Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (36)

33.

Церемонията се състоя в параклиса и продължи само четири минути.

Вместо ковчег имаше бял найлонов чувал с цип, на мястото на цветята стояха празни лавици от неръждаема стомана, на мястото на роднините и близките стояха Конърс, Уилям и още двама униформени, които вероятно не бяха анонимни мъже с пагони, а личности с имена, характери и прочие, макар Уилям да не ги възприемаше по този начин.

И Джанин.

Тя стоеше до прозореца, толкова близо, че можеше да усети горещината от огъня въпреки дебелото стъкло. Очите й бяха приковани в белия чувал, в който би могло да има какво ли не, но в който почти сигурно бяха тленните останки на Хелена Уоткинс.

Единствено тя от присъстващите плачеше.

Пламъците от другата страна на стъкления панел създаваха невероятна горещина, нещо като малко частно чистилище, вградено в нишата на съседната стена. Огънят озаряваше тясното помещение, огряваше мрачните лица на хората, които очакваха церемонията да приключи. През цялото това време Франкин говореше неща, които трябваше да бъдат казани, но не защото искаше, а защото работата му го изискваше.

Когато свърши, автоматичният конвейер се издигна нагоре, застана под ъгъл спрямо металния улей и се наклони така, че тленните останки на Хелена Уоткинс да се плъзнат по лентата и да се понесат като покупки на касата в супермаркета към бушуващия синкав огън в другия край. Когато чувалът се озова на местоназначението си, пламъците го погълнаха за броени секунди.

Огънят в правоъгълния отвор затанцува в цяла палитра от багри. Същински фойерверк от хиляди огнени езици, светлини и сенки, които променяха цвета си с разтопяването и изгарянето на всеки нов слой от чувала.

Миг по-късно капакът на пещта се затвори.

И вътре останките от онова, което някога бе била Хелена Уоткинс, се превърнаха в пепел.

Когато след няколко часа пещта бе отворена и почистена, от тялото и от вируса, който то бе носило, не бе останало абсолютно нищо.

Единственият въпрос бе къде ще се прояви следващия път.

 

 

— Ако имаме късмет… — започна Конърс и спря.

С тези думи бе решил да открие срещата.

Стоеше в голямата наподобяваща парламент зала и безмълвно оглеждаше униформените мъже, насядали около масата. Пред всеки имаше бележник, химикалка и бутилка минерална вода, сякаш това беше най-обикновена конференция, провеждана в някой хотел.

Но не беше.

Преди по-малко от час бяха отдали последна почит на Хелена Уоткинс, преди по-малко от ден пътнически самолет бе превърнал голям европейски град в горяща кална пустош, а споменът за болницата бе надвиснал над тях като пелена от тъга, която замъгляваше разсъдъка им, макар точно в този момент да имаха отчаяна нужда именно от ясна мисъл.

Никой не му повярва. Никой не вярваше, че ще имат късмет.

Разбра го в секундата, в която изрече тези думи, но въпреки това продължи, тъй като реши да се придържа към предварително обмислената си теза. Затова дори ги повтори. В края на краищата бе длъжен да се преструва на оптимист.

— Ако имаме късмет — продължи Конърс, — сме успели да сложим край на разпространението на вируса.

Никакви коментари. В залата цареше безмълвен скептицизъм, смразяващ като квестор по време на студентски изпит.

— Мъжът, който успя да избяга от нас, бе открит преди шест дни в Берлин. Не разполагаме с информация да е контактувал с друг, освен с шофьора, който го е качил на автостоп. Поне не след като е станал зара̀зен.

На видеостената пред него се появи огромна карта на света, заела всички монитори като електронна мозайка, образуваща една обща картина. Конърс натисна няколко клавиша на компютъра пред себе си и фокусира плавно върху Европа, за да илюстрира думите си.

— Самият шофьор обаче ни създаде доста проблеми. — Той посочи картата. — Николай Рихтер загива при катастрофата в Бадхьоведорп, но това не му пречи да продължи да разпространява вируса. Знаем, че вирусът се появява отново в болницата „Столеваарт“, пренесен там от лекаря, установил смъртта на Рихтер. Знаем, че участник във въпросната катастрофа е бил и капитанът на полет 601, който е бил прегледан на местопроизшествието от същия лекар, след което е бил освободен.

Въздъхна и продължи:

— Нещата в момента опират до късмет. Нуждаем се от него, и то в големи количества.

Никой не възрази. Залата продължаваше да мълчи.

— Ако имаме късмет — потрети Конърс, — това означава, че сме локализирали и унищожили всички огнища на зараза, за които знаем. Ами ако нямаме късмет?

Огледа аудиторията. Почувства се глупаво, макар и само за частица от секундата. Тези хора знаеха много повече от него, това бяха лекари, биолози, изследователи, а той стоеше пред тях и им повтаряше неща, които му бяха казали самите те. Вярно, информацията бе събрана и компилирана от различни източници, поднесена така, че всеки да може да разбере какво се случва извън неговата тясна специалност, но въпреки това Конърс не можеше да се отърси от усещането, че колективното познание, с което разполагат слушателите му, многократно надхвърля неговото собствено. За частица от секундата се почувства отново дете, за първи път от десетилетия се бе върнал в онова английско градче, което миришеше на въглища, а той бе толкова малък, че всички останали бяха по-големи от него. Какво си въобразяваше?

Споменът отмина също толкова бързо, колкото го бе връхлетял. Обаче го извади от равновесие, накара го да замълчи по-дълго от планираното. Той се помъчи да се върне към настоящето, напомни си къде се намира, напомни си, че единственият човек в тази зала, който може да подложи на съмнение властта и авторитета му, е той самият.

Обърна се към екраните зад гърба си. Върху тях вече се бяха появили числа и колони данни.

— Както знаем, не разполагаме със задълбочени проучвания върху самия вирус. Основната причина за това е обстоятелството, че той съществува съвсем отскоро. Както и предишните поколения на вируса, това също не биваше да напуска лабораториите и трябваше да бъде унищожено в мига, в който разберем, че не ни върши работа. Този път ние не успяхме да го направим.

Ние. Не. Успяхме.

Три простички думи. Всички знаеха какво означават. Бяха се провалили. Всичките им правила и протоколи се бяха оказали недостатъчни, за да спрат вируса, и сега ситуацията бе извън контрол и те бяха безсилни.

Компютърът бълваше нови и нови таблици с числа, а Конърс посочваше и обясняваше с неутрален делови тон, който сякаш влошаваше ситуацията.

Уилям и Джанин седяха в задната част на залата. Мълчаха като всички останали. Следяха картата, слушаха Конърс, чуваха термини, чието значение разбираха, и числа, чието значение не разбираха, но въпреки това те ги плашеха, тъй като бяха свързани с неща като индекс на възпроизвеждане и патогенност. Стойностите им бяха високи и хората, които знаеха какво означават те, клатеха мълчаливо глави.

— Наричаме този вирус Поколение 7 или Седмия щам — каза Конърс. — Разпространява се по въздушно-капков път, което означава, че е ограничен на сравнително малко разстояние от преносителя. Това е добрата новина. Лошата е, че досега не е документиран нито един случай, в който човек, изложен на вируса, да не е развил симптомите и да е оцелял.

На екраните се появиха нови таблици.

— Времето от заразяването до появата на първите симптоми на болестта варира от един до четири дни. Вероятно зависи от приемника. Възможно е да има и други параметри, но какви са те, все още не знаем. Знаем обаче, че започне ли веднъж, процесът се развива много бързо. Мисля, че е излишно да ви напомням картината на болестта.

Никой не възрази. Всички я познаваха. И то прекалено добре.

Конърс се обърна с гръб към видеостената. Бе стигнал до същината на изложението си, онова, което ги тревожеше най-много.

Таблиците на екрана изчезнаха и ги смени отново картата на Европа. В центъра бяха Амстердам и Берлин, на юг бе разположено Средиземноморието, а на север — Полярният кръг.

— Ако имаме късмет, разпространението на вируса е овладяно. Но…

Пръстите му докоснаха мишката.

Над Амстердам се появи точка.

Съвсем малка точка, чието ярко пурпурно контрастираше рязко с останалата част на картата.

— Ако има дори един-единствен човек, за когото не знаем? Един човек, който е бил на мястото на катастрофата на магистралата или се е срещнал с някого в болницата и си е тръгнал преди тя да бъде поставена под карантина, или пък е разговарял с капитан Адам Рибек на летището?

Пауза. Последвана от думите, които Конърс не искаше да изрича.

— И ако този човек зарази десет други, преди да умре? А те на свой ред заразят още десет?

Картата. Пурпурните точки. Ръката на Конърс, протегната към компютъра, едно, две, три движения, в резултат на което точките започнаха да растат, да се умножават, да светят във все по-наситени нюанси на пурпурното и да се разстилат все по-далече и по-далече от Амстердам. Точките се превърнаха в кръгове, които покриха нови и нови градове, тъй като компютърът продължи да симулира пътувания между отделни населени места, сетне бягство от тях, паника, търсене на убежища, заразяване на нови и нови жертви… Ситуацията се влошаваше, вместо да се нормализира.

Това все още не се бе случило, но въпреки това на хората в залата им струваше доста усилия да следят симулацията.

Ужасяваше ги най-вече обстоятелството с колко малко движения на ръката Конърс бе постигнал този ефект. Колко малко стъпки бяха необходими, колко бързо пурпурните кръгове покриха картата, колко бързо цялата карта стана пурпурна и как в рамките на две седмици миниатюрната точица, появила се в Европа, покри целия свят.

След което — наистина изненадващо — кръговете започнаха да се смаляват.

А когато картата възвърна обичайните си цветове, когато пурпурното изчезна и кръговете се превърнаха отново в точици, всичко като че ли стана каквото беше преди.

Всички в залата се изпълниха с надежда. Но само за миг.

Защото — макар и бавно, много бавно — осъзнаха какво означава това.

Кръговете не се бяха свили, защото епидемията бе спряла да се разпространява или защото интензивността й бе намаляла по някакъв чудодеен начин.

Тъкмо обратното.

Не бе останал кой да разпространява вируса.

В крайна сметка компютърът избипка, за да покаже, че симулацията е приключила. Нямаше повече стъпки. Колкото и пъти Конърс да докоснеше мишката или клавиатурата, нищо нямаше да последва.

Светът грееше с удивителни подробности на екрана пред тях — държави, градове, места, където живееха техни познати, където знаеха, че има чудесна гледка и уютно малко кафене.

В света на компютърната симулация не бяха останали хора. Нито в уютните малки кафенета, нито по местата, от които се откриваше чудесна гледка. Животът бе загинал. По цялото земно кълбо.

Реализирането на този сценарий изобщо не бе далеч. Няколко команди с мишката или клавиатурата.

Срещата приключи, но никой не стана.

Бележниците останаха недокоснати, бутилките с минерална вода неотворени. Задачата на всички тук бе да спасят света, но нямаха представа откъде да започнат. Затова над всички тях като тежка черна пелена бе надвиснало усещане за безпомощност.

— Ако имаме късмет — повтори някой думите на Конърс.

Всички си го мислеха, но само един от присъстващите го изрече на глас и всички в залата се обърнаха към него.

— А каква е вероятността да сме извадили късмет?

Конърс го погледна и поклати глава.

— Ще разберем след три дни. Дотогава искам да предадете на Сандберг и Хейнс всички материали, с които разполагаме.