Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (7)

6.

В мига, в който дръпна тежките завеси, Уилям Сандберг разбра, че догадките му не отговарят на истината.

Стаята, в която се събуди, бе обзаведена с класическа елегантност, мебелите бяха масивни, тежки и много стари. Подът бе застлан с големи плочи от мек камък, протрити на места от безброй крака, стъпвали по тях през столетията. Част от плочите бяха напукани от температурните промени или от слягането на пода. Стените бяха покрити с ръчно рисувани тапети. Макар и пожълтели от влагата и времето, изображенията върху тях бяха запазили и най-малките подробности. От пода ги делеше дървена ламперия, а огромните греди на тавана бяха боядисани в същия тъмносив оттенък, както и останалата дървения в стаята.

Ако не бе така травмиран от случилото се през последните двайсет и четири часа, Уилям спокойно би могъл да си представи, че се е озовал в замък, превърнат в скъп хотел, където да прекара уикенда.

Всичко подсказваше, че това наистина е замък. Огромното дървено легло, в което бе спал, ковьорите над главата му, изящната материя и резбованите стълбове на балдахина… Дори таблата за закуска, която на пръв поглед изглеждаше не на място заради кръстосаните си хромирани крачета, бе отрупана с невероятно изобилие от храна — различни видове сирене и шунка, хляб, екзотични плодове, чиито имена не знаеше, но които очевидно съществуваха. Цялото обучение, което бе преминал някога, обучение, което би трябвало да му помогне да оцелее, ако попадне във вражески плен, не го бе подготвило за опасността да му бъде поднесена луксозна закуска в замък.

Уилям стана и подмина таблата със закуската, макар стомахът му да му напомняше отчаяно, че отдавна е пропуснал обичайния час за хранене. Мина през стаята и спря пред завесите, през чиито краища се опитваха да проникнат лъчите на яркото утринно слънце.

Дръпна завесите и се вцепени, смаян от видяното. Бе толкова сигурен, че са го отвлекли в Русия, че му трябваше известно време, за да приеме реалността. В същото време нямаше начин да остане равнодушен към гледката, ширнала се отвъд високите прозорци, разделени на множество по-малки панели.

На няколко етажа под него се простираха огромни ливади, покрити с трева, които се устремяваха рязко към стръмни голи скали, образуващи лъкатушни каменни стени, спускащи се към планинско езеро с лазурносини води. Езерото бе заобиколено от още и още тучни ливади и скалисти склонове, покатерили се сякаш един върху друг, за да образуват нещо като гигантски кратер, застинал в тишина. Въпросният кратер наподобяваше пъзел от поне хиляда части, подреден върху нечия масичка за кафе.

Явно бяха летели на юг, а не на изток. Планините бяха Алпите, следователно бяха отвели Уилям някъде между Франция на запад и Австрия или Словения на изток. Но защо го бяха направили? Нямаше никаква представа.

— Господин Сандберг.

Гласът прозвуча ясно, отчетливо и малко рязко в стаята с каменни стени и дървена ламперия. Уилям се обърна. Мъжът, който току-що бе изрекъл името му с тон, който по-скоро съобщаваше добре известен факт, отколкото задаваше въпрос, стоеше на няколко крачки отсам прага. Изобщо не го бе чул да влиза.

— Извиняваме се, че ви сложихме да си легнете с ризата — каза мъжът. — Но нали разбирате, че човек, който преминава през митницата по пижама, предизвиква излишни въпроси?

Беше на възрастта на Уилям, косата му бе посребрена и добре подстригана, а погледът му бе дружелюбен, за разлика от строгата му колосана светлосиня куртка. Говореше безупречен английски и макар Уилям да не бе съвсем сигурен, му се стори, че в произнасянето на гласните долавя следи от акцент, характерен за хората с обикновено работническо потекло.

Уилям кимна вежливо и попита:

— За коя митница става въпрос?

Мъжът се усмихна. Дружелюбно и искрено, но въпреки това не отговори на въпроса му. Вместо това каза:

— Останалата част от гардероба ви е тук.

— Сигурен ли сте, че идеята е добра? Не е ли по-добре да остана с тези дрехи, докато решите, че съм се наспал?

— Стигнахте до крайната цел на пътуването си — каза мъжът.

— С риск да се повторя… — започна Уилям и повдигна вежди, за да покаже, че още не е получил отговор на въпроса си.

Мъжът се усмихна отново. Беше го чул отлично още първия път, но нямаше никакво намерение да му казва повече от необходимото.

— Предлагам да хапнете нещо. Спахте осемнайсет часа, а доколкото зная, и преди това не сте се хранили както трябва.

— Предпочитам препечени филийки — каза Уилям, но не помръдна от мястото си, а остави езика на тялото да довърши изречението: но след като си тръгнете.

— Чудесно — отвърна мъжът. — Ще се върна след половин час. Тогава ще научите повече.

Обърна се, отиде до вратата и я отвори. Беше отключена, забеляза Уилям. Никакви видими мерки за сигурност. Също както на борда на самолета. Някой полагаше доста усилия, за да го накара да се почувства комфортно, и той не спираше да се чуди каква ли е причината. Защо го правеха? Кои бяха тези хора? Какво, по дяволите, очакваха от него?

— Съжалявам — каза Уилям.

Мъжът се обърна. Сега пък какво?

— Уилям Сандберг. Не чух вашето име.

Протегна дясната си ръка и тя увисна в празното пространство помежду им. Това своеобразно предизвикателство изискваше ръкостискане и представяне. Мъжът извърна поглед. После пое ръката му, по-скоро я улови, отколкото да я стисне, и го погледна право в очите, сякаш никога не бе имал и най-малкото намерение да скрие самоличността си.

— Разбира се — каза той. — Извинете ме.

И добави:

— Конърс. Генерал Конърс.

 

 

Генерал Конърс имаше и малко име, но в живота му имаше прекалено много неща, които го караха да се чувства неловко, и малкото му име бе едно от тях.

Бе израснал в градче в Северозападна Англия, в работнически квартал, където високата безработица и дребната престъпност бяха част от ежедневието и никой не им обръщаше кой знае какво внимание. Хората там имаха доста гъвкави представи за добро и зло и понякога трудно откриваха границата между двете. Най-важната им задача бе да сложат нещо на масата и да си платят наема. Никой не се интересуваше как го постигат.

За Конърс това бе възможно най-лошото детство. Съвсем млад проумя две неща: едното, че добре овладените и обиграни социални умения са най-голямото предимство, което човек може да получи, а другото, че именно в това отношение е пълен невежа.

Конърс винаги бе една стъпка след другите. Мразеше да наблюдава как светът около него се променя с изненадваща бързина, как кралят на улицата тази седмица може да бъде свален от трона си на следващата или как приятелите и съюзниците могат да преминат на другата страна и да се обърнат срещу теб преди да си се ориентирал какво да направиш. Затова още преди да тръгне на училище се научи да крие мислите си, да прави всичко по силите си, за да избягва завързването на приятелства, контактите с бандите, натиска да приеме определени възгледи, норми, поведение… За един доста продължителен период дори бе нарочен за гей, престъпление, което според околните бе много по-сериозно от дребните кражби, с които съучениците му запълваха свободното си време.

Най-голямото му престъпление обаче бе обстоятелството, че обичаше училището. Бе особено добър по математика дори когато задачите станаха прекалено абстрактни и макар да съзнаваше, че това не означава кой знае какво, бързо стана по-добър математик от всичките си преподаватели в училище. Обичаше правилата и логическите модели, обичаше алгоритмите, които му позволяваха да проследи взаимовръзките между нещата. И всеки път, когато останалите хлапета го унижаваха на двора или на игрището, това го караше да обикне математиката и логиката още по-силно.

Когато постъпи в армията — само на шестнайсет — бързо осъзна, че това е идеалното място, където да открие така бленувания ред. Тук всеки имаше толкова ясно дефиниран чин и ранг, обозначени по съвсем недвусмислен начин върху униформата му, че понякога това дори му се струваше прекалено. Всички промени бяха напълно предвидими и почти неизбежно водеха в една посока — нагоре. Нямаше как да се събуди някоя сутрин и да открие, че довчерашният майор е станал полковник, а бившият полковник е разжалван за нещо, което е извършил брат му.

Конърс бе открил истинския си дом.

За първи път в живота си започна да се събужда в добро настроение, което да го съпровожда през целия ден.

Армията бе най-подходящото място, където да разгърне истинския си потенциал. Оказа се същински майстор в следването на правилата и процедурите и скоро започна да ги превръща в своя запазена територия, да ги надгражда, да съставя нови… Посрещна трийсетия си рожден ден не като младеж от работническата класа, а като един от най-добрите британски военни стратези. Бе специалист по съставянето на сценарии на улични безредици и хаос, както и на определяне на правилата за възстановяване на реда и закона. Надзираваше учения, пишеше наръчници, превърна се в човека, когото всеки искаше да има подръка в извънредни ситуации. Правителството, военните, бизнесът и бог знае кой още — всички искаха да привлекат Конърс на своя страна.

Конърс превърна трансформирането на хаоса в ред не в занаят, а в изкуство. Объркаше ли се нещо, всички се обръщаха за помощ именно към него.

А сега се оказваше изправен пред сценарий, който никой никога не бе смятал за възможен.

За първи път от много години Конърс отново се почувства като малко дете.

А това го плашеше до дъното на душата му.

 

 

Конърс сложи магнитната карта в четеца до вратата и изчака тя да се отвори.

Тръгна по широкия коридор от стомана и бетон, който водеше към фоайето с неговия нисък звукоизолиран таван и завинтени към пода столове в безлично тъмносиньо. Плъзна картата през следващия четец. Вратата се отвори с тихо бръмчене.

Помещението, в което се озова, бе кръгло. По средата имаше голяма заседателна маса, която следваше контурите на залата. Покрай нея бяха наредени столове, а отгоре й бяха строени в редици бутилки минерална вода. Всичко бе готово за посрещането на участниците в съвещания, които отдавна не се провеждаха тук, а дори по времето, когато се бяха провеждали, пак бяха оставали много празни места.

Единствената права стена в залата бе заета от огромна видеостена, чиито ярки монитори грейваха в лицето на всеки, който влезеше тук от разположената срещу тях врата. Конърс им хвърли бегъл поглед и видяното не го изненада — все същият безкраен поток числа, който неизменно течеше като порой по екраните.

Пред мониторите седеше мъж с тъмна униформа. Нито се обърна, когато Конърс влезе, нито вдигна поглед, когато той закрачи по вълнения килим, а продължи да се взира в потока числа. Не помръдна, докато Конърс не застана до него.

— Знаем как се е озовал в Берлин.

Чак сега вдигна глава и погледна Конърс. Очите му издаваха, че не е спал от няколко дни.

— Откраднал е камион на една бензиностанция. Открихме го с празен резервоар в околностите на Инсбрук. Полицията го конфискува. Според свидетелите се е качил на автостоп в червена „Тойота Рав4“.

— И къде е тя сега?

Отговори му многозначително мълчание. Нямаха представа.

— Това е началото — каза Конърс — Нали?

Франкин не отговори.

Когато най-сетне реши да каже нещо, успя да прикрие тревогата си зад маската на решителността. Пред тях имаше само един път и те нямаха право да се отклоняват от него.

— Къде е той? — попита Франкин.

— В стаята си.

— Как е?

— Ще се справи.

Франкин изсумтя тихичко. Това беше добре. Ако все още имаха някакъв шанс, единственият, който можеше да ги спаси, беше Сандберг. Часовникът показваше дванайсет без пет. Отново трябваше да се справят в последния момент.

— Какво ще му кажем? — попита Конърс.

Франкин помълча, после отвърна:

— Същото, което казахме и на нея.

И се извърна с гръб към Конърс.

С което даде знак, че срещата им е приключила.