Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (57)

53.

Оставаше им да направят две неща, но не можеха да решат кое да е първо.

Трябваше да предадат плика.

И трябваше да наваксат седемте месеца пропусната любов.

Джанин и Алберт се прегръщаха. Тя бе жива и той я бе намерил, писмото й бе стигнало до него и той бе разчел скритото в него послание. Това бяха единствените мисли, които ги вълнуваха, и никой не очакваше друго от тях.

Стояха пред колата и се прегръщаха под лъчите на утринното слънце.

Улицата бе пуста, четиримата бяха единствените живи същества в цялото село и когато Джанин и Алберт заплакаха, не разбираха защо го правят, може би плачеха заради натрупаното напрежение, заради чувството за загуба, което бяха потискали повече от половин година.

Плачеха от облекчение, плачеха от щастие — и това бе толкова красиво и истинско.

И невъзможно за гледане.

Толкова силно го заболя.

Болеше го, че е част от това.

Болеше го, защото в тази кола можеше да има още някой, трябваше да има още някой, но го нямаше и това болеше.

Лео също го болеше. Видя мъжа, застанал на входната врата, същия, чийто образ се бе появил на екрана на телефона преди няколко дни, но по-възрастен, отколкото на снимката, по-сбръчкан, по-уморен, по-тъжен. Видя го да стои там и да наблюдава срещата, която трябваше да бъде неговата среща.

И Лео разбра, че трябва да ги прекъсне, и викна:

— Алберт?

Алберт прегърна Джанин още по-здраво и вдиша мириса й, сякаш това щеше да му даде сили да заговори за нещо друго. Откъсна се бавно от прегръдката й и погледна над рамото й към Лео, за да му даде знак, че го е чул.

— Извинявай — каза Лео.

Нямаше за какво да се извинява.

Алберт се покашля.

— Взехме един плик.

Изрече думите тихо, като обяснение в любов към жената, която държеше в ръце, но се обръщаше и към Джанин, и към Уилям. Тя го чу, но не го разбра и попита:

— Какво сте взели?

— Не знаем какво да правим с този плик — каза Алберт. — Но бяха готови да ни убият, за да се доберат до него.

Тези думи сложиха край на тишината и спокойствието.

Развалиха магията. Налагаше се любовта да почака, защото имаше по-важни неща от нея. Уилям слезе по дървените стъпала на къщата и тръгна към тях. Всички заговориха едновременно, защото всеки искаше да каже, да обясни, да сподели…

Как Лео бе пътувал до Амстердам с Кристина. Как тя бе изчезнала пред очите му. Джанин и Уилям също го бяха видели, но на един от екраните в замъка. Където бяха отведени от тайна организация със задачата да превеждат текстове и да предотвратят разпространението на вируса, но сега вече бе прекалено късно.

Алберт и Лео едновременно изрекоха едни и същи думи:

— Може би не.

Алберт им разказа за онзи съсипан от мъка човек в Берлин, за хората, които го бяха следили, в случай че разполага с решението, с отговора, и когато изрече тази дума, пулсът на всички се ускори и Уилям го прекъсна с куп въпроси, на които бездруго трябваше да отговорят, но чиито отговори той искаше да получи сега.

Какво решение? Защо смятаха, че има решение? И защо то ще е в Берлин?

Отговорът на Лео обясни всичко:

— Знаем само, че е изпратено от Хелена Уоткинс.

 

 

Сърцето на Уилям биеше толкова силно, че той се притесни да не умре от сърдечен удар, преди да е отворил плика.

Втурна се в гостната със закованите прозорци, разчисти масата от свещи, покривки и всякаква украса и сложи жълтия плик пред себе си.

Джанин застана до него, а Лео и Алберт — на крачка зад тях.

Решението. Това можеше да означава само едно.

Това означаваше, че Хелена Уоткинс е успяла там, където Уилям се бе провалил, но поради някаква причина бе изпратила резултатите, за да станат публично достояние, тъй като не е имала доверие в Организацията.

Беше ги изпратила, за да разбере светът.

Куриерът й обаче бе загинал, а съпругът й се бе уплашил и сега материалите й бяха направили пълен кръг и се бяха озовали в ръцете на Уилям. Ръце, които трепереха, докато отваряха плика. Разбира се, щеше да е много по-добре решението да бе стигнало до медиите или дори да бе публикувано онлайн, но поне бе у тях, а това също бе добър вариант.

Уилям разстла листовете на масата.

На масата, на която стопаните на изоставената къща бяха вечеряли, бяха пили вино… Сега масата се превръщаше в просторно бюро. Той се наведе над него и погледът му затанцува от лист на лист.

Това бе решението.

Прегледа го набързо, почувства възбудата да нараства в гърдите му, нямаше търпение да открие какво е пропуснал. Прелистваше страниците, оглеждаше ги една по една и нетърпението му се усилваше.

Страница след страница с изписани върху тях кодове.

Техните кодове. Същите кодове, които бе работил.

Стиховете. Стиховете на Джанин. Отново същите.

Страниците бяха изпъстрени с изчисления, алгоритми, променливи, погледът му сновеше между тях като слаломист, прескачаше от число на число, без да пропусне нито един математически символ, докато не стигна до последната страница.

Със затаен дъх.

Имаше чувството, че е пропуснал нещо.

Имаше чувството, че е трябвало да види още нещо, нещо, което е останало скрито, но което поради прекаленото си вълнение е пропуснал да забележи. Затова запрелиства листовете отново, търсейки онзи ключов детайл, който бе пропуснал при първия преглед.

Отново.

И отново, за да е сигурен.

И отново, страница по страница. Ръцете му вече трепереха от отчаяние, докато прелистваше изчисленията и ги вдигаше към очите си. Дишането му стана накъсано. Взираше се в страниците, оглеждаше числата, опитваше се да открие някоя стойност, може би дори едно-единствено число, драскулка в полето, която е пропуснал, или може би тъкмо обратното, детайл, който би трябвало да е тук, но не бе.

Четеше, четеше, четеше.

По дяволите!

Прочете ги отново.

И тогава — бавно, много бавно — разбра.

— Какво търсиш? — попита Джанин.

— Нещо — отвърна той. Бе ядосан и тонът му можеше да означава само едно.

Продължи да търси, да търси, но колкото и да се стараеше, не откриваше нищо.

Обърна се към Джанин.

И тя видя лицето му.

Очите му, блеснали от енергия, фокусирани само допреди минута, грейнали от нетърпение да отвори плика и да проучи материалите…

Сега същите тези очи бяха помръкнали от отчаяние. Цялата надежда, желание, устрем си бяха отишли и когато останалите го погледнаха, го видяха да въздиша, видяха ръцете му да увисват, а листата в тях да се разпиляват на пода. Видяха, че не му пука за тези листа.

Уилям поклати глава.

— Всичко е абсолютно същото.

 

 

Стоеше прав пред разстланите върху масата страници. Надеждата го бе напуснала, от него не бе останало нищо освен една безмълвна празна черупка. Стоеше и търсеше думи, с които да обясни какво е открил.

Материалите, изпратени от Хелена Уоткинс, по нищо не се отличаваха от неговите разработки.

Документите в плика бяха напълно идентични с листата, покрили стените на кабинета му в замъка, идентични с числата, пред които бе крачил ден след ден, които бе изучавал, които бе опитвал да разбере без никакъв успех. Това бяха същите изчисления. Същите стрелки, същите предположения и същите екстраполации. Които не водеха доникъде.

Тук нямаше нищо ново. Решението, което Алберт и Лео смятаха, че са донесли. Отговорът, който смятаха, че са открили.

Той не бе нищо повече от копие на въпроса.

Нищо повече.

— Защо? — попита Джанин.

Гласът й прозвуча толкова тихо, че тя самата едва го чу.

— Защо, по дяволите, ще изпраща подобно нещо?

Уилям сви рамене. Откъде би могъл да знае?

Възможно е да си е помислила, че това е правилното решение, възможно е да е вярвала, че това е отговорът и че изчисленията й ще решат всичките им проблеми, стига, разбира се, да станат публично достояние. Възможно бе това да е поредният парадокс — в края на краищата тя бе загинала от същия този вирус, в чието разработване бе участвала и за който бе вярвала, че ще изпълни предназначението си.

Или пък бе стигнала до същия извод като тях. Може да е видяла, че краят наближава, и да е решила да действа. Може да е осъзнала, че не е в състояние да се справи сама, и да е решила, че единственият начин да успее, е като разпространи информацията извън стените на замъка.

Нали те се опитваха да направят тъкмо това.

Защо и Хелена Уоткинс да не бе направила същото?

Документите, изпратени от нея, бяха направили пълен кръг от замъка до Берлин, където Алберт и Лео ги бяха взели, след което отново се бяха озовали тук. Междувременно бяха загинали хора, които се бяха опитвали да предадат тайните в други ръце, докато Организацията бе направила всичко по силите си, за да ги спре. И сега пликът се бе озовал в подножието на планините, където бе започнало всичко.

Тези ужасни иронии на съдбата следваха една след друга.

Сякаш животът бе решил да се изсмее в лицето на Уилям Сандберг за последен път, сякаш бе решил да му каже, че няма да спре да се смее, докато всичко не свърши.

Иронията се състоеше в това, че решението… не бе никакво решение.

Иронията се състоеше в това, че в стремежа си да спре вируса Хелена Уоткинс сама бе изпратила куриера, който да го разпространи извън замъка.

Иронията се състоеше в това, че този развой на събитията бе предсказан в гените на всички хора на планетата.

Иронията се състоеше в това, че случилото се бе станало възможно благодарение на усилията на хора, които си бяха поставили за цел да предотвратят сбъдването на пророчествата.

 

 

Дълго време никой не проговори.

Все пак Уилям бе казал какво имаше за казване.

Всички си мислеха едно и също, всички видяха как последната искрица надежда угасва… сякаш наистина е имало някаква надежда, а не е била само плод на тяхното желание.

Нямаше никаква надежда.

Никой не го изрече на глас, но всички го знаеха.

Уилям се обърна и излезе от стаята.

 

 

Хелена Уоткинс знаеше, че умира.

Лежеше в стъкления саркофаг, усещаше, че времето й изтича, и едно от чувствата, които изпитваше, бе благодарност.

Бяха й предоставили самостоятелна стая далеч от тъжната редица болнични легла, където мъже и жени лежаха, докато кръвта им изтичаше.

Бяха й осигурили най-доброто лечение, бяха облекчили страданията й в далеч по-голяма степен, отколкото бяха направили с останалите, бяха забавили развитието на болестта. Това обаче нямаше да промени крайния резултат и тя го знаеше. Знаеше, че всичките им усилия само ще забавят настъпването на неизбежното.

И знаеше, че всичко това се случва по нейна вина.

Бе убедена, че той е здрав. Не бе показал каквито и да било симптоми. А след като той бе здрав, това бе доказателството, че е успяла.

Въпреки това Франкин и останалите искаха да изчакат. Хелена обаче не можеше да чака: беше намерила решението, решението, което трябваше да стигне до света навън още сега, в този момент, да стигне до молекулярни биолози, учени, изследователи, институти от цял свят. Да стигне до всички, които биха могли да го разберат и да създадат работещ вирус, преди предсказанието да се сбъдне.

Защото там, навън, имаше цял един свят, който трябваше да бъде спасен.

И един мъж, който бе решил, че е загубил годеницата си.

Затова Хелена Уоткинс се бе нагърбила със задачата да оправи нещата. Така виждаше ситуацията тя. И когато онзи бездомник изчезна с формулите, плика и онова кратко съобщение, което трябваше да успокои някакъв университетски преподавател, когото никога не бе виждала, но чието име — доколкото знаеше — бе Алберт, да му каже с няколко думи, че приятелката му е жива, че е добре… та когато онзи бездомник изчезна, тя почувства, че сега най-после всичко ще се нареди.

Вместо това бе поставила началото на трагедията.

От нея бе започнало всичко.

 

 

Събудиха я стъпки, които приближаваха стаята й. От другата страна на акрилното стъкло, което очертаваше границите на нейната вселена, стоеше жената, която бяха отвлекли и довели тук, за да преведе клинописните знаци, която имаше приятел и която — както би могло да се очаква — изпадна в депресия по време на своя плен.

Джанин. Само на сантиметри от нея, но всъщност безкрайно далеч. А до нея стоеше някакъв непознат, който би трябвало да е нейният наследник.

Искаше да му каже хиляди неща, но нямаше сили да изрече нито едно.

Опитала бе веднъж, но нямаше представа какво е успяла да каже, тогава бе толкова уплашена, а сега бе още по-уплашена и не искаше нищо, освен да ги предупреди.

За вируса, за кодовете, за времето, което изтичаше за всички тях.

За проекта, който официално никой не наричаше „Ноев ковчег“, но който вече бе в ход.

За това как никой не вярваше, че краят може да бъде предотвратен, за това как се бяха отказали от опитите си да спасят света и бяха започнали да подбират хората, с чиято помощ да изградят нов свят.

Искаше да им каже всичко това.

Устата й обаче я предаде, езикът й бе толкова подут, че колкото и да искаше, не бе в състояние да говори.

Затова прошепна само една дума и тя бе бягайте.

Видя как вратата зад Джанин изхвръква от пантите, видя и пазачите със защитни костюми и насочени оръжия. Възможно бе да се искали да избягат и опитът им да се е провалил.

Хелена Уоткинс знаеше какво означава това.

Това означаваше, че няма никаква надежда.

Дъхът й спря именно с тази мисъл.