Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (21)

19.

Мъжът, който седеше сам и се взираше безизразно от другата страна на стъклената преграда към тясната заседателна зала, определено бе отслабнал доста от последната им среща.

Тогава изглеждаше в отлично здраве, висок и строен, с добре очертани мускули, които не се връзваха с представите на повечето хора за това как трябва да изглежда един професор по археология. Очите му бяха напрегнати, изпълнени с тревога, което бе съвсем обяснимо, но въпреки това погледът му бе буден, зареден с енергия.

Днес обаче Алберт ван Дайк изглеждаше с десет години по-възрастен. А от последната им среща бяха минали само няколко месеца. Чувството за хумор, което бе демонстрирал тогава, готовността да пребори мъката си с помощта на странни, горчиви шеги, бяха заменени от смазваща тъга, а неизчерпаемата енергия, която едва бе удържал, за да не скочи от стола, се бе сменила с нещо, което приличаше по-скоро на неспокойно отчаяние, отколкото на надежда.

Инспектор Найсен от централното полицейско управление в Амстердам го наблюдаваше от разстояние, докато кафемашината приготвяше две чаши еспресо — безсмислена проява на любезност, тъй като черната течност, която излизаше от нея, не бе нито шварц, нито еспресо, а нещо по средата, което никой не харесваше.

Дишаше тежко. Това не бе необичайно — инспектор Найсен бе спрял да следи килограмите си още когато стрелката на кантара премина сто четирийсет и пет и ако съдеше по недоволството на коленете и петите си, определено не бе отслабнал, както не бе променил и хранителния си режим.

Днес обаче дишаше тежко, защото му се бе наложило да дойде по спешност. Беше си взел почивен ден, който да прекара в крайградската си вила, но секретарката му се обади и му съобщи, че е пристигнал млад мъж, който отказва да говори с когото и да било освен с инспектор Найсен.

Това означаваше, че Ван Дайк го е чакал цели петнайсет часа. Бе пренощувал на същия стол, на който седеше в момента, същия, на който бе седял от пристигането си в управлението предния следобед. Всъщност май изобщо не бе мигнал, ако се съдеше по вида му.

Найсен не можеше да се отърси от усещането, че има поне един милион причини да го съжалява. Не биваше да проявява лично отношение, това не бе част от работата му, никой нямаше да спечели, ако започнеше да изпитва състрадание към жертвите на престъпления, но в начина, по който този млад професор бе реагирал на случилото се, имаше нещо, което правеше невъзможно спазването на дистанция. Лесно можеше да се справи с онези истерично крещящи жертви, които търсеха отдушник на страховете си, проклинаха полицията, властите и всяка по-висша сила, че не са направили достатъчно, за да предотвратят случилото се. Лесно можеше да се справи и с онези, които плачеха и обвиняваха самите себе си, както и с онези, които се затваряха в себе си, изпадаха в кататония и започваха да се поклащат напред-назад, сякаш бяха изгубили всякакво желание за живот. Натрупаният с годините опит го бе научил да спазва дистанция от жертвите, обзети от скръб или поддали се на стреса. Да, много жалко, че страдаха по този начин, но такъв бе животът.

Алберт ван Дайк обаче бе сдържан. Самият той спазваше известна дистанция и ако съществуваше такъв термин като напълно вменяема, дееспособна жертва на престъпление, Алберт ван Дайк бе пример за това.

Което, разбира се, не променяше нищо.

Приятелката му бе изчезнала. Бе изчезнала от седем месеца.

И никога нямаше да се върне.

 

 

— Успяхте ли да подремнете? — бе първият въпрос на Найсен, след като се напъха в тясното пространство между стола и бюрото си и сложи пред младия мъж едното от двете горещи кафета. Поколеба се за миг, тъй като не бе сигурен дали Ван Дайк няма нужда и от двете.

— Дали съм спал от вчера? Или от последната ни среща? — Ирония без усмивка.

— Пристигнах максимално бързо — каза Найсен. Не преувеличаваше.

— За което съм ви благодарен — каза Алберт. После повтори думите, които не бе спрял да повтаря от предния ден. — Трябва да говоря с вас.

Секретарката на Найсен бе пределно ясна по този въпрос. Имаше поне петима други дежурни служители, които можеха да приемат Ван Дайк и да го изслушат, но той упорито бе отказвал да разговаря с тях.

— Разбрах — каза Найсен. — Е, казвайте.

Алберт се покашля, за да прочисти гърлото си. Обясни, че разбира, че полицията е приключила случая, при това отдавна. Найсен понечи да възрази, но Алберт го прекъсна с думите, че добре разбира причините за това. Погледът му показваше, че е искрен. Колко дълго може да продължи едно издирване, когато всички улики сочат, че една млада жена си е тръгнала по собствена воля? Само защото приятелят й отказва да повярва, че е бил зарязан?

Алберт обясни, че знае, че полицията е направила всичко по силите си. И че е предпочел да не се превръща в пречка, в досадник, да не се свързва с инспектора, освен ако не разполага с нова информация.

— И сега имате такава информация? — попита Найсен.

Алберт кимна и каза:

— Винаги съм твърдял, че е отвлечена.

— И ние проверихме всяка улика, проследихме всяка нишка. Но не открихме нищо. Не открихме нито едно доказателство в подкрепа на вашите твърдения.

— Зная — каза Алберт. — Сега обаче разполагам с доказателство.

Доказателство? Наистина ли бе открил доказателство?

— И какво е то? — попита детективът.

— Зная къде е тя.

Найсен го погледна. Приведе се над бюрото си. Чашата, в която имаше някаква течност, която не бе нито шварц, нито еспресо, остана недокосната, а съдържанието й изстина.

 

 

Джанин Шарлот Хейнс погледна парчето синя пластмаса в ръката си.

А после и мъжа, който седеше срещу нея.

Не бе очаквала да го види отново, а ето че се бе случило. Единственото обяснение, за което се сещаше, бе, че това сигурно е някаква проверка. Що за проверка? Нямаше представа, но не се съмняваше, че е проверка.

— Не бива повече да се срещаме така неочаквано — каза тя дори без намек за усмивка.

Мъжът с бичия врат, който преди седем месеца се бе представил като Роджър, а сега твърдеше, че името му е Мартин Родригес, и който — ако зависеше от нея — можеше да се представя с каквито имена си иска, отвърна на погледа й. Със спокоен, уверен, пронизващ поглед. Дълбоко в него се криеше и още нещо, но какво точно, Джанин нямаше представа. Съжаление?

Едва ли. Поне според нея.

— Разбирам, че сте прекарали тежка нощ — каза той.

— Не повече от обичайното — отвърна тя. Държеше се като тринайсетгодишно момиче, чието единствено оръжие е да възразява, да създава спънки, да саботира разговора. Като че ли искаше да му покаже, че е готова да използва всички възможности на това оръжие.

— Ще издържите ли още два въпроса?

— Зависи дали ще ги зададете вие, или аз.

— Заповядайте.

— Както направихте с Хелена?

— Уоткинс ли?

— Да. Освен ако тук няма още някоя Хелена.

Лицето му бе невъзмутимо, спокойно, досущ като гласа му. Направи й впечатление, че тонът му почти не се е променил в сравнение с първата им среща. Играта бе същата: предпочитаха да отговорят на въпроса с въпрос вместо с уклончиво обяснение.

Сега обаче играта не изглеждаше толкова забавна.

— Тя прояви непредпазливост — отвърна Бичия врат.

— Това заплаха ли е?

— Не. Наблюдение.

— И каква е разликата?

— Голяма.

Замълчаха. Бе неин ред, но Джанин не искаше да играе повече тази игра. Поклати глава и махна с ръка — нека той да задава въпросите си и да разкрие целта на посещението си.

— И така — започна той, — дойдох тук по две причини. Първо, за да ви помоля да ми разкажете всичко, което знаете.

— Сериозно ли?! — възкликна Джанин. — Аз съм тук от почти седем месеца. През това време не правя нищо друго, освен да ви разказвам какво ли не. И ако имате дори най-малката представа какво става тук — може би ви надценявам, може би таванът на вашите възможности е да отвличате хора и да ги държите заключени — но все пак, ако сте в състояние да погледнете по-мащабно, ще разберете, че откакто съм тук, не съм правила нищо друго освен да чета, да превеждам и да тълкувам. Знаете всичко, което зная и аз. Това е.

Облегна се назад и не каза нито дума повече. Бе повишила глас, за да даде отдушник на гнева си, а сега мълчеше и се проклинаше, че не е овладяла нервите си.

И все пак го беше направила съвсем съзнателно. Прибягваше до диверсионната тактика на отклоняване на вниманието. Не им бе казала всичко — имаше неща, които едва сега започваше да открива и да осмисля, но предпочиташе да ги запази за себе си.

Мартин Родригес поклати глава. Не бе разбрала въпроса му.

— Говорили сте с Уилям Сандберг.

— За малко.

— Колко малко?

— Мисля, че знаете по-добре от мен. Защото отлично знаете през коя точно врата сме минали и в колко часа.

Той не го отрече. Разбира се, че знаеха.

— Това значи ви интересува? Колко дълго сме разговаряли?

— Останали сте на терасата почти дванайсет минути.

Тя въздъхна — ясен знак, че този разговор я отегчава.

— А втората причина? — попита, за да приключи разговора колкото се може по-бързо.

— Какво имате предвид?

— Казахте, че има две причини да дойдете тук. Все още сме на първата.

Впери в него безизразен поглед. Изчакваше го сам да се сети какво мнение има за хора, които са в състояние да забравят списък от две точки.

— Втората причина — каза той, — втората причина е да се уверя, че разполагате с всичко необходимо, за да се справите със задачата си.

Джанин се поколеба. Това пък какво беше? Първо магнитната карта, сега това.

— Например?

— Това е въпросът ми към вас. От какво имате нужда?

— За какво става въпрос? За химикалки? Хартия? Книги? Интернет?

— Не можем да ви осигурим достъп до интернет. Но можете да си поръчате всичко останало.

— В такъв случай — отвърна тя — кажете ми какво точно представляват текстовете, които ми дадохте.

— Не мога да го направя.

— Тогава ми кажете — какво според вас означава всичко това?

Беше негов ред да въздъхне.

— Ще бъда напълно откровен с вас. Не съм никак щастлив от начина, по който ви доведохме тук. Никой тук не е, гарантирам ви това. Но сме изправени пред… — той замълча, за да намери най-подходящата дума — изключително чувствителна ситуация от гледна точка на сигурността. Това е причината да не получавате достъп до част от информацията.

— Очаквате от мен да разгадая гатанка, без да съм чула въпроса?

— Предоставихме ви толкова информация, от колкото имате нужда.

— Но извадена от контекста.

— Контекстът не е важен.

Тя впери поглед в него за няколко секунди, после каза:

— Два влака тръгват от Лондон за Брайтън, единият в два следобед, другият двайсет минути по-късно. Първият се движи със скорост сто и двайсет километра в час, вторият със сто и петдесет. Колко голямо ще е разстоянието между двата влака в три часа?

Той я погледна. Очакваше да продължи, но тя бе приключила.

— Какво се опитвате да докажете?

— Контекстът. Без контекста все едно нямате нищо!

Той понечи да каже нещо, но тя продължи:

— Ако разполагате единствено с абстрактни стойности, ако не знаете какви са връзките между тях, не можете да решите задачата, защото не знаете как да я решите. Това е причината всеки учебник на тази планета да поставя задачите в рамките на някакъв контекст. Защото всяко нещо има значение. Решението произтича от цялостната картина.

— Така е, но въпреки всичко цялостната картина е нещо, което не можем…

— В такъв случай — прекъсна го тя с остра като бръснач нотка в гласа — как очаквате да реша вашия проблем, без да разполагам с контекста?

Той замълча. После, сякаш това бе най-естественото нещо на света, каза:

— Сто и двайсет по едно минус сто и петдесет по четирийсет върху шейсет.

Тя го погледна. Беше се справил по-бързо от очакваното.

Това бе формулата за решаване на задачата, която му бе дала. Числата, но без контекста.

— Не разбирам защо повдигате този въпрос — каза той. — Задачата не става по-трудна. Контекстът няма значение. Влакът може да се движи от Лондон до Брайтън, но може да се движи и от Земята до Луната. Може дори да не става въпрос за влакове, а за два охлюва, които пълзят по тревата. Задачата ви не е да видите цялостната картина. Ние ви даваме съответните детайли от нея, а работата ви е да ни помогнете да разберем тяхното значение. С цялото ми уважение.

Изгледа я почти извинително и добави:

— Двайсет. Отговорът на задачата е двайсет.

С тези думи завърши кратката му реч.

Тя повдигна вежда. Достатъчно, за да забележи, и това го ядоса. Не искаше да й изнася лекции, но, за бога, тя си го просеше!

— Не е ваша работа да знаете дали става въпрос за влак, или за нещо друго. Не е ваша работа да знаете дали става въпрос за километри, или за мили. Работата ви е да изучите текстовете, които ви дадохме, и да ги преведете. Искаме от вас отговора на задачата. А той няма нищо общо с контекста.

И разпери ръце. Съгласна ли сте? Разбрахме ли се? Можем ли да оставим този въпрос засега?

Тя свъси вежди и това отговори на въпроса му.

— Така. Да разбирам ли, че разполагате с всичко, от което се нуждаете в момента?

— Искам да говоря с Уилям Сандберг — каза тя.

Той я погледна. Видя по изражението й, че очаква отказ.

— Ваша работа за какво ще използвате картата, която ви дадохме.

Това я изненада. Направи опит да разчете изражението му, но нямаше представа как да го изтълкува. Да не би да се шегуваше?

След като каза всичко, за което бе дошъл, Родригес стана и тръгна към вратата. Бавно.

Тя изчака една секунда. Сетне още една. Накрая каза:

— Работата е там, че…

Той се обърна.

— Работата е там, че отговорът е нула.

Какво се опитваше да докаже?

— Разстоянието от Лондон до Брайтън е деветдесет километра. В три часа и двата влака вече ще са пристигнали, чистачите ще метат вагоните, а пътниците ще се настаняват в хотелите си. Разстоянието между двата влака е нула.

Наблюдаваше го, наслаждаваше се на объркването му.

— Виждате ли какво се получава, ако не погледнете цялата картина? Ако се фокусирате върху детайлите и пренебрегнете контекста? Проваляте се. За колкото и умни да се смятате.

Родригес не намери подходящ отговор.

— С цялото ми уважение — добави тя.

И го погледна в очите. Може да бе тяхна затворничка, но нямаше намерение да им позволи да си въобразят, че са по-умни от нея. Тя бе тук, защото имаше познания и умения, с каквито те не разполагаха, и най-малкото можеше да продължи да им го напомня. Това бе единственият й коз и тя възнамеряваше да го използва колкото се може по-често.

Измина секунда. Втора. И тогава, в мига, в който Родригес спря да се взира нея, тя видя, че се усмихва.

— Той е в параклиса — каза Родригес. — Мисля, че не е необходимо да ви показвам как да стигнете дотам.

 

 

Инспектор Найсен дишаше толкова тежко, че заглушаваше тракането на ксерокса, пред който бе застанал, и тихото бръмчене, съпътстващо плъзгането на светлината напред-назад под стъклото и сканирането сантиметър по сантиметър на писмото, притиснато под капака.

Ръцете му трепереха и причината не беше в кафето. Чашата му го чакаше недокосната върху бюрото. Надяваше се, че и Ван Дайк го чака там. Найсен имаше доста работа и последното, от което се нуждаеше, бе някоя притеснена жертва на престъпление да го следва по петите.

Тя му била изпратила писмо.

Младият професор му бе казал това с радостна възбуда и Найсен се бе преизпълнил със съчувствие. Знаеше какво да каже. Беше приготвил най-опечаленото си изражение, онова, при което навеждаше леко глава настрани и изричаше същите думи, които бе казвал толкова много пъти в подобна ситуация.

— Светът е пълен с хора с разстроена психика — щеше да каже. — Всички го знаем, това не е изненада за никого, но онова, на което са способни — щеше да каже и да натърти на тази дума, — онова, на което са способни, надминава и най-големите ни кошмари. Аз самият не можех да си го представя, преди да започна работа тук.

Така щеше да започне, след което щеше да спомене колко пъти в кариерата си е бил принуден да разбива на пух и прах надеждите на роднините на жертвата само защото някой психопат е прочел за случая във вестника или пък на някой свидетел му се е сторило, че е видял нещо, или дори се е появил някой, който твърди, че е човекът, когото търсят.

Щеше да каже всичко това, след което да обясни, че това е просто поредният подобен случай.

Алберт ван Дайк обаче го бе изпреварил и му бе подал жълтия плик. В този момент цялата реч, която инспекторът бе репетирал наум, отиде нахалост.

Първото нещо, което забеляза, бе, че пликът е подпечатан с електронна машина за франкиране. А до по-плътните букви, с които бяха изписани цената и датата, стоеше и името на града. Берн. Изписано с дребен семпъл шрифт.

Найсен взе писмото, отвори го и извади трите листа, изписани с ръкописни букви.

Женски почерк. Стегнат, гъст дори. Алберт му кимна — „Прочети го“.

И Найсен го прочете. После още веднъж. И още веднъж.

Алберт не каза нищо, просто чакаше Найсен да го прочете докрай.

А Найсен го четеше за трети път. По-внимателно отпреди.

— Не разбирам — каза, когато приключи.

Алберт не бе очаквал друго. Отначало — докато стоеше на входа на факултета и четеше и препрочиташе писмото с нарастващо разочарование — и той самият не бе открил онова, което се криеше в писмото.

Нямаше никакво съмнение, че е написано от нея. Тя бе единственият човек на света, който би му изпратил писмо, адресирано до Емануел Сфинкс. Красивият почерк също бе нейният, бе същият почерк, с който бе писала бележки, за да ги остави на най-неочаквани места — понякога саркастични, изненадващи, друг път пъхнати в лекциите му, в резултат на което той се сепваше и се усмихваше глуповато пред препълнената аудитория. В писмото имаше толкова много препратки към неща, които бяха преживели заедно, към места, които бяха посещавали, и неща, които бяха видели, включително към хранителното отравяне, което бяха получили от онова прошуто от кварталния деликатесен магазин, което им се бе сторило, че мирише на петрол, но възрастният продавач ги бе уверил, че точно така трябва да мирише този специалитет.

В същото време обаче писмото не съдържаше нищо. Не казваше нито дума за мястото, където се намираше, как може да я открие, какво прави. Не казваше нищо — освен че много й липсва. И изброяваше дълъг списък от неща, които бяха правили заедно. Три страници изящен ръкописен почерк, едно-единствено писмо след седем месеца мълчание. И съдържание, в което той не откриваше нищо освен носталгия.

В крайна сметка всичко си дойде на мястото.

— Много е просто — каза той на Найсен.

Бе застанал в двора на университета и препрочиташе писмото за пореден път, когато най-сетне си зададе логичния въпрос. Защо беше цялото това изброяване? Места, предмети, храни и прочие. Изведнъж проумя какво е направила, стана му кристално ясно и му се прииска да я прегърне и да й каже, че е най-добрата. Но нямаше как да го направи.

Семинарът. Онзи ден. Техният ден.

Тогава седяха един до друг, измисляха си имена и акроними и се кикотеха като деца. Емануел Сфинкс бе останал в паметта им и се бе превърнал в част от общото им минало.

Ами акронимите! Абсурдни съкращения на фраза след фраза, изречени с най-сериозен тон от лектора на трибуната. Да, именно за тези неща се опитваше да му напомни Джанин, затова бе подредила думите по този начин и когато Алберт седна на каменните стъпала пред входа на факултета и прочете писмото под нов, съвсем различен ъгъл, разбра, че любовта му към нея е по-силна от всякога.

Оказа се достатъчно лесно, за да се справи сам. Но и доста завоалирано, в случай че писмото попадне в чужди ръце.

— Предавам се — каза Найсен.

— Погледнете всички съществителни — имена, места, предмети… Вземете първата буква на всяка дума.

— Шегувате ли се?

Алберт сви рамене. И Найсен прочете писмото отначало. Почувства студена тръпка да полазва по всичките му близо сто и петдесет килограма, сякаш някой току-що бе отворил тялото му като хладилник и бе заменил вътрешните му органи с леденостуден въздух.

Шифърът се оказа удивително прост. Но въпреки това не го бе забелязал. А Алберт го бе открил, което означаваше, че е изпълнил целта си.

Найсен прочета първата страница няколко пъти, за да разбере къде трябва да отдели една дума от друга и едно изречение от друго. Те не бяха дълги, но достатъчно ясни.

— Виждам — прошепна той.

Алберт кимна окуражително.

— Замък. Алпийско езеро. Високи планини. Без сняг.

Това бе всичко, което успя да разбере от първата страница. Погледна Алберт. Информацията бе прекалено оскъдна.

— Това може да е почти навсякъде — каза той.

Алберт обаче не се съгласи.

— Може да е на много места. Но не навсякъде.

Найсен замълча. Ван Дайк беше прав, но не съвсем. Вероятно съществуваха стотици и стотици замъци над алпийски езера и дори да направеше справка за метеорологичните условия и откриеше къде все още не е валял сняг, списъкът пак щеше да е прекалено дълъг.

Алберт разбираше това. Затова подкани Найсен да продължи.

— Има още две страници.

Добре. Найсен прегледа набързо следващата страница, после започна да отделя съществителните и да ги посочва с пръст едно след друго. Можеше да ги отмята и с химикалка, но не искаше да повреди оригинала, а бе прекалено заинтригуван от съдържанието на писмото, за да отиде в другия край на етажа и да направи ксерокопие.

— Имена… които… чух… — шепнеше той.

Алберт кимна отново.

— Конърс. Франкин. Хелена Уоткинс.

— Това е улика, която бихме могли да проследим — каза Алберт. — Някой си Конърс, някой си Франкин, Хелена Уоткинс. Може да имат полицейски досиета, а може имената им да изскочат и в някой най-обикновен данъчен регистър, нямам представа. Това е ваша работа. Но трябва да има начин да ги откриете, нали?

— Определено ще опитаме — отвърна инспекторът.

Скритото на третата страница послание обаче се оказа доста необичайно.

— Това… което… зная… — каза Найсен.

Алберт потвърди с кимане.

Найсен го прочете докрай. После отново. И отново.

Алберт мълчеше. Просто седеше и чакаше. Виждаше, че Найсен разсъждава усилено. Досещаше се какво си мисли и бе съгласен с него: това наистина изглеждаше абсурдно. Думите бяха немислими, това бяха думи, които човек не очаква да прочете в писмо, изпратено от негов близък, от човек, когото обича, от човек, който не би трябвало да изчезва безследно, а да си стои у дома, най-вероятно в леглото, и да отказва да стане дори след като разбере колко е часът. Там бе мястото на Джанин, така би трябвало да живеят двамата, но всичко се бе променило и колкото и Алберт да отказваше да приеме истината, тя пак си оставаше истина.

Найсен се покашля. После заговори тихо. И прочете думите бавно, много бавно:

— Шумерски кодове. ДНК. Смъртоносен вирус.

Спря. Прочете отново последните две думи.

Алберт знаеше какво казват те. Когато Найсен вдигна поглед от писмото, видя сълзите в очите му.

И прочете последното изречение.

— Намери ме.

 

 

Инспектор Найсен се наведе към Алберт и подпря брадичката си с ръце. За миг пръстите му увиснаха като наденички пред шията му, или по-скоро пред мястото, където би трябвало да се намира шията му. Знаеше, че тази поза не го представя в най-добра светлина, но в момента изобщо не го бе грижа за това.

Всичко, което бе казал до този момент, бе истина.

Сега обаче щеше да каже нещо, което бе лъжа.

— Ще направя всичко по силите си, за да я открия — каза инспектор Найсен. Погледна Алберт със състрадателните очи на тяло, което бе започнало да деградира, вероятно защото презираше онова, в което се бе превърнал, и му бе избрало това наказание.

Дори стисна ръката на Алберт, за да подчертае искреността си. После стана от бюрото си с писмото и плика в ръка.

— Ще се върна след няколко минути. Трябва да направя копие.

 

 

Затова сега стоеше пред копирната машина. И дишаше тежко.

По дяволите да върви това тяло! По дяволите да върви физическото му състояние! По дяволите да върви лекарят, който се бе оказал прав! Но най-вече да върви по дяволите тази проклета Джанин Шарлота Хейнс и хората от тази проклета Организация, тези анонимни типове, които не бяха успели да й попречат да изпрати това писмо! И сега това се бе превърнало в негов проблем.

Трябваше да свърши много неща. И можеше само да се надява, че Алберт ван Дайк няма представа какви са те.

Защото това би направило следващата му стъпка безкрайно по-трудна.