Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (52)

49.

Уилям Сандберг се събуди от воя на вертолетни ротори.

Не бяха далеч, това поне бе сигурно, но шумът бе приглушен. По-тих, по-глух, отколкото ако бе навън, но по-силен, отколкото ако долиташе през дебели стени. Инстинктивно понечи да се изправи, да седне, но не успя.

Беше тъмно. Тъмно като в рог. Не се виждаше абсолютно нищо.

На два сантиметра над главата му имаше таван и опитите му да се изправи доведоха до това, че удари главата си в него. Заболя го, но не толкова, колкото го заболя миг по-късно, когато падна назад.

Ръцете му бяха вързани на гърба. При това под доста неудобен ъгъл, а онова, което стягаше китките му, бе доста тънко, твърдо и се врязваше в плътта му.

— Уилям?

Гласът на Джанин.

Прозвуча съвсем отблизо.

— Уилям, какво става?

Чу дишането й. Беше накъсано, сякаш бе плакала или изпитваше болка, а може би и двете. Почувства тялото й до своето, докато си поемаше дъх, и осъзна, че лежат един до друг в много тясно пространство, като краката й са събрани пред неговите, а гърбът й е опрян в гърдите му. Всеки път, когато телата им се докоснеха, усещаше как цялата трепери.

Не беше от болка. А от паника, която едва успяваше да овладее.

— Не мога да помръдна — проплака тя. — Не мога да дишам.

Гласът й бе сдържан, но говореше бързо и всяка дума излъчваше страх.

— Дишай спокойно — посъветва я Уилям с невъзмутим, сдържан глас. — Виждаш ли нещо?

Тя не отговори. Може би не знаеше. А може би не искаше да знае.

— Джанин? Джанин, къде са ръцете ти? Усещаш ли нещо около себе си?

Тя го чуваше, искрено искаше да се успокои, но в същото време не успяваше да преодолее паниката си, сякаш именно паниката бе неин приятел, който можеше да й помогне да се измъкне оттук.

Бе в състояние да понесе много неща. Не се страхуваше от височини, издържаше на физическа болка, но това… тесните пространства, усещането, че не може да диша — макар всъщност да можеше, чувството, че някой е поставил възглавница върху устата й и натиска ли натиска, всичко това пораждаше у нея паника, която я оставяше без кислород много преди това наистина да се случи.

— Ръцете ми са вързани зад гърба — отвърна тя. — Мисля, че ми тече кръв.

— Спокойно — каза Уилям. — Ще се справим.

— Как? — попита Джанин със същия обзет от паника глас.

Той не отговори.

Нито пък тя.

Той отново удари главата си в металния таван. Миришеше на масло и мокет от изкуствени влакна. Нямаше никакво съмнение къде са затворени.

А хеликоптерът продължаваше да кръжи над главите им.

Гласът на Джанин прозвуча отново.

— Какво правим тук? Уилям? Какво ще направят с нас?

Уилям не отговори.

Не отговори, защото се страхуваше, че знае отговора.

 

 

Младият късо подстриган пилот стискаше зъби, за да запази мисълта си ясна, и продължи да насочва хеликоптера в кръг след кръг над обезобразеното поле. Земята бе осеяна с метални скелети. Залинели храсталаци и пожълтели треви напразно се опитваха да скрият всички кратери и дупки.

Нищо не беше наред. Нищо.

Разбра го още в мига, в който стана от леглото. Сигурен бе, че денят ще е отвратителен. Това предчувствие бе оформило събуждането му, ставането му от леглото, цялата му сутрин. Всичко около него бе покрито с невидима, но осезаема пелена на недоволство. Затова сега кръжеше във въздуха и безпокойството му се засилваше, колкото и да се опитваше да го прогони.

Ето го там. Точно под него.

Едно от собствените им аудита.

Едно натискане на спусъка, едно-единствено натискане на спусъка и колата щеше да изчезне в огнено кълбо. Знаеше, че не би трябвало да е го е грижа, знаеше, че ще се превърне в миниатюрна точица на хоризонта, че ще бъде далеч-далеч, преди да успее да види какво е останало от колата.

Не. Не от колата. От тях.

И дори да не можеше да види, щеше да знае.

Така че какво значение имаше дали ще види, или не?

Тя, която бе живяла редом с тях няколко месеца, която едва ли бе много по-възрастна от него, с която така и не бе имал възможност да поговори, дори да бе проявил желание… Както и онзи, по-възрастният, който се бе появил преди няколко дни и който се бе оказал прекалено възрастен, прекалено умен, за да бъде манипулиран и контролиран по начина, по който бяха възнамерявали да го направят.

Те бяха там, долу. Не можеше да ги види, но знаеше, че са там. Здраво завързани и заключени в багажника без никакъв шанс да се измъкнат. Това го смущаваше до такава степен, че изпитваше почти физическа болка, безпокойството му бе толкова силно, че помръдна неловко в седалката. Трябваше да вземе решение, макар да бе получил съвсем ясни заповеди. Започваше да се поти от напрежение, но какво му оставаше, освен да ги изпълни?

Заповедите му бяха ясни и категорични.

Сега обаче бе сам, сам с получените заповеди, и това не му се струваше редно. Конърс също трябваше да е тук, да седи до него, само че не се бе появил и Франкин му бе наредил по радиостанцията да излети и да изпълни проклетите заповеди. Разбира се, присъствието на Конърс не би имало кой знае какво значение, генералът щеше само да му кимне и той щеше да натисне спусъка, точно както се канеше да направи това и в момента, но поне нямаше да е сам.

Те бяха там долу. В колата.

И нямаше начин да се измъкнат.

Пръстът му спря над спусъка. Терзанията му обаче бяха толкова силни, че направо го разкъсваха.

Нямаше търпение да се махне оттук.

Продължаваше да кръжи над черното ауди. Знаеше какво трябва да направи, но не намираше сили.

 

 

Франкин влезе в комуникационния център и Евелин Кийс, която седеше пред редицата монитори, го удостои с бегъл поглед.

— Хеликоптерът тръгна ли насам? — попита той.

Кийс погледна към младия мъж, който седеше в другия край на помещението. Носеше униформа, каквато Франкин не бе виждал — най-вероятно гръцка или италианска. Нямаше представа откъде са реквизирали кораба, но това всъщност не го интересуваше.

Видя само, че младежът поклати глава. А Кийс повтори жеста му, сякаш Франкин вече не го бе видял.

— Свържи се с пилота по радиото — нареди той. — Къде да седна?

Кийс посочи слушалки, които висяха окачени между разни лампички, копчета и нова порция от вездесъщия сив метал. Франкин намести слушалките на главата си и изведнъж светът около него притихна.

Нищо! Нищо освен статичен шум. Отговорът, който очакваше, така и не идваше.

Повика го отново. Отговори му статичен шум.

— Кога го чухте за последен път? — попита Франкин и когато мъжът с непознатата униформа отвърна от другия край на комуникационния център, думите му се забиха с пронизително скърцане в мозъка на генерала. Едва след миг осъзна, че разговарят по радиостанцията.

— Не сме го чували след като му съобщихме заповедите — каза гласът.

Франкин затвори очи. Това не беше добре. Нямаше причина да се бави толкова много.

— Свържете се с него — нареди той.

И се заслуша. Но отново не чу нищо освен статичен шум.

Не, не и отново. Бяха на косъм от подобен сценарий в Амстердам, когато пилотът на изтребителя се разколеба и едва не провали мисията, която изискваше болницата да бъде унищожена. Сега собственият му пилот се въртеше в кръг над полигона, където Щефан Краус бе вдигнат във въздуха в онази линейка. Да не би и неговият пилот да страдаше от угризения на съвестта?

Ами проблемът с Конърс? Той също трябваше да е в хеликоптера. Трябваше да е там, за да проследи изпълнението на заповедта, но бе изчезнал някъде.

Всичко ставаше прекалено бавно.

Задачата трябваше да бъде изпълнена, и то на момента!

Не, нямаше нищо против двамата, просто часовникът тиктакаше прекалено бързо, освен това бяха стигнали до етап, на който не можеха да си позволят никакви емоции. Това бе само една брънка от дългата верига рационални решения, които бяха взели и които трябваше да изпълнят.

Уилям Сандберг и Джанин Хейнс бяха изложили на риск цялата мисия. Двамата вече не представляваха интерес за тях. Бяха се превърнали в излишен баласт.

Колкото и малко да знаеше за корабите, чувал бе, че първото нещо, което моряците изхвърлят зад борда, е именно баластът.

Нареди на безименния млад мъж пред радиостанцията да включи и своя микрофон. След което заговори.

 

 

Именно изпълненото със страх и ужас дишане на Джанин го бе навело на мисълта, че нещо не е наред, много преди да определи какво точно. Първата му задача бе да отвлече вниманието й, да я измъкне от лапите на страха. А втората — да избягат, ако това изобщо бе възможно.

— Опитай да се претърколиш — каза той. — Обърни се с гърба нагоре.

Не беше лесно. Все пак Джанин се опря в него и след малко каза, че е застанала както й е казал. Каза го през стиснати зъби, което означаваше, че все още не е овладяла страха си: така че, Уилям, каквото и да си намислил, прави го по-бързо.

— Можеш ли да протегнеш ръце? — попита я той.

— Шегуваш ли се?

— Опитай. Гледай да опреш тавана, след което да достигнеш ръба.

И тя го послуша.

Изви тяло, в китките й експлодира непоносима болка, когато тънките пластмасови връзки се забиха в кожата й, а когато раменете й се изправиха и болката намаля, Джанин осъзна, че паниката я напуска, и се почувства много по-добре.

Пръстите й докоснаха тавана. Метал. Тънки метални профили, които се кръстосват над главата й. Едва успяваше да ги докосне с върховете на пръстите си, но и това бе достатъчно, за да потвърди подозренията й.

— Намираме се в багажника на автомобил — каза тя.

— Зная — отвърна Уилям. — Опитай се да стигнеш края.

Тя разбра какво се иска от нея. Уилям искаше да намери ключалката. След което щяха да отправят безмълвна молитва към небето да успеят да я отворят отвътре. Сигурно щеше да я заболи много, но Джанин нямаше никакво намерение да се предава.

Пръстите й запълзяха от вътрешната страна на капака, ръцете ги последваха, макар и под неудобен ъгъл, в резултат на което тя притисна тяло към пода, диагонално на Уилям. Всеки мускул, всяко сухожилие крещеше от болка, но тя отказваше да ги чуе.

Най-сетне напипа ключалката.

Нямаше какво друго да е.

Откри тънкия процеп между две парчета пластмаса, докосна метала между тях. Вероятно това бе резето, което я затваряше, а може просто мозъкът й да се опитваше да си спомни как изглежда ключалката на един автомобилен багажник и да създаде образ, който да съответства на размерите и формата, предавани от пръстите й.

И в двата случая това не й помогна никак.

Едва успяваше да докосне металната част с върха на единия си пръст. Отворът бе прекалено малък.

— Не мога! — каза тя.

— Опитай! — настоя Уилям.

А тя поклати глава. Болката и паниката се смениха с прилив на адреналин. Джанин изкрещя на Уилям, но не от гняв, а защото нямаше никакъв смисъл да спорят.

— Процепът е много тесен. Не мога да бръкна вътре. Трябва ни план Б.

Уилям не отговори. Нямаше план Б.

— Не съм факир или акробат — извика тя.

Той не можеше да я види, но я разбираше отлично.

Чу я да охка от болка. Можеше само да си представи агонията, която изпитваше.

— Добре — каза Уилям. — Отпусни се.

— А после какво?

Джанин остана в същата неудобна поза. Не искаше да се откаже, защото знаеше, че после ще й е много трудно да убеди тялото си да повтори всичко това; не искаше да се отпуска, докато не се увери, че Уилям няма да я помоли да направи нов опит.

— Не зная — призна той.

Тишина.

Хеликоптерът продължаваше да кръжи над главите им.

Какво чакаше? Защо не можеше да ги избави от мъките им, да изпълни заповедите си, вместо да ги остави да лежат и да се мъчат?

Това си мислеше Уилям. Но не го каза на глас.

Вместо това повтори:

— Не зная, Джанин.

 

 

В крайна сметка тя се отказа и се свлече надолу.

Изпъшка от болка.

Трябваше да има и друг начин.

Насочи мислите си към вътрешността на всеки багажник, който бе виждала. Опита се да си спомни всяка подробност, всеки механизъм, всяка извивка, но колкото и да се стараеше, не откри начин да се измъкнат.

Докато не осъзна, че усилията им са насочени в погрешна посока.

 

 

Франкин нямаше представа дали пилотът на хеликоптера го чува.

Но се държеше така, сякаш го чува; убеден бе, че думите, които се канеше да изрече, ще променят ситуацията. Зарея поглед над водата, намести слушалките и вдигна към устата си тъничкия микрофон, който периферното му зрение регистрираше като неясна бледа сянка. Започна да говори.

Нямаше нужда от гръмки думи. А по-скоро от честност. От откровен разговор за дълга, верността и спасяването на света.

Вместо това обаче Франкин заяви, че добре разбира младия пилот.

Заяви, че разбира страховете му, нежеланието му, невъзможността да си обясни необяснимото.

Говореше в ефир и изразяваше чувствата на всички около себе си.

Никой никога не бе предполагал, че нещата ще стигнат дотук.

Той също знаеше какво е да лежиш буден посред нощ. Това бе едно от нещата, които Франкин не споделяше с околните, но това не променяше истината.

Заяви, че цели трийсет години е знаел, че ще се стигне до този момент, цели трийсет години е знаел… но въпреки това се е разколебал, когато той е настъпил.

После призна, че не е имало към кого да се обърне.

Че не е имало с кого да сподели съмненията си, защото е трябвало да демонстрира решителност, да раздава заповеди и никога да не трепва пред никакви трудности.

Че по цели нощи не е мигвал.

Че е убивал хора в хода на опитите на Организацията да създаде вирус. Че невинни хора са служили като опитни зайчета. Че е гледал смъртта им и че образите им го преследват и че не може да се отърве от тях колкото и силно да стисне очи.

Че е убивал цивилни. Че лично той е наредил ракетния обстрел на болницата в Амстердам и макар това да е било предвидено в плановете за действие, останали да лежат недокоснати в папките си цели трийсет години, това не е направило ситуацията по-лека за него.

А сега… Сега там, в едно поле, стоеше едно ауди. Франкин разбираше какво иска от пилота, разбираше колкото му е трудно да изпълни заповедта.

Но въпреки това му нареждаше да я изпълни.

Не, не му нареждаше — молеше го.

Умоляваше пилота на хеликоптера, който може би чуваше думите му, а може би не, умоляваше го да направи каквото се иска от него не защото това бе правилното решение — кой може да каже кое е правилно и кое не — а защото не разполагаха с по-добър план от този и дори отказът да изглеждаше най-лесното решение, оцеляването им зависеше именно от придържането към плана.

Каза всичко това с поглед, вперен в хоризонта.

Усещаше погледите на колегите си, но не се обърна. Бе извадил наяве най-съкровените си мисли. Те обаче не знаеха дали думите му са искрени, или това просто е предварително подготвена реч, която да убеди пилота да изпълни заповедта.

Франкин нямаше никакво намерение да им каже истината.

 

 

Когато най-сетне свали слушалките, можеше само да се надява, че думите му ще направят на пилота същото впечатление, което бяха направили и на хората до него.

* * *

Джанин бе по-дребна от него. По-ниска, по-слаба, по-гъвкава. А това означаваше, че само тя може да се справи със задачата. Сигурно щеше да боли ужасно, но нямаше друг избор.

Именно тя бе поела командването. Наредила бе на Уилям да легне на пода, след което се бе притиснала към него, бе му наредила да си разменят местата и той й бе помогнал да пропълзи от другата страна.

Уилям не разбираше какво се опитва да направи Джанин, но се обърна тромаво на другото си рамо, а тя плъзна тялото си върху неговото. Това затрудни дишането им, а телата им опряха в стоманени профили и болтове. Всяко движение им причиняваше болка, но тъй като ръцете им бяха вързани, трябваше да се опрат един в друг, за да намерят опората, от която се нуждаеха.

Най-сетне тя успя да се прехвърли от другата страна.

Усети дъха й до главата си, докато Джанин се намърда с гръб към купето на колата.

— Какво правиш? — попита той.

— Задната седалка.

Уилям разбра мигновено.

Никога нямаше да успеят да отворят капака на багажника. С малко късмет обаче можеха да се измъкнат от другата страна. Нищо чудно да имаше някакъв луфт между багажника и задната седалка… вярно, можеше да не успеят, но какво друго им оставаше освен да опитат?

Джанин протегна ръце зад гърба си. Прокара длани по задната повърхност на седалките, пренебрегвайки болката, докато пръстите й опипваха твърдата плоскост и пълзяха нагоре в търсене на дръжките или лостовете, които би трябвало да са разположени в горната им част.

Зашари с поглед, макар да не виждаше нищо, премигна, сякаш това щеше да помогне на ръцете й да прогледнат, опита се да си представи всяка кола, която бе виждала през живота си, с надеждата това да подскаже на пръстите й къде да търсят.

Ето я! Миниатюрен процеп на мястото, където седалката бе закрепена за шасито. Джанин пъхна пръсти вътре, принуди ръцете си да се изпънат още малко, а ноктите си да се забият в тапицерията и да пропълзят милиметър по милиметър към мястото, където смяташе, че се намира лостът.

В следващия миг изпищя.

Изпищя от болка, изпищя с всичкия въздух в дробовете си, изпищя, за да увеличи притока на адреналин, изпищя, за да накара тялото си да се извие още мъничко, след което изпищя от радост.

— Намерих го! — извика, когато пръстите й докоснаха парчето твърда пластмаса. Беше го открила.

Миниатюрния лост.

— Можеш ли да го бутнеш? — попита Уилям.

Джанин не отговори.

Събра сили, затвори очи и застави пръстите си да продължат да търсят. Да, тази извита пластмасова ръчка, монтирана в собствена ниша, определено бе лостът за сваляне на задните седалки, лостът, който трябваше да дръпне. Осъзна обаче, че това е невъзможно, защото как би могла да предаде повече енергия на ръцете си, когато цялото й тяло е извито под неестествен ъгъл? От друга страна обаче това бе единственият им шанс, затова Джанин се опита да обхване лоста, защото… защото трябваше.

Почти успя! Почти! Още един сантиметър!

Захватът й бе съвсем слаб, върховете на пръстите й едва докосваха пластмасата. И когато се опита да го дръпне, лостът може би помръдна няколко милиметра, а може би само й се бе сторило, тъй като в следващия момент пръстите й се плъзнаха по него и тя го изпусна.

Нямаше смисъл. Ръцете я боляха ужасно. Не издържаше повече. В главата й нахлуха отчаяни мисли.

Мисли, свързани с Алберт, със света навън, със смъртта на всички хора на планетата… Ами ако успееха да я предотвратят? Ако наистина можеха да я предотвратят?

— Бутни ме! — извика тя.

Уилям се поколеба.

— Бутни ме към седалката, бутни ме с всички сили!

Той разбра какво се опитва да направи, разбра, че това сигурно й причинява болка, но Джанин очевидно съзнаваше какво прави. Затова Уилям изпълни молбата й.

Опря се в срещуположния край на багажника. А Джанин затаи дъх, протегна се максимално, напрегна всеки мускул и когато Уилям опря крака в стоманената стена и я притисна с всички сили към задната седалка… Уви, седалката отказваше да й се подчини, Джанин не можеше да си поеме дъх, а болката бе непоносима, но въпреки това тя извика на Уилям да продължи да бута.

И Уилям продължи да бута. Все по-силно и по-силно, и по-силно. Ръцете й се извиваха все повече и повече зад гърба й. Тя се опита да не мисли кое ще поддаде първо — седалката или някоя кост — а продължи с опитите си да мръдне лоста, да създаде по-добър контакт между върховете на пръстите си и пластмасата, с надеждата триенето да е достатъчно, за да помръдне лоста. Възможно бе натискът, оказван от Уилям, да помогнеше, възможно бе той да накара лоста да изщрака, възможно бе седалката да поддаде и най-сетне да успеят…

— Хайде! — изкрещя тя.

Колкото по-силно буташе Уилям, толкова по-пронизително крещеше Джанин, защото усещаше, че седалката отстъпва под натиска и може би…

Може би щеше да се получи.

А не се ли получеше, щеше да умре в багажника на тази кола. Е, тогава нямаше да има никакво значение дали ръцете й са счупени, или не.

И тогава се получи!

Лостът изщрака.

Облегалката падна върху задната седалка и двамата си поеха жадно въздух, сякаш изскачаха на повърхността след продължително гмуркане в морските дълбини. В този момент…

В този момент колата грейна, озарена от слънчевите лъчи.

И дневната светлина нахлу в широко отворените им зеници.

В този момент видяха през прозорците хеликоптера. Сянката му на фона на ослепително яркото небе. Това обаче бе достатъчно.

В този момент разбраха.

А в следващия момент избухна експлозията.

 

 

Горивото бе причината нещата да се развият с подобна скорост.

Горивото бе причината пламъците да се разпространят за частица от секундата, след което се изпари от горещината и се смеси с кислорода във въздуха, образувайки кълбо от червени, жълти и черни пламъци, които се впуснаха в лудешки танц, който сякаш нямаше свършване.

Горещината огъна метала, пръсна стъклата и ги превърна в прах, който се разтопи още преди да падне на земята. Капките стъкло щяха да си останат завинаги в тревата и да блестят, огрени от слънчевите лъчи, но никой нямаше да ги види.

Животът, който бе съществувал на това място, се изпари.

На мястото на тревата се появи нов кратер, нажежен до червено и покрит с пламъци, и към сбирката от ръждясали танкове, използвани някога за мишени в учебните стрелби, но превърнати днес в забравени от всички купчини желязо, към шрапнелите от бронебойни снаряди и гранати, към линейката, която бе вдигната във въздуха с надеждата, че това ще спре едно бъдеще, което вече бе тук, се прибави още един стоманен скелет.

След време кратерът щеше да изстине. Щяха да покълнат и да пуснат корени нови растения, щяха да покрият земята и всичко щеше да започне отначало в този извечен танц на живота.

За растенията, покрили изоставения полигон в подножието на Алпите, това нямаше кой знае какво значение.

За Уилям Сандберг и Джанин Шарлота Хейнс обаче това бе разликата между живота и смъртта.