Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (59)

55.

Уилям се втурна обратно в къщата, побеснял от гняв, но и изпълнен с възхищение. Една от най-добрите комбинации, които можеха да го мотивират.

Беше почитател на логиката. И толкова.

Нищо не бе в състояние да го впечатли повече от добре изложен аргумент и копелдакът му с копелдак бе застанал срещу нещо с онази тъпа бейзболна шапка и го бе зашлевил в лицето със собствения му аргумент, беше го обърнал срещу него.

Уилям не вярваше в съдбата. Нищо не бе предопределено.

Ergo, не бе невъзможно да разбие кода на пророчествата, ergo, единственият, който в момента предопределяше бъдещето, бе онзи, който се опитваше да не го предопредели.

Quod erat, по дяволите, demonstrandum.^[1]

Помоли Джанин да го последва в трапезарията, за да пресъздаде в нея кабинета си от замъка. Този път двамата щяха да започнат от самото начало, да направят всичко както трябва, и то според неговите изисквания.

Без компютри. Без програми. Точно както искаше Уилям.

В една от спалните откриха бюро, а в чекмеджетата — най-различни химикалки, линии, калкулатор и разпечатан пакет хартия.

Задачата, с която се захващаха, бе чудовищна като обем. Очакваха ги безкрайно много числа, а разполагаха с много малко време, но не можеха да направят друго, освен да започнат отначало.

Уилям порови сред химикалките и избра една, която му се стори достатъчно тежка, с хубаво гладко топче, взе купчина листове и ги сложи на масата. След което помоли Джанин да започне да чете.

И тя започна да чете.

Изчете първата страница цифра по цифра: едно, три, нула, две, три… дълга поредица кодове, която като че ли не означаваше нищо, но която съдържаше онези стихове, изписани с шумерски символи. А Уилям записваше. Изписа първия лист и го закачи на стената. Искаше да види връзките, да почувства ритъма.

Нещо, което трябваше да направи от самото начало.

Трябваше да се върне към източника, да свали всеки стар лист и да започне от самото начало… това, което правеха в момента, трябваше да направят още в замъка.

И той го знаеше. Но просто не намираше време. Всъщност тъкмо обратното — бе прахосал безценно време, като не го бе направил, като бе стоял пред разпечатките, покрили онези стени, и си бе повтарял, че няма никаква разлика. Дълбоко в себе си винаги бе знаел, че не е така.

Химикалката му танцуваше по листовете и всеки път, когато откриеше сходство или повторение, той спираше и се връщаше към предходната страница, сравняваше, проверяваше, правеше интуитивни изчисления наум, изчисления, които не бяха същински математически операции с числа, а по-скоро с образи.

А до него стоеше Джанин.

Слушаше, четеше, чакаше, докато Уилям крачеше наоколо или потъваше дълбоко в мислите си, чакаше да свърши каквото там правеше, чакаше да я помоли да му прочете следващия стих.

Лео и Алберт наблюдаваха от гостната.

Седяха във фотьойлите, без да продумат, хипнотизирани от процеса, но без да разбират нищичко, нямаха представа що за модели открива Уилям и как може да държи цялата тази информация в главата си.

А той изписваше лист след лист, изпълваше го с нови и нови редове цифри, окачваше го на стената и започваше следващия, докато Джанин продължаваше да чете.

Купчината листове ставаше все по-малка и по-малка.

Когато листата свършиха, той взе още и процесът продължи — Джанин четеше, Уилям пишеше, чертаеше, крачеше из стаята.

Пакетът хартия свърши.

Уилям затършува из масата.

Нямаше нищо.

— Хартия — каза той. Гласът му не прозвуча настойчиво или напрегнато, а просто нетърпеливо — той нямаше търпение да продължи, тъй като не искаше да се обърка, да се оплете в хилядите мисли в главата си.

Джанин се огледа. Но никъде не видя хартия.

— Хартия — повтори Уилям. — Моля! Дай ми лист!

Защрака с пръсти във въздуха, сякаш листата щяха да се материализират именно по този чудодеен начин. Не искаше да рискува и да отмести поглед от стената.

Тук някъде се криеше отговорът. Уилям не се съмняваше в това. Тук някъде, между тези редове, които не му говореха нищо — засега! — но които лесно можеха да се трансформират в нещо друго пред очите му, да приемат нов образ от хаоса, да станат ясни и разбираеми. Случвало се бе преди. Надяваше се да се случи отново.

Не можеше да си позволи да изгуби този устрем. Не и сега. Поколеба се, но само за секунда. Усети онзи черен бележник в джоба си. Черният бележник, който му бе подарила Сара.

Извади го. Отгърна на празните страници. И помоли Джанин да продължи от мястото, където бяха спрели.

Тя отново зачете цифра след цифра. А той започна да къса страница след страница и да я окачва на стената. Бе откъснал вече няколко страници от подвързания с кожа бележник, когато осъзна, че всичко е така, както трябва да бъде.

Отново работеше, а дъщеря му бе част от живота му, макар да бе зает. Точно както бе планирал, само дето бе закъснял с няколко години.

Намираше се в ситуация, каквато обожаваше, заобиколен от хаос, който не разбираше, знаеше как да атакува, къде да използва логиката си, да провокира мисленето си, да го накара да излезе извън рамките на предубежденията, да го принуди да потърси нещо ново, макар да нямаше представа какво точно, и да се довери на собствения си усет, че ще го разпознае в мига, в който го види.

Онзи дребен, миниатюрен детайл, който щеше да подреди пъзела в главата му.

Онзи, който трябваше да е скрит някъде дълбоко сред морето от числа, онзи, който бе пропуснал, но който не трябваше да търси специално, защото се криеше в цялостната картина. Затова отстъпи крачка назад и погледна от разстояние…

И замръзна.

Детайлът. В цялостната картина.

Онзи дребен, миниатюрен детайл, който не можеш да видиш, тъй като е останал скрит сред много други.

По дяволите!

Това бе само идея, неясна, абстрактна идея и той поклати глава. Не, не може да бъде!

Наистина ли?

Замръзна за миг. Отстъпи още една крачка назад.

Погледна стената от разстояние.

Погледна и бележника в ръцете си, любимия бележник на Сара с неизписаните страници… Разбира се, че трябваше да направи това от самото начало. Трябваше да види контекста. Колко пъти си го бе повтарял? Или чувал от други хора? Цялостната картина?

Когато отново погледна към Джанин, осъзна, че не успява да сдържи смеха си. Разсмя се, силно, неконтролируемо, разсмя се за първи път от много време.

Сякаш се бе опитвал да отвори буркан от седмици и най-сетне бе успял да го завърти, да го погледне от другата страна и да види, че на етикета пише отворете тук, и сега, след като вече бе видял какво трябва да направи, бе възкликнал: ама разбира се, че трябва да се отвори именно по този начин.

Това бе същото онова чувство, за което бе копнял, което се бе опитвал да открие пред стените на кабинета си в замъка, а сега то бе дошло при него, за да го изпълни с отдавна забравени емоции. Облекчение. Вълнение. И проклет да бе, ако не го изпълваше и с щастие.

Всичко това го връхлетя едновременно.

 

 

Джанин се взираше смаяна в него.

— Какво има?

Той продължаваше да стои обърнат към стената, но очите му бяха затворени и дишаше с продължителни дълбоки вдишвания като човек, който внезапно е намерил вътрешно прозрение, внезапно е намерил вътрешен мир.

Никога не го бе виждала да се държи по този начин. И това я плашеше.

Изглеждаше така, сякаш е проумял какво се случва, сякаш го е приел, сякаш борбата е приключила, защото е видял логиката и е осъзнал, че тя не може да му убягва повече.

Сякаш е готов.

Не — сякаш се наслаждаваше.

— Уилям? — В гласа на Джанин се прокрадна страх, макар тя да положи усилия да го прикрие. Събра сили и повтори: — Уилям?

Той се обърна към нея. Отвори очи.

— Свърши ли? — попита тя. — Това ли е?

Усещаше, че вече знае отговора, но въпреки това зададе въпроса. Искаше да изживее поне още една секунда с надеждата, че ще й отговори с не.

— Всичко свърши, нали?

Той я погледна. Искаше да й обясни, но не знаеше как.

Вместо това се чу да казва:

— Можеш да ме наречеш суетен, но ще съм искрено разочарован, ако не го кръстиш Уилям.

Вече бе излязъл, когато Джанин осъзна какво е казал.

Настигна го на улицата.