Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (39)

36.

Не ставаше въпрос за едно съобщение, а за много.

Бяха написани много отдавна и запечатани в пликове, заключени в сейф. Различните пликове имаха различни надписи и съдържаха различни сценарии, които Конърс бе разработил преди години.

В друга епоха.

Не, в друг свят. Така се чувстваше. Вярваше, че този свят продължава да съществува там някъде, където всичко все още не се е случило. Вярваше, че този свят може да бъде наблюдаван от разстояние, сякаш бе партия шах, след която всички можеха да вечерят, да пийнат уиски и да се наспят добре.

Въпреки това се бяха озовали в друг свят. В един немислим свят, който не би трябвало да съществува. Сега той бе тяхната реалност и затова Франкин ровеше в сейфа в търсене на един определен плик.

Той бе голям и тежеше около килограм.

Нулев сценарий.

Това гласеше надписът му. Бяха го запечатали и прибрали при останалите, с надеждата никога да не им се налага да отварят който и да било плик.

Особено този.

Той го остави на масата, прибра останалите пликове в сейфа и го заключи.

Впери поглед в плика, сякаш се взираше в капсула на времето, която бе изпратил на самия себе си. Още помнеше мига, в който двамата с Конърс го бяха запечатали в същия този кабинет. Помнеше важността на момента, но също и надеждата, която бе изпитал тогава. Вярата, че обсъждат някакво далечно бъдеще, толкова далечно, че сякаш не съществуваше. И въпреки това сега седеше тук и въпросното бъдеще се случваше пред очите му. А онова настояще, в което се бяха намирали тогава, онова настояще, което им се бе струвало толкова естествено, логично, реално, изведнъж се бе отдалечило толкова много, сякаш никога не го бе имало.

Така въздействаше то. Времето.

Летеше.

И нищо не можеше да се направи.

 

 

Франкин остана неподвижен няколко минути, вперил поглед в тежкия плик. Добре знаеше какво ще последва.

Щеше да счупи печата. Да разкъса външния плик.

Вътре щеше да открие спретнати купчинки по-малки пликове, надписани със съответните имена и адреси. Всеки от тях съдържаше определен набор числа.

Тези числа щяха да заминат за съответните адреси.

И нямаше да има връщане назад.

 

 

Конърс излезе през тежката дървена врата на студената тераса. Беше само по тънката си униформена куртка, макар мразовитият вятър да навяваше ледени кристалчета, които не бяха нито сняг, нито дъжд, а нещо по средата.

Застана до Уилям, опря се на парапета до него, сякаш искаше да подиша чист въздух, сякаш не можеше да устои на порива да излезе навън, да изложи лицето си на този студен, хапещ вятър и да се наслади на гледката.

Разбира се, че не това бе причината да дойде тук. Беше дошъл, защото знаеше, че Уилям й се е разкрещял.

Сега се чудеха как е той. Но не защото ги бе грижа, а защото се притесняваха да не би да изгуби разсъдъка си.

Двамата се спогледаха. Мълчалив поздрав, официален, любезен. След което Конърс попита Уилям дали се нуждае от нещо, дали могат да му помогнат по някакъв начин, дали е открил нещо ново.

И двамата помълчаха, опрели ръце на каменната балюстрада, зареяли погледи в планините и езерото, докато вятърът продължаваше да запраща ледени кристалчета в лицата им.

— Притеснявате се за мен — каза Уилям.

— Казвате го така, сякаш в това има нещо лошо.

— Зависи. Зависи дали се притеснявате за мен. Или че няма да се справя с работата.

Конърс наклони глава, жест, който бе равносилен на едва загатната усмивка.

— Не мога ли да се тревожа и за двете?

— Трийсет години — каза Уилям, за да избегне отговора на въпроса. Не откъсваше поглед от езерото и върховете на хоризонта.

Конърс го погледна. Не разбра какво се опитва да каже.

— Оттогава сте тук. Нали? От трийсет години.

О! Да! Конърс кимна.

— Как успявате?

В първия момент Конърс не разбра какво има предвид. След което си напомни, че Уилям е тук от няма и седмица. Събитията от последните два дни се бяха развили с такава главоломна бързина, че му се струваше, че са изминали месеци, а не часове. Уилям обаче не бе имал време да се приспособи. А и как би могъл?

Конърс не бе сигурен какво да му отговори.

Върна се към първите дни след идването си тук, във времето, когато бе толкова смаян от чутото, че не бе в състояние да разсъждава. Във времето, когато биваше обзет ту от пристъпи на паника, ту от пристъпи на апатия, когато му се струваше, че нищо няма смисъл, а от работата им няма никаква полза. Простичката истина гласеше, че не се бе справил, не бе свикнал. Бе разбрал обаче, че трябва да превъзмогне тези неща, и малко по малко бе открил начин да се приспособи.

А годините минаваха.

Годините минаваха, а ето докъде я бяха докарали. Винаги бе знаел, че краят ще настъпи рано или късно, но се бе вкопчил в надеждата, че това няма да стане. Продължаваше да се надява и в този момент. С всички сили.

— Свиква се — отговори той.

— Мислите ли, че ще имам време да свикна? — попита го Уилям с горчива усмивка.

Конърс осъзна, че до този момент никога не е виждал Уилям да се усмихва… всъщност никога не го е виждал да се усмихва истински, без гняв, а с искрена, топла ирония. Остра болка прониза гърдите му. Мъжът до него можеше да му бъде приятел. Можеха да пият бира, да играят дартс или каквото там правят хора в истинския, външния свят, стига, разбира се, да се бяха срещнали при други обстоятелства, да не бяха уловени в този капан тук.

Искаше да му даде смислен отговор. Но не успяваше да се сети за такъв.

— Ще ви оставя да работите — каза той. Какво друго можеше да каже?

— Сгрешихте — каза Уилям подире му.

Обърна се. Облаците, планините, вятърът дори останаха зад гърба му, а тъжният му поглед — искрен и изпълнен с болка — се устреми към Конърс.

— За какво съм сгрешил? — попита Конърс.

— По време на първата ни среща… онази в голямата зала с масата и проекторите. Когато казахте кое е най-важното за мен. Кое ме крепи. Казахте, че това са хората.

Конърс вдигна вежда.

— И?

— Сгрешихте.

Той, който не можеше да понася хората. Който предпочиташе да върви пеша в дъжда, за да избегне претъпкания автобус, който предпочиташе да пресече улицата, за да избегне някоя група ученици. Който се чувстваше най-добре, когато останеше сам, и който година след година развиваше убеждението, че останалите хора са необходимо зло, неизбежни дразнители във филма на неговия живот, досадни препятствия, които все му пречат, все му се бъркат, все го спират по улиците, за да му продадат неща, които не му трябват.

А ето в какво положение се бе озовал. Изведнъж бе обзет от желание да ги прегърне. Всички до един.

Всички онези хора, които не познаваше, които нямаше да престанат да го дразнят дори само със самия факт на своето съществуване… чието съществуване би приел само защото без тях животът му на този свят би станал несравнимо по-труден, макар на моменти да се изкушаваше от мисълта как ли би изглеждал светът без тях.

Всички.

Изведнъж бе обзет от желанието да спаси живота на всички тях. Да ги разтърси, да изкрещи, че са в опасност. Искаше да им каже, че ще се погрижи за тях, че не знае как ще го направи, но в крайна сметка ще открие начин да го спре, заради тях, заради самия себе си, заради всички.

Каза всичко това, без да откъсва очи от Конърс. Лицето му бе толкова безизразно, че не остави съмнение каква огромна тъга се опитва да прикрие.

— Опитайте се да откриете някаква логика, ако можете — каза Уилям накрая.

А Конърс се усмихна. Топла усмивка, усмивка между приятели или поне на човек, който прониква в душата на другия и вижда, че тя не е толкова черна, колкото си я представят всички останали.

— Много е просто — каза Конърс. — Не ние сме сгрешили. А вие.

И продължи към вратата.

Двама мъже, които биха могли да станат приятели.

В следващия миг Уилям отново се върна към онзи живот, който бе водил преди, онзи с ламинираните подове и същите компютри като тук, но със значително по-лошо кафе, с разговорите с колегите, със съзнанието, че работата му е важна, макар и не кой знае колко вълнуваща, че животът като цяло не е чак толкова лош.

— Дори да открия съвършения ключ към шифъра — каза Уилям — и дори вашите колеги в стоманените тунели там долу да създадат нов вирус и да го разпространят по света? Как можем да сме сигурни, че това ще помогне? Той няма да е ваксина срещу вируса, който вече върлува.

Настъпи тишина.

— А сигурен ли сте в това? — отвърна Конърс. — Ако човечеството наистина следва предварително начертан план? И ако успеем да променим този план? Това само по себе си няма ли да е един вид ваксина?

— Но как можем да сме сигурни, че ще се разпространи достатъчно бързо? Как можем да сме сигурни, че онзи вирус навън няма да убие новия, „добрия“ вирус? Ами ако ключът ми към шифъра не се окаже достатъчно добър и изведнъж се окажем изправени не пред един, а пред два вируса, които превръщат онези пурпурни точици в кръгове и убиват наред? Тогава какво?

Конърс си пое дълбоко дъх.

— Честният отговор на всичките ви въпроси е…

— Да?

— Че не можем да сме сигурни.

Гласът му бе толкова тих, че думите му се смесиха с шепота на вятъра и снега, все едно бяха едно.

А после Конърс въздъхна и добави:

— Но съм сигурен какво ще се случи, ако не опитаме.

Уилям кимна. Това беше ясно.

Никой не можеше да им даде гаранции, но нямаше какво да губят — освен време. Уилям знаеше, че трябва да продължи да работи, докато не изчерпа всички възможности.

 

 

На прага Конърс спря и се обърна, за да отговори на един въпрос, който Уилям бе забравил, че е задал.

— Водя си дневник.

Уилям го погледна изненадано.

— Как се справям. Как оцелявам през всичките тези години. Това е най-добрият отговор, който мога да ви дам.

Не бе направил този избор съзнателно, просто се бе случило от само себе си. Един ден бе започнал да пише, да излива мислите си върху хартия. Това не би трябвало да промени нещо, но промяната бе факт.

— Защо? — попита Уилям.

— Не зная — отвърна Конърс.

Отвори вратата отново, обърна се за втори път. Стоеше точно на прага и част от него вече бе погълната от мрака, който цареше в коридора.

— Стори ми се за предпочитане пред това да не правя нищо.

 

 

Уилям се върна в кабинета си и остана там, докато бледото слънце не мина над планините от единия до другия им край, толкова сиво и мъждиво, че когато започна да залязва, не настъпи почти никаква промяна. Нощта се спусна преди Уилям да я забележи, а когато погледна през прозореца, вече бе тъмно като в рог.

Отиде си още един ден.

Отиде си още един безплоден ден.

Кодовете продължаваха да висят на стените, бележниците му продължаваха да стоят разтворени, а компютрите — да бръмчат тихичко. На мониторите им се нижеха колона след колона зелени числа, но това не го бе приближило дори на сантиметър към разгадаването на ключа, към намирането на решението или на каквото и да било, което да им помогне да постигнат някакъв напредък.

Бе пропилял още един ден. А броят им бе толкова ограничен.

На бюрото му лежаха всички книги и записки, които бяха донесли от апартамента му. Отиде при тях, разлисти ги. Търсеше нещо. Ако наистина бяха взели всичко, онова, което търсеше, трябваше да е някъде тук. Продължи да рови сред стари доклади, чернови, документи, спомени от предишния си живот — и най-сетне го откри.

Бележникът беше с черна корица и чисто бели страници, без редове или квадратчета. Подвързията му бе кожена, а тънка плоска лентичка служеше за отбелязване на страниците. Уилям знаеше, че в този бележник няма нищо особено.

Или по-скоро — не би трябвало да има нещо особено.

Стига споменът да не бе запечатан така упорито в паметта му.

Тя.

Спомни си как бе застанала до леглото, докато той се преструваше, че се събужда, как му бе поднесла пакета, преизпълнена с гордост, как очите й бяха грейнали от нетърпение. Грейнали, защото тя го бе наблюдавала да работи на бюрото си, да пише на ръка някакви бележки, след което сама бе стигнала до тази идея и бе похарчила от своите пари, за да бъде част от живота му дори когато той е зает и работи.

Тогава тя бе на пет годинки, а Уилям бе щастлив човек. Бе отворил пакета, споглеждайки се тайно с Кристина, с усмивки, скрити в ъгълчетата на очите им, усмивки, които Сара не трябваше да вижда. Кристина, която бе застанала зад гърба на дъщеря им, вече му бе казала какво е купила Сара, но той не пропусна да се престори на много по-развълнуван, много по-щастлив, отколкото изискваше ситуацията. А тъкмо от това се нуждае едно петгодишно момиченце, за да започне да прелива от щастие.

По онова време това бе бележник.

Най-обикновен бележник. Нищо повече. В красива опаковъчна хартия, която зашумоля между краката му и чаршафите на спалнята, когато Сара се покатери, за да го прегърне неловко с късите си ръчички, да му честити рождения ден и да е щастлива така, както може да е щастливо само едно малко дете.

Това беше всичко.

Но времето минаваше, разстоянието се увеличаваше и този миг се превърна в нещо, което никога нямаше да се повтори.

Превърна се в спомен за един живот, който той не искаше да забравя, но който вече не съществуваше, на застинал миг от времето, в който искаше да се озове и да каже нещата, които не бе казал, нещата, които не бе знаел тогава, но които бе преживял по-късно. Този спомен току изникваше през очите му, толкова близък, сякаш можеше да го докосне, но винаги толкова далечен, че бе невъзможно да го достигне.

И всичко това бе събрано в един малък черен бележник.

Стоеше в бележника в ръка. Черната кожа се бе съсухрила с годините. Състарена. Променена. Като човек.

Накрая отвори бележника. Взе химикалката и я допря до белия лист.

Нищо не е в състояние да ме накара да си водя дневник.

Това бяха първите думи, които написа.