Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (44)

41.

Всички бяха убедени, че чистачката преувеличава.

Тримата охранители, които си проправяха път по перона, не бързаха. Крачеха небрежно, ключовете и ланците им подрънкваха в бедрата им. Не бързаха не защото не й вярваха, а защото бе обикновена чистачка и едва ли бе виждала пролята кръв. Когато работи като охранител на гарата в голям град, човек вижда много неща и престава да обръща внимание на сцени, от които една чистачка би изпаднала в истерия. Най-вероятно ги очакваше поредното местопрестъпление, което трябваше да отцепят до пристигането на полицията.

Качиха се във вагона.

И разбраха, че жената е била права.

От четиримата пътници не бе останало почти нищо. Кръвта бе навсякъде и ако това бе убийство, то те никога не бяха виждали подобна проява на жестокост. И макар да бяха опитни охранители, един от тях хукна обратно към перона, тъй като стомахът му отказваше да задържи закуската, а колегата му остана в кататоничен ступор, неспособен не само да действа, но и да мисли. Наложи се третият да се свърже с полицията и да я уведоми, че ще имат нужда от по-голям екип.

Полицаите пристигнаха, екипът от съдебни медици отметна завивките и някой реши да се обади на Центъра по заразни болести, с което предизвика падането на същинска лавина, устремила се надолу под собствената си тежест.

Лавина от страх.

И когато тя тръгна надолу и започна да расте, нищо вече не бе в състояние да я спре.

 

 

Разговорът им бе приключил много преди Уоткинс да стане от масата. Няколко пъти взимаше ръкавиците и шала си и се канеше да си тръгне, но всеки път зърваше сред морето от хора нещо, което го стряскаше — човек, който се шляеше безцелно или пък се връщаше обратно, по същия път, по който бе минал току-що — затова променяше решението си, оставяше ръкавиците си на масата и продължаваше да разговаря с тях за най-различни маловажни неща, докато не се увери, че човекът, привлякъл вниманието му, си е отишъл.

Алберт и Лео нямаха нищо против да си побъбрят с него. Проявяваха търпение и разбиране. Но не успяваха да скрият скептицизма си.

— Не съм параноик — увери ги той. — Разбирам защо ме смятате за параноик. Аз обаче вярвам на очите си.

Те не възразиха. И въпреки това той се почувства задължен да им обясни.

— Винаги можеш да разбереш кога някой следи пощата ти. Винаги можеш да разбереш кога някой е отварял писмата ти и отново е залепвал пликовете. Това продължи около седмица както у дома, така и в офиса. Освен това ги видях да ме следят.

Алберт го изгледа изпитателно и попита:

— В такъв случай как са пропуснали разписката?

Уоткинс се усмихна. Първата усмивка, огряла лицето му от началото на техния разговор.

— Защото жената, за която се ожених, е по-умна от тях — отвърна той и кимна усмихнат. Тази усмивка трябваше да прикрие чувствата му, но въпреки това те успяха да се прокраднат през маската.

Имаше нещо трогателно в това. По-голямата част от лицето му бе отслабнала и се бе съсухрила като тялото му, но устата, зъбите, очите му бяха запазили предишните си размери, затова когато се усмихнеше, Сол Уоткинс се превръщаше в тъжна карикатура на самия себе си, две големи очи, които се усмихват на фона на тънката му сбръчкана кожа.

А може би усмивката му им се стори трогателна, защото ги изгледа с такава гордост, с такава любов към жената, която вече бе напуснала този свят, но с която искаше да се похвали за последен път.

— Забравили са, че и мъртвите могат да получават поща.

С тези думи Уоткинс стана от стола си и изчезна сред тълпата. Желанието му бе час по скоро да се слее с нея.

Разписката за багажната клетка остана да лежи в джоба на Алберт ван Дайк. Разписката бе пристигнала в Потсдамския университет в бял плик. Изпратен до математическия факултет. Адресът бе изписан с грозновати разкривени букви.

 

 

По молба на Уоткинс Алберт и Лео останаха в кафенето още пет минути, след като той си тръгна.

Кафето му остана недокоснато на масата пред тях, сандвичът му също. Дори не си бе направил труда да развие целофанената му опаковка.

Седяха мълчаливо, но пък думите бяха излишни. И двамата мислеха за едно и също.

Разписката. Багажната клетка. И онова, което ги очакваше там. Това ли бе отговорът, за който бе споменал Палмгрен?

И ако това бе отговорът, какъв бе въпросът?

Вероятно бе свързан по някакъв начин със самолета и болницата, вероятно щеше да ги отведе до Уилям и Джанин, вероятно щеше да им помогне… но нищо чудно и да не им помогне.

Скоро щяха да разберат.

Колата им бе паркирана недалеч от помещението с багажните клетки. Позицията им бе идеална от логистична гледна точка: щяха да излязат от кафенето и да тръгнат към колата, като пътьом щяха да направят малко отклонение и да огледат багажните клетки, разположени около стълбите, за да открият онази, която търсеха.

Нищо не предполагаше, че мястото се намира под наблюдение.

Каквото и да смяташе Уоткинс.

Когато петте минути минаха, Алберт и Лео останаха още две, докато си изпият кафетата. После станаха и потънаха в тълпата. От Уоткинс нямаше и следа.

На една от терасите, разположена на няколко нива над главите им, стоеше мъж с черен костюм и наблюдаваше всяка тяхна стъпка.

 

 

Мъжете, които влязоха през стъкления свод на главния вход, разполагаха с оскъдна информация. Гарата бе пълна с хора, които се движеха в най-различни посоки, хора с напрегнати лица, които бързаха да се качат на влака или се шляеха пред информационните табла, обикаляха магазините, мъкнеха чанти, раници и куфари на колелца… Всички те пречеха на мъжете. И всеки от тях можеше да е човекът, когото търсеха.

Видяха своя колега в мига, в който чуха гласа му в слушалките си. Бе застанал на стоманената платформа, от която се виждаше целият приземен етаж. Нареди им да се разделят: Уоткинс е тръгнал в едната посока, двамата мъже в друга и нямаше как да знае у кого точно е разписката.

Мъжете на партера потвърдиха получаването на съобщението и продължиха да си проправят път сред тълпата. Надигаха леко глави над околните, сякаш се надяваха, че зрителното им поле ще се изкриви в съвършена парабола, която ще им покаже мястото, на което щяха да се появят двамата.

Не ги откриха никъде. Затова продължиха да оглеждат стълбите и ескалаторите, да се взират в пролуките между тълпата и да си разменят тайни сигнали, че са покрили всички изходи.

Не биваше да им позволят да се измъкнат.

Часовникът обаче показваше десет часа и няколко минути. Гарата гъмжеше от народ и придвижването им бе изключително затруднено.

А не след дълго щеше да настъпи и същинският хаос.

* * *

Името на командира на специалния отряд бе Петер Тресинг. Подполковник Петер Тресинг. Когато слезе от голямата бронирана машина пред централния вход на Хауптбанхоф, изражението му бе повече от мрачно.

Невъзможно бе да изпълни получените заповеди. Можеше да се каже, че се е провалил, преди още да се заел с изпълнението им.

Влакът бе пристигнал на гарата преди повече от час и колкото и изходи да затвореха сега, нямаше начин да задържат всички пътници от заразения влак и да им попречат да напуснат терминала. Всъщност тук можеше да не е останал нито един пътник от въпросния влак.

Пътниците вече бяха на път към домовете си, където ги очакваха техните семейства, или бяха поели към следващата си дестинация, или седяха в някой автобус на път за някъде… Дори един от тях да е бил в контакт с онова семейство, дори един от тях да е разговарял с тях или да е бил наблизо, когато някой се е изкашлял, дори впоследствие само двама или трима да са пипнали вируса и да са го разпространили, ситуацията можеше да бъде описана само с една дума.

Катастрофа.

Подполковник Петер Тресинг не се съмняваше в това, както не се съмняваше и че шансът това да не се е случило е нулев.

Въпреки това започна да раздава заповеди на мъжете в зелени униформи, слезли от същите бронирани машини като неговата. Нареди им да блокират всички изходи и да поставят гарата под карантина. Онова, което щеше да последва, щеше да прилича на гражданска война и да създаде единствено паника.

Защото Петер Тресинг знаеше, че всичките им усилия ще отидат на вятъра.

 

 

Подобно на всеки друг транспортен терминал по света, и берлинската Хауптбанхоф бе проектирана с безупречна логика. Всички транспортни терминали на света имат още една обща черта, за която обикновеният пътник обикновено не се досеща.

В тях цари същински хаос. Същински хаос, изпълнен с хора.

Лео и Алберт лавираха между стълбите, прекосяваха окачени пътеки, играещи ролята на нещо като надлези, които сякаш се рееха във въздуха между пероните и влаковете или между магазините и следващите стълби. От време на време забелязваха ниша и ъгълче с поставени там багажни клетки, но номерът върху нито една вратичка не съвпадаше с номера върху тяхната разписка.

Вървяха бързо. Бързо, но не нервно или нетърпеливо, стараеха се да изглеждат така, сякаш знаят къде отиват, макар всъщност да нямаха никаква представа. Притесненията на Уоткинс като че ли се бяха предали и на тях, затова от време на време поглеждаха през рамо, за да проверят дали не ги следят, макар да знаеха, че подобно поведение е прекалено очевидно за всеки, който би ги следвал.

Тъкмо се канеха да се откажат от търсенето и да го продължат на следващия ден, когато осъзнаха, че стоят пред редица багажни клетки, чиито номера бяха много близки до онзи върху разписката.

А, ето я клетката, която търсеха!

Беше най-малката по размер, скрита в най-далечния ъгъл. А пред нея стоеше възрастен мъж.

Беше се привел над съседната клетка и внимателно поставяше багажа си в нея — куфар, хартиени торбички и… не, не, почакайте, дали не е по-добре тази хартиена торбичка да стои върху куфара… или предишният вариант е за предпочитане?

Алберт и Лео стояха на разстояние. Стояха край стълбите и изгаряха от нетърпение мъжът да си тръгне.

Най-накрая той затвори вратичката. Завъртя ключалката. И си тръгна.

Кодът върху разписката.

Въведоха го на клавиатурата, разположена в центъра на редицата багажни клетки.

И зачакаха.

Стори им се, че целият свят е затаил дъх в този миг, сякаш номерът, който бяха набрали, щеше да промени като с вълшебна пръчка всичко около тях.

Но не промени нищо.

Разнесе се тихо изщракване и една от вратичките се отвори. Не докрай, а само сантиметър-два.

Наведоха се, отвориха я и надзърнаха вътре.

В нея имаше жълт плик.

За частица от секундата Алберт изпита познато усещане. Именно такъв плик му бе изпратила Джанин. Изправи се и погледна Лео. Приближаваха се към отговора. От този момент насетне всичко щеше да е наред.

 

 

Лео ги видя първи.

Появиха се от другия край на чакалнята.

Мъже с тъмни костюми. Единият ги посочи, притисна слушалката към ухото си и хукна към тях.

Лео сграбчи Алберт за ръката.

Можеха да направят само едно.

Да бягат.

 

 

Казват, че хората не си приличат, че всеки притежава уникална индивидуалност, но когато са изплашени, стадният им манталитет ги превръща в тичаща тълпа от безброй тела, които действат като едно.

Централният вход бе затворен.

Хората, запътили се към Ойроплац, бяха посрещнати от въртящи се врати, които не се въртяха, а отвън ги очакваха мъже с военни униформи и оръжие в ръце. Никой не знаеше какво става, но паниката се разпространи като пожар.

Досущ като ято рибки в сянката на акула, хората се обърнаха и побягнаха в обратната посока; всички се страхуваха и искаха да се измъкнат час по-скоро. Достатъчно бе един да хукне нанякъде, за да го последват мигом и останалите. Противници на подполковник Петер Тресинг бяха времето и географията. Невъзможно бе да подсигурят всички изходи, преди някой да се измъкне.

Но такива бяха заповедите му.

Той остана на място, навън, под студеното зимно слънце. Наблюдаваше морето от хора, което се люшкаше зад стъклената фасада. Следеше как хората му заобикалят сградата и се насочват към другите врати. Зачуди се след колко ли време хората вътре ще изпаднат в паника. И какво ще се случи тогава.

Мъжът с черния костюм, който стоеше в галерията високо над тълпата, не пропусна нищо от онова, което се случваше долу.

Разигралата се сцена приличаше на улична корида, но без биковете — шеметно паническо бягство, озвучено от крясъци и писъци. Хората бяха уплашени от нещо, което не можеха да видят, но то ги караше да се блъскат напред, водени от отчаяното желание да се измъкнат навън.

Видя и военните машини отвън.

Видя, че тълпата започва да открива алтернативни изходи, видя, че онези най-отпред са притиснати към стъклата, тъй като новите врати също не искаха да се отворят. Видя човешката вълна първо да се надига, а сетне да се отдръпва като при отлив и да се насочва в друга посока, да се разлива из чакалнята като лава върху планинско плато.

Гарата бе поставена под карантина. Но защо, по дяволите?

В слушалката му звучаха виковете на неговите колеги. Колегите му бяха приклещени от движещата се тълпа, в която никой не желаеше да промени посоката си от страх да не бъде премазан, затова не успяваха да открият нито Уоткинс, нито двамата млади мъже. Освен това не разбираха причината за цялата тази паника.

Изведнъж чу виковете на тримата си колеги на приземния етаж. Бяха ги забелязали.

Двамата мъже с жълт плик.

Бяха толкова близо, на хвърлей място от тях, виждаха се съвсем ясно, но в следващия миг тълпата се спусна по ескалаторите, всички започнаха да крещят, тълпата отново изпадна в паника и двамата мъже изчезнаха.

Мъжът с черния костюм стоеше безпомощен в галерията. Нямаше какво друго да направи, освен да нареди на колегите си да не се отказват, да се опитат да си проправят път през тълпата и да продължат преследването. Не биваше да позволят плячката им да се измъкне, залогът беше прекалено голям.

Затвори очи и се замоли каквото и да се случваше…

Каквато и да беше причината за блокадата на гарата…

Каквото и да ставаше, то да попречи на младите мъже с жълтия плик да се измъкнат навън.

 

 

Алберт ван Дайк се сви на предната седалка и покри главата си с ръце, докато Лео ускоряваше из подземния паркинг.

Не защото се пазеше да не го видят.

А защото не смееше да вдигне поглед.

Знаеше, че Лео Бьорк е лош шофьор, но въпреки това с изненада установи, че спътникът му не притежава не само елементарни умения, но и инстинкт за оцеляване. Резкият завой притисна Алберт към вратата и единственото, което заглуши виковете му, бе ревът на двигателя — Лео продължаваше да ускорява на втора — който бучеше, докато теглеше автомобила нагоре по витата рампа, която трябваше да ги изведе навън.

Зад гърба им се бе развилнял същински ад.

Началото му бе поставено от трима, най-много четирима мъже, които ги преследваха, но когато най-сетне успяха да се доберат до колата, видяха, че по петите им се носи цяла тълпа.

Преди да ускорят по рампата, Алберт видя един от преследвачите им да докосва слушалката в ухото си.

Това не вещаеше нищо добро.

Явно викаше подкрепление.

Намираха се на броени метри от края на рампата. Лео взе последния завой преди да излязат на улицата и Алберт тъкмо се канеше да го предупреди за възможността навън да ги чакат още мъже с тъмни костюми и автомобили, които да ги преследват, когато Лео изкрещя:

— Дръж се!

Алберт се вкопчи с две ръце в таблото и тъкмо се канеше да отвори уста, за да изкрещи, когато разбра какво има предвид Лео.

Навън цареше невъобразим хаос.

Напряко на улицата бе паркирал военен камион с размерите на автобус, а зад него тъкмо спираха още два такива. Войници с камуфлажни униформи опъваха по асфалта лента с метални шипове. Какво, по дяволите, беше това?

— Внимавай! — изкрещя той.

Ако съдеше по воя на двигателя обаче, последното нещо, което интересуваше Лео, бе да кара внимателно.

Огледа входа на паркинга с надеждата да открие начин да се измъкнат и забеляза свободно пространство отстрани на един от камионите. Там нямаше нито лента с шипове, нито други автомобили. На отсрещната страна имаше само бордюр и тротоар. На теория мястото би трябвало да се окаже достатъчно широко, за да минат, но на практика тази възможност не изглеждаше особено привлекателна.

Алберт разбра какво се кани да направи Лео, затова се вслуша в предупреждението му и опря краката си в пода с такава сила, че се уплаши да не поддаде. Колата се разтресе цялата, заподскача и проскърца, когато две от колелата се озоваха на тротоара, а другите две останаха на асфалта. Алберт се молеше гумите да издържат на напрежението.

От всички посоки към тях се втурнаха мъже с униформи, но Лео продължаваше да натиска педала на газта и миг по-късно войниците останаха зад гърба им. Алберт се смъкна ниско на седалката, тъй като се опасяваше, че могат да открият огън.

Никой обаче не стреля по тях. „По дяволите! Измъкнахме се!“

Облекчението му продължи само секунда.

Защото осъзна какво ги очаква.

На броени метри пред тях минаваше оживен булевард с четири ленти, заети от автомобили, движещи се с висока скорост.

А Лео възнамеряваше да се включи в трафика, без да изчака някой да му направи път.

Прелетяха покрай няколко пътни знака, които ги предупреждаваха да дадат предимство. Лео обаче продължаваше да форсира двигателя, за да направи рязък завой под прав ъгъл, в резултат на което скочиха от тротоара и се включиха в уличното движение, заемайки празнина, появила се едва преди секунда.

Светът се сля в концерт от надути клаксони и свирещи гуми, колите прелитаха на сантиметри от тях и Алберт изкрещя нещо на холандски, което знаеше, че Лео няма да разбере — а и няма да го е грижа какво точно означава — миг преди да се разнесе стържене на метал в метал. Помисли си, че ако изобщо успеят някога да се измъкнат оттук и да върнат колата на фирмата за автомобили под наем, ще остави Лео да го направи лично.

В следващата секунда обаче всичко свърши.

Лео превключи скоростите, двигателят се успокои, колата спря да поднася и продължи спокойно в една-единствена посока — напред. Алберт едва сега осъзна, че е стиснал здраво очи и вече може спокойно да ги отвори.

До него Лео стискаше здраво волана и се взираше отчаяно в пътя.

— Какво става, по дяволите? Какво беше всичко това? — попита той през стиснати зъби, докато ускоряваше отново.

Алберт също се опитваше да намери някакво логично обяснение за появата на мъжете с тъмни костюми в гарата, за войниците отвън, за блокадата, през която като по чудо бяха успели да се промъкнат.

Не успя. Само двайсет минути преди това бяха пили кафе в бистрото на гарата. А сега по петите им бяха мъже с тъмни костюми, цяла армия…

— Зад нас са!

Това бе собственият му глас! Викът му бе резултат от рефлекс, от подсъзнателна реакция, продиктувана от страх и паника, затова изкрещя по-силно от обичайното.

Лео погледна в огледалото за обратно виждане. Нямаше представа как са успели да ги настигнат, но Алберт беше прав.

Следваше ги черно ауди, материализирало се неизвестно как зад гърба им. Явно бе изскочило от гаража и профучало покрай войниците, принуждавайки ги да се хвърлят на земята. След това обаче, вместо да се включи директно в трафика, както бе направил Лео, шофьорът на аудито бе продължил по тротоара, премазвайки няколко велосипеда, преди една автобусна спирка да го принуди да слезе на пътното платно. Така се бе озовал в редицата автомобили зад Лео и Алберт.

Лео погледна напред. Трябваше да се измъкнат по някакъв начин.

И тогава отново чу гласа на Алберт.

— Червено! — изкрещя той.

Високо над кръстовището пред тях висяха светофари, окачени на стоманени въжета, други бяха монтирани на улични стълбове отстрани. Всички до един светеха в червено и забраняваха навлизането в кръстовището. Лео ги видя, когато вече бе прекалено късно.

Липсата си на концентрация обаче компенсира с отлични рефлекси.

Натисна рязко спирачките.

Автомобилът реагира по доста изненадващ начин. Движеха се с прекалено висока скорост, в резултат на което колата продължи да се плъзга напред и навлезе в кръстовището. Отляво идваше колона от превозни средства, отдясно също. Авантюрата им със сигурност щеше да приключи зле, много зле. Разнесе се вой на спирачки и Алберт се сви на предната седалка до лоста за скоростите с надеждата, че колата има въздушни възглавници, които да спасят живота им в предстоящата катастрофа. Не виждаше път, но ръката на Лео смени предавките пред очите му. Единствената мисъл на Алберт бе: „О, господи, какво прави?“.

Лео ускоряваше.

Защото нямаше друг избор. Имаше само един начин да се измъкнат и той изискваше да са по-бързи и да прелетят през кръстовището.

Колата поднесе въпреки тракането на спирачките, предизвикано от антиблокировъчната система, двигателят ревеше, а Лео въртеше волана ту наляво, ту надясно. Дали го правеше, за да спаси живота им, или от паника, Алберт не можеше да каже, тъй като лицето му бе заровено в подлакътника и той не виждаше какво се случва.

Стърженето на спирачки и свиренето на гуми около тях се усили.

Миг по-късно се разнесе един звук, който не можеше да бъде сбъркан — сблъсък на автомобили, които не са успели да спрат, а са се ударили един в друг и са се завъртели.

Този звук би трябвало да прозвучи откъм тях.

Но им се размина.

Трясъкът прозвуча някъде отзад.

И си остана отзад. Нещо повече, разстоянието между тях и източника на звука се увеличаваше. За втори път през последните една-две минути Алберт отвори с усилие очи. Изправи се в седалката. Огледа се.

Погледът на Лео бе вторачен в огледалото за задно виждане.

Ръцете му стискаха волана. Пътят пред тях бе чист.

Бяха минали през кръстовището.

Далеч зад тях бе черното ауди, което ги бе преследвало от гаража. Шофьорът му бе направил опит да пресече кръстовището като Лео, но не бе успял. Предницата на автомобила приличаше на смачкано алуминиево фолио, а едно от колелата се бе откъснало и цялата кола се бе наклонила към асфалта. В резултат на това аудито бе връхлетяло едно сиво такси, чиято предница се бе забила така дълбоко в него, че не можеше да се види къде свършва едната кола и започва другата.

— Браво! — похвали го Алберт. — Но никога, ама никога, не прави това отново!

Лео кимна.

И продължи напред.

Дълго време не продумаха.

На арматурното табло пред тях лежеше жълтият плик.

И подскачаше в синхрон с всяка неравност по пътя.

Алберт не откъсваше поглед от него нито за секунда.