Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (22)

20.

Телефонът иззвъня малко след пет сутринта. Обаждаше се Кристина Сандберг. Гласът й беше ясен и ведър — или бе станала много рано, или изобщо не си бе лягала — и Лео едва отвори натежалите си клепачи, когато тя го уведоми, че ще мине да го вземе в шест без десет. Каза му какво да сложи в багажа си и затвори. Лео се почувства буден едва когато застана под душа.

Най-лесно му бе да облече дрехите от вчера. Вместо това обаче грабна чисти джинси и семпла блуза с дълги ръкави без никаква щампа отпред. После си зададе въпроса, който изтласка на задно място всички останали въпроси.

Как би трябвало да се облече един журналист? Журналист, който ще пътува в чужбина?

Изводът, до който стигна, гласеше: блейзър.

Поколеба се. Наистина ли можеше да се смята за журналист? Само ако се чувстваше като такъв. Затова в шест без десет застана пред входа на жилището си с омачкан блейзър и чувството, че се е облякъл като идиот.

В мига, в който излезе на улицата, разбра, че е направил грешен избор.

Кристина щеше да реши, че се е облякъл така заради нея. И дори тя да не си го помислеше, той щеше да подозира, че тя си го мисли, а това бе не по-малко лошо.

Нямаше време да се преоблече.

Таксито спря до бордюра, вратата се отвори и Кристина се показа от задната седалка, за да му даде знак да се качи при нея. След като Лео се настани, таксито потегли към Фолкунгагатан, после зави на север в смълчаното влажно утро.

Градът бе застинал, сякаш нищо в него не се движеше, освен някое и друго такси и безбройните, почти невидими подранили снежинки, които за броени секунди грейваха във въздуха на фона на жълтата светлина от светофарите, преди да изчезнат в мрака.

Единствените звуци, които се чуваха, идваха от гумите, които съскаха по студената улица. От чистачките. Двигателя.

— Свърза ли се с него? — попита Лео.

Кристина поклати глава.

— Оставих съобщение на телефонния му секретар. Ще опитам отново преди да излетим.

— В такъв случай не знаеш. Дали е там. Искам да кажа… ако е там…

Кристина затвори очи. Болеше я глава още откакто се беше прибрала от редакцията. Бе дремнала един час на дивана в хола, от което, разбира се, не се бе почувствала по-добре. Самата тя още се питаше дали е взела правилното решение, тоест да предприеме това пътуване, така че последното, от което имаше нужда, бе да се напряга, за да разгадае недовършените изречения на Лео.

— Знам, че не разполагаме с много време — каза тя. — Твоята холандска аспирантка е изчезнала преди седем месеца.

Той я погледна. Неговата аспирантка? Какво означаваше това? Отбелязване на заслугите му, че я е открил, или опит за освобождаване от отговорност?

— Не искам на Уилям да му се налага да чака толкова дълго — каза Кристина.

Зарея поглед през прозореца, заслуша се в двигателя, чиито тонове станаха по остри, когато стъпиха на моста Сентралброн. Видя светлините на Стокхолм, отразени във водата под тях — зимата още не бе дошла и тя не бе покрита с лед.

— Мога ли да попитам нещо? — каза Лео.

Тя го погледна. Сякаш можеше да му попречи да задава въпроси. Не го каза на глас, но си го помисли.

— Не правиш това заради вестника, нали? Правиш го, защото все още вярваш, че имате бъдеще заедно?

Въпросът бе изненадващо директен, без обичайното му мрънкане. Кристина се намръщи, а главоболието й се смени с раздразнение. Раздразнение, защото той имаше собствено мнение за нейните решения, а не защото бе прочел мислите й толкова ясно, че й стана чак неприятно.

— Ние сме журналисти — отвърна му тя. — Журналистите ровят за информация. Бихме пренебрегнали служебните си задължения, ако не го направим.

На лицето на Лео се появи усмивка, която изглеждаше прекалено зряла за годините му.

— Не мисля обаче, че служебните ти задължения изискват да носиш това — каза той. — От половин година съм тук и досега не съм я виждал.

Кристина веднага разбра какво има предвид. Но въпреки това проследи погледа му. Лео се взираше в скута й, по-точно в ръцете й. Във венчалната й халка.

Да, беше я сложила. Да, може би младежът беше прав. Но нямаше ли право да взима подобни решения сама, без той да си пъха носа?

— Още първата година във факултета по журналистика един преподавател ми даде съвет, който не съм забравила: „Имате да кажете нещо важно? Запишете го“. — Пауза. — „И не говорете толкова много, по дяволите.“

Извърна поглед, скри ръката си под дамската си чанта и млъкна.

Лео също зарея поглед през прозореца от своята страна. Усмихваше се, но се стараеше тя да не го види. Защото Кристина имаше остър език. А на него всичко това му се струваше… ами забавно.

Кристина Сандберг, извърнала се към прозореца от своята страна, правеше същото. Усмихваше се.

От Лео щеше да излезе отличен журналист.

И много се радваше, че го взима в Амстердам.

 

 

Уилям Сандберг стоеше на пътеката между пейките в параклиса, сякаш я очакваше.

Слънцето озаряваше дървените пейки в калейдоскоп от цветове. Уилям стоеше по средата, като лектор, застанал пред зле фокусирана компютърна презентация.

Може би атмосферата в параклиса я накара да спре на място. А може би осъзнаването, че се намира в участък от замъка, през който бе претичала — тихо и предпазливо — преди две нощи. Каквато и да бе причината, Джанин спря на входа на параклиса, сякаш искаше да каже нещо, сякаш нямаше търпение да сподели със Сандберг онова, което знаеше, да го съпостави с онова, което бяха казали на него.

Целта й бе да разбере защо са тук. Или по-точно: как да се измъкнат оттук.

В крайна сметка тръгна по пътеката към него. Седна от другата й страна, на самия край на пейката, и впери поглед в Уилям.

— Казаха ми, че си добре — започна той.

— Коя съм аз — отвърна тя, — че да оспоря това мнение?

Той се усмихна разбиращо на шегата. Изглеждаше уморен, но същото се отнасяше и за нея.

Джанин искаше разговорът им да се развие по-динамично, но без да го притиска. Там горе, на един от многото етажи над главите им, Уилям имаше своя собствена стая. И там, ако всичко бе така, както се надяваше тя, може би щеше да открие отговорите на въпросите, които се въртяха в главата й.

— Какво знаеш? — попита той.

— Не съм сигурна дали изобщо знам нещо.

Уилям се облегна на пейката и хвърли поглед през рамо към големите дървени врати. Сякаш се страхуваше. Сякаш очакваше вратите да се отворят рязко и пазачите да нахълтат с вдигнати оръжия, да ги измъкнат навън, да ги заключат и да ги подложат на разпит.

Това обаче не се случи.

Нищо не се случи. Двамата бяха сами с тишината и разноцветната светлина, която струеше от витражите, и не знаеха откъде да започнат.

— АГЦТ — каза Уилям.

За негова изненада тя се усмихна, после каза:

— Мислех, че не си го видял.

— Откога знаеш?

Тя се поколеба. Още от самото начало информацията, с която разполагаше, бе ограничена до абсолютния минимум. Изобщо не бе излъгала. Наистина не знаеше нищо.

— Ти си шумеролог, нали? — попита той. Знаеше, че е шумеролог, но все трябваше да започне този разговор отнякъде, така че защо не оттук?

Тя се замисли. Искаше да му даде колкото се може повече информация, но без да му позволи да затъва в подробности.

Затова започна от самото начало. От подробностите, които бе пропуснала по време на онази тяхна дванайсетминутна среща на терасата на замъка. От събуждането си първата сутрин в легло с балдахин. От отиването в голямата зала, запознанството й с Организацията, историята за кодовете и клинописните текстове. От твърденията им, че всичко било изключително спешно. След което й бяха благодарили.

И как пазачите я завели до кабинета й, където вече я очаквали всичките й вещи: книги и публикации, компютри и справочници, подредени почти по същия начин, по който ги била подредила вкъщи, с тази разлика, че изведнъж се били озовали тук, а никой не искал да й каже защо.

Отначало й давали съвсем кратки откъси. Отделни редове клинописно писмо с инструкции да ги преведе и изтълкува, след което да ги уведоми за резултата.

Как изпитвала голямо вълнение, но само на чисто академично ниво. Текстовете се оказали по-древни от всички, с които била работила до момента. Съдържали знаци и символи, които не била виждала никога — приличали на непознат на науката езиков вариант. За всеки учен по света това би означавало успех и слава, шампанско и монографии, които да разкажат на академичната общност за невероятния му пробив.

Тези текстове обаче трябвало да останат в тайна.

Джанин не виждала никаква логика в това. И което било по-лошо, това я измъчвало. Колкото повече работела върху текстовете, толкова по-очевидно ставало, че те са удивителна находка, и толкова по-силно се измъчвала от мисълта, че никой отвъд тези дебели стени, които започвали да я задушават, няма да научи за нея.

Защото текстовете не били написани на вариант на шумерския.

Тъкмо обратното.

Символите се оказали предшественици на тези, които познавала науката. Текстовете се оказали по-стари от всеки текст, открит до момента, а неизвестните символи били прототипи, ранни версии, които впоследствие били развити и опростени, понякога комбинирани, друг път разделяни през вековете, докато не се превърнали в най-старите образци на писменост, известни на науката.

По всичко изглеждало, че някой е открил неизвестна древна цивилизация, която предшествала всяко общество, познато в човешката история.

Джанин била развълнувана, не, изпаднала направо в екстаз. Но когато попитала откъде са се появили тези текстове, как, защо и прочие, отказали да й отговорят.

Уилям я слушаше внимателно и веднага след като тя приключи, попита:

— Задачата ти е да им казваш какво означават текстовете.

Джанин кимна. Но с известни резерви. Нещо като „да“, което води към „не“.

— Това си помислих и аз. Поне отначало.

Уилям я изчака да продължи.

— Направиха всичко възможно, за да не разбера естеството на работата ми. Текстовете, които ми даваха, бяха фрагменти от нещо по-голямо. Не ги получавах в последователност, бяха… разбъркани, идваха по няколко наведнъж и на различни интервали. Нямах представа дори дали си пасват. Някои дори не бяха оригинални.

Това го озадачи.

— Тоест?

— Бяха фалшиви — обясни Джанин и сви рамене. — Работя с подобни текстове достатъчно дълго, за да мога да преценя кога са написани от човек, който не владее този език. Не е по-необичайно от регистрирането на чужд акцент. Франкин е от Белгия, Конърс е британец. Част от текстовете, които ми дадоха, са написани от човек, който е наш съвременник.

— Нещо като професор Хигинс^[1] — усмихна се Уилям.

Тя се намръщи. Явно не разбра сравнението. Той поклати глава, сякаш искаше да каже: няма значение, продължавай.

— Попитах ги.

— И какво стана?

— Незабавно промениха задачата ми. Започнаха да ми дават фрази на английски. Изражения и идиоми, част от които не означаваха абсолютно нищо. Наредиха ми да направя обратен превод. От английски на шумерски. Все едно от самото начало са искали тъкмо това. Но за да изучиш един език, за да го имитираш…

„Не — каза си Джанин. — Това са само догадки.“

— Както и да е, по-голямата част от текстовете, които получих, не ставаха за нищо. Но имаше и… такива, които разказваха същите неща като онези пасажи, които бях обявила за фалшиви.

Уилям мигом проумя какво означават думите й.

— Сякаш някой вече се е опитвал да ги преведе — каза той, — но резултатът не е бил достатъчно добър.

Джанин го погледна изненадано. Тя бе решила същото, но се изненада от бързината, с която той стигна до същия извод.

Сандберг видя реакцията й, затова поясни:

— Аз съм в същото положение. От мен искат да открия ключ към определен шифър. Защото човекът, който се е заел с тази задача преди мен, не е успял.

Сега бе неин ред да зададе въпрос.

— Не е успял в какво?

— В написването на отговор.

Джанин го зяпна смаяно.

— В написването на отговор на какво?

Истината бе, че самият той не знаеше отговора на този въпрос. И това го дразнеше, защото нещата хем изглеждаха логични, хем абсурдни. Как се съставя отговор на текст, който си открил в собствената си ДНК? Как се съставя отговор на текст, когато не знаеш кой го е написал?

Явно имаше още нещо, което криеха от него. Всеки нов въпрос, който си зададеше, само подсилваше убеждението му, че в историята, която му бяха разказали, има куп празноти.

— АГЦТ — повтори той. — Кажи ми какво знаеш за това.

— Само онова, което ми каза Хелена Уоткинс. Или по-скоро онова, което сама сглобих от думите й. Тези шумерски текстове са били вмъкнати в някакъв генетичен код, като съществува и вирус, който…

Спря по средата на изречението. Не можеше да реши дали това не са само догадки. Продължи бавно, като внимателно претегляше думите си.

— … който е изключително заразен и ще бъде използван… за какво? Мога само да гадая.

В погледа й се появи притеснение, тревога.

— Нямам представа дори за кого работим. И дали помагаме на добрите. Или тъкмо обратното.

Това го изненада, защото бе предполагал, че тя знае повече.

Истината бе, че Джанин знаеше толкова, колкото знаеше и той до предната вечер. И когато се замисли върху това, осъзна, че следващата му стъпка е да й каже всичко, което бе научил от Конърс. Сега бе негов ред да преобърне света й наопаки и да я остави с безкраен порой от въпроси — значими и необясними въпроси — на които самият той не е в състояние да отговори. Същите въпроси, които бяха отеквали в съзнанието му и не му бяха позволили да мигне предната нощ.

Такава бе задачата му. И трябваше да я изпълни точно в този момент.

Погледна я в очите и заговори тихо.

Като й се извини за това, което се кани да й съобщи.

 

 

Джанин прие новината доста по-хладнокръвно от него. Седеше и го гледаше, сякаш искаше той да прочете мислите й. И Сандберг като че ли наистина видя как тя се опитва да овладее шока и паниката, видя цялата палитра от емоции, който той самият бе изпитал предната вечер.

От време на време тя задаваше по някой въпрос. На едни той успяваше да отговори, на други — не.

— Това е всичко, което зная — каза накрая Уилям. — А знаеш ли кое е най-хубавото? Че нямам представа дали всичко това е истина. Просто това е всичко, което научих от тях, и от една страна ми се струва напълно логично, но от друга…

Млъкна и вдигна рамене.

От друга страна, нещо липсваше.

Седяха, без да помръдват. Минутите се нижеха сякаш безкрайно.

— Стената на Хелена Уоткинс — каза накрая Джанин някак удивително спокойно. Почти студено. — Имаш ли представа къде се намира?

— Мисля, че това сега е моята стена.

Тя го погледна в очите.

— Трябва да я видя.