Цялостната картина не бе човечеството, то бе само част от нея. Човечеството бе носител на един-единствен епизод от общата, извечна и безкрайна история. Цялостната картина започва преди хората и продължава след хората и ако историята на света наистина е записана под формата на хроника, това не означава, че тя свършва само защото са свършили листата в една от тетрадките или в един от бележниците.

Защото това сме ние, хората.

— Тетрадка или бележник на рафта в библиотеката — каза Уилям. — А може би дори само един лист от такава тетрадка. Частица от цялото, което е около нас и което през цялото време сме пренебрегвали, което Франкин и Конърс също са пренебрегвали, което цялата Организация също е пренебрегвала, само защото сме били прекалено заангажирани да се взираме в собствения си пъп, защото сме били прекалено късогледи и сме забравили, че нищо не започва с нас и не свършва с нас. Нищо!

Всички погледи бяха вперени в него.

Разбираха какво иска да им каже, но трябваше сами да осмислят думите му.

— Не бъдещето е свършило — каза Джанин. — А хартията.

Каза го с усмивка, защото знаеше, че звучи абсурдно, но и напълно логично в същото време.

Уилям отвърна на погледа й. И също се усмихна.

 

 

Поседяха край масата още малко, потънали в тишина, която никой от тях не се опита да наруши. Всички бяха прекалено заети да анализират чутото.

Времето минаваше, но то вече не бе тяхна отговорност. Не можеха да направят нищо, за да променят хода на събитията. И това чувство на безпомощност им донесе облекчение.

Първа заговори Джанин.

— Това означава ли, че събитията, на които сме свидетели… всичко, което се случва около нас, тази всепомитаща чума… Всичко това се случва само защото някой е прочел, че то ще се случи?

Уилям не отговори. Погледна я безмълвно и напълно спокойно.

— Означава ли, че ако никой не бе открил онези пророчества, това нямаше да се случи? — попита тя.

Възцари се тишина. Уилям кимна.

Това бе причината да се втурне навън, на улицата. Причината да отправи взор към планините.

— Можем ли да се върнем в замъка? — попита той.

— Защо? — отвърна Джанин.

— Защото мисля, че на нас ни е писано да се погрижим никой повече да не допусне тази грешка.

 

 

Прозорецът се напука като паяжина още след първия удар.

Увисна пред тях, милионите миниатюрни парченца продължаваха да се крепят едно за друго, а пукнатините превърнаха стъклото в подобие на картата на град, в който всички улици водят към центъра. Към центъра, в който Уилям бе стоварил лопатата.

И продължаваше да я държи.

Вдигна я, за да нанесе втори удар.

Идеята да проникнат с взлом не допадаше никому. Никой не искаше да унищожават чужда собственост, но друг вариант просто нямаше, а и освен това, успееха ли, разбиването на магазина би било съвсем ниска цена.

Стъклото бе покрито със защитно фолио, затова се наложи да го ударят няколко пъти, преди да го счупят, но в крайна сметка пробиха дупка, която разшириха достатъчно, за да влязат през нея.

Рафтовете бяха отрупани със ски екипировка и маратонки и макар селцето да бе малко и изборът от спортни стоки да бе ограничен. Джанин знаеше съвсем точно от какво имат нужда.

Натовариха нещата на колата под наем, с която бяха пристигнали Алберт и Лео.

Не им оставаше друго освен да изчакат да се стъмни.

 

 

Уилям седеше на верандата пред къщата. Изпитваше приятна възбуда, докато отброяваше часовете и минутите до тръгването към замъка.

Селцето пред него чезнеше в далечината като театрален декор, улиците се губеха сред къщите, нов сняг, върху който нямаше да се отпечатат нито стъпки, нито автомобилни гуми, покриваше асфалта.

Алберт и Джанин бяха заспали на дивана в дневната. Лежаха прегърнати, Алберт отзад с ръце, обвити около нея, а Джанин отпред, поставила дланите си като допълнителна защита върху неговите. Сякаш искаха да се уверят, че никой от тях няма отново да изгуби другия, никога, каквото и да се случи.

Бавно, много бавно, светлината навън започна да помръква и да добива синкав цвят.

Денят преливаше в късен следобед.

А прозорците около тях нямаше да светнат, никой нямаше да се върне в дома си, за да приготви вечеря. Не се случваше абсолютно нищо, освен че температурите падаха, а селцето потъваше в мрак. Уилям придърпа дебелото яке от магазина още по-плътно около тялото си.

 

 

Когато започна да се смрачава, Лео излезе и седна до Уилям. Вече бе доста студено, студено и тихо, единственият звук, който чуваха, бе плъзгането на понесените от вятъра ледени кристалчета по снега и шумоленето на якетата им, когато някой от тях помръднеше.

Над покривите прелетя ято птици, размахали криле далеч-далеч в зимния сумрак, и Лео ги проследи с поглед, докато се скрият зад къщите и изчезнат в долината.

Отново му хрумна една мисъл, която го бе преследвала целия следобед.

Птиците. И всичко останало. Всичко живо, навсякъде около тях.

Всички те носеха по една глава.

Една глава от история, не от историята на човечеството, а от тяхната обща история. От историята на света.

Както бе казал Уилям, както и да го изложиш, звучи банално. Но това не му пречи да е самата истина. И това не пречеше на Лео да почувства истинността му.

— Сигурно такива неща карат хората да стават вегетарианци — каза той.

Уилям се усмихна широко.

— Знаеш, че в растенията също има ДНК.

„Глупчо“, добави той. Но само наум. И с любов.

Лео сви рамене.

— В такъв случай утре няма да закусваме.

Отново замълчаха, устремили погледи към залязващото слънце, видяха го да изчезва и да отнася последните лъчи светлина със себе си.

— Кой? — попита Лео след известно време.

Една-единствена дума, но Уилям не се нуждаеше от повече. Това бе същият въпрос, който си задаваше от мига, в който бе научил за стиховете. Същият въпрос, който Конърс, Джанин и всички останали си бяха задавали в един или друг момент. Въпрос, който постоянно навестяваше мислите им, колкото и да се опитваха да го забравят.

Кой е поставил кодовете там?

— Има ли значение? — отвърна Уилям. — Кой или какво, случайност ли е, или нещо друго? Каквато и да е причината, трябва да приемем нещата такива, каквито са.

Изпитваше дълбоко спокойствие. Не знаеше кой. Или защо. Не знаеше нищо, освен че не му трябва да знае.

Те не знаеха прекалено малко. Те знаеха прекалено много.

Каза го, след което отново се заслуша в тишината.

Вдигна поглед и видя, че Лео се усмихва.

— Мисля, че така е било писано — каза той.

Уилям не го разбра. Какво се опитваше да му каже?

— Било е писано да се появим тук със записките на Уоткинс. Мисля, че това е било предопределено.

— Знаеш ли какво? — отвърна Уилям. — Пет пари не давам в какво вярваш.

После протегна ръка и я сложи на рамото на младия мъж.

 

 

Поседяха така известно време, не като баща и син, но максимално близо до това, и Лео осъзна, че това е той. Мъжът, когото бе търсила Кристина, онзи Уилям, който е бил някога, онзи Уилям, заради когото тя се беше обадила на Лео посред нощ и заради когото бе заминала за Амстердам. Онзи Уилям, когото искаше да намери. И когато го видя, Лео разбра.

Седяха един до друг в ледения въздух.

Една мисъл изникна в съзнанието на Лео. Дали да я изрече на глас, или не?

Може би не биваше да го прави, може би навлизаше в територии, в които не биваше да навлиза, може би щеше да развали всичко… В същото време обаче смяташе, че трябва да го направи. Заради нея, ако не заради друго.

И накрая взе решение.

— Тя носеше халката — каза той.

Уилям го погледна. Не разбираше какво иска да каже.

— Когато тръгна да ви търси. Сложи си халката.

О!

Уилям извърна лице. Не каза нищо.

— Исках да знаете.

Отново никакъв отговор.

Тишината отказваше да си тръгне, остана да виси над тях плътна, непроницаема и Лео реши, че е направил грешка, че не е трябвало да казва нищо. Не биваше да го споменава, а вместо това разрови рана, която не би трябвало да докосва. Затова сега седеше във вечерния мрак до един почти непознат, поставил ръка на раменете му, и нямаше представа какво ще се случи.

Уилям свали ръката си.

Стана.

И тръгна.

Не. Спря.

— Благодаря — каза той.

Нищо повече. Само:

— Благодаря.

После се обърна и влезе в къщата.

Гласът му бе нисък и плътен. Лео остана да седи на верандата. Не можа да сдържи усмивката си. Сега вече бе щастлив, че му каза.

 

 

Отне им повече време от очакваното, докато открият тесния еднолентов асфалтов път.

Започваше като отклонение от друг път на няколко километра от селцето и вместо да е блокиран с бариери или караулки, бе замаскиран като незначителен макадамов път — или временен, или частен, който скромно се отклоняваше от главния път.

Едва когато началото му се изгуби от погледа им, асфалтът се върна, появи се и маркировка, а след половин час видяха и неясните очертания на ролетната врата в подножието на планината.

Напредваха бавно. Изчакаха да се спусне мрак, преди да напуснат селцето, след което потеглиха с изключени светлини и без да форсират двигателя. За ориентир им служеше единствено луната, която прозираше през рехавите облачета, както и белите очертания на заснежените планински склонове. Всички в студената кола се бяха привели напред и се взираха напрегнато в пътя пред себе си. За да видят къде е следващият завой. За да видят дали нещо се движи. Нещо. Каквото и да е.

По всичко изглеждаше, че никой не ги е забелязал, затова решиха да спрат на известно разстояние от скалите. Джанин и Уилям слязоха от колата, отидоха до багажника и извадиха оборудването, което бяха взели от магазина.

Въжета. Ръкавици.

Уилям взе своята част от багажа и се снаряжи според инструкциите на Джанин. Не позволяваше на страховете си да го завладеят. Никак не му харесваше това, което се канеше да направи, но знаеше, че трябва да го направи. В края на краищата нали той го бе предложил. И ако се страхуваше от височини, това бе цената, която трябваше да плати.

Алберт и Лео обърнаха колата към селцето, а Джанин и Уилям тръгнаха пеша.

Встрани от пътя, направо през ливадите.

През същите ливади, по които бяха тичали преди две нощи.

Този път обаче не се опитваха да избягат от замъка.

Опитваха се да проникнат в него.