Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (55)

51.

Уилям и Джанин се измъкнаха от колата и я зарязаха на полигона. Зарязаха я заедно с експлозивите вътре и заедно с черния дим, който се издигаше от катастрофиралия хеликоптер.

Помогнаха си един на друг, за да се освободят от пластмасовите връзки, стегнали китките им, след което тръгнаха през полигона, без да промълвят нито дума. Нуждаеха се от храна. От храна, топлина и сън.

Отне им час, за да стигнат до най-близкото село. Приличаше на оживяла снимка от туристическа брошура, стига, разбира се, някой да правеше рекламни брошури за места, в които не бе останал нито един жител.

Всички бяха избягали, също като много други хора от цял свят, които бяха събрали багажа си и се бяха качили в колите си, водени от мисълта, че тук не са в безопасност. Тук безопасност нямаше, но щяха да я намерят някъде другаде.

Името на селцето бе образувано от немската дума за хълм и гледката напълно го оправдаваше. Шепа къщи с дървена облицовка на фасадите бяха пръснати от двете страни на лъкатушна улица, покрита с асфалт, осеян с пукнатини и дупки на местата, където бе изгубил вечната битка със снега и леда.

Острият силует на Алпите в далечината се очертаваше рязко на фона на небето.

Някъде отвъд тези далечни хребети, от другата страна на тези проходи и дерета, някъде там, се намираха замъкът, езерото и всичко останало, от което бяха избягали с толкова усилия.

Никъде не се виждаше кола. Всички врати бяха затворени. Прозорците бяха заковани с дъски. Тук не бе останало нищо друго освен едно селце, пълно със спомени, но лишено от човешко присъствие.

Тръгнаха покрай къщите. Стари очукани табели им подсказваха къде какъв бизнес е имало. Минаха покрай магазин за хранителни стоки, фризьорски салон, магазин за дрехи, обувки и оборудване за планинари. Тропаха по вратите, натискаха звънците, но всичко бе заключено и никой не им отвори.

Започваше да се мръква.

Нощта бе ясна, но леденостудена, земята, разтопила се от слънчевите лъчи през деня, започваше да се покрива с лед, който хрущеше под босите им пети.

Температурата падаше. Трябваше им място, където да прекарат нощта.

В крайна сметка се спряха на една къща със стара разхлопана врата, тъй като прецениха, че няма да й нанесат кой знае какви щети, ако я разбият.

 

 

Измиха се в нечия баня. Почистиха раните си от камъчета с кърпи, които миришеха на праха за пране на някой непознат, кърпи, които бяха сгънати грижливо на една лавица и очакваха не тях, а някой друг, който може би никога нямаше да се върне.

В кухнята намериха кафе и консерви. Вечеряха, без да промълвят нито дума — Уилям на дивана в дневната, а Джанин на креслото до него. Хранеха се внимателно, сякаш бяха любезни гости, които внимават да не изцапат, сякаш искаха да могат да погледнат своите домакини в очите, да им се извинят, че са нахлули в дома им, и да ги уверят, че са положили всички усилия да го запазят във вида, в който са го заварили.

Храната вероятно имаше някакъв аромат, но и двамата не усещаха нито мирис, нито вкус.

Телевизорът пред тях предаваше едни и същи кадри.

Градове. Села. Провинциални пейзажи.

Хора в защитни костюми, купчини тела в полето, клади, отчаяни опити да се спре разпространението на заразата.

— Огън — каза тя.

А той не отвърна нищо.

— Това ще сложи край на всичко.

Не чу последните й думи. Толкова тихо ги бе изрекла, недоловими почти като шепот.

Не бе необходимо да ги чува. Вече знаеше какво иска да каже.

Това беше.

Огромен буен огън ще сложи край на всичко.

Последният ред от пророчеството.

 

 

Първият хеликоптер пристигна по-късно същата вечер, а през нощта щяха да го последват и други. Франкин щеше да се здрависа с президенти, министър-председатели, с техните съпруги и членове на семействата им. И макар да знаеше, че от време на време ще се зачуди кой е човекът пред него, знаеше и още нещо — че никога няма да попита.

Никога нямаше да попита защо този или онзи.

Защото така стояха нещата. Да се спасят всички бе невъзможно. Все някой трябваше да избере кой да живее и кой не и Франкин можеше само да е благодарен, че задачата да направи този избор се е паднала на другиго.

Нямаше смисъл да разсъждава дали това е правилно, или не. Никой не заслужаваше това, което се случваше в момента, и никой не можеше да реши кой заслужава да бъде спасен и кой не. Това беше отчаян опит да се спаси човешката раса. Отделните личности нямаха никакво значение.

Големият самолетоносач можеше да остане в открити води толкова дълго, колкото се налагаше. В крайна сметка заразата щеше да отшуми и тогава, само тогава, корабът щеше да акостира в някое пристанище.

Може би планът им щеше да проработи. Шансовете не бяха големи. Затова Франкин казваше може би.

Все нещо трябваше да се направи и това нещо бе планът, който Организацията бе разработила. Франкин вече бе чул екипажа да кръщава кораба Ковчега, а зад гърба му да го наричат Ной и това не му харесваше.

Не защото подобно сравнение бе лишено от основание.

А защото бе ужасяващо точно.

 

 

Времето минаваше. Настроението на кораба бе мрачно и лицата на всички хора, които продължаваха да пристигат, бяха зачервени от плач, а телата им — сковани от страх. Никой не им задаваше никакви въпроси, но те можеха да са само благодарни за това.

Когато се спусна нощ и изминаха първите двайсет и четири часа, Франкин се увери, че всичко се развива според плана.

С две изключения.

Собственият им хеликоптер бе изчезнал от радара.

И Конърс продължаваше да не отговаря на повикванията.

 

 

Всяко кътче на земята притежава своя собствена, уникална тишина.

А когато се спусне нощ и новините станат непоносими, се появява нов вид тишина, която заменя старата.

Уилям запали огън в камината не защото беше студено, а защото почувства нужда да чуе пращенето на дървата в пламъците. Намираше някаква утеха в обстоятелството, че някои неща продължават да действат както би трябвало, че ако не друго, то поне огънят, въздухът и гравитацията продължават да действат и че дори човечеството да измре, някои неща ще си останат неизменни.

Седяха пред камината и слушаха пращенето на дървата в огъня.

Скоро щеше да настъпи краят на живота. И не можеха да направят друго, освен да седят и да чакат.

 

 

— Канехме се да празнуваме първата ни годишнина — каза тя.

Не се опитваше да подхване разговор, просто мислите й бяха стигнали до тази точка. Впери поглед в огъня с надеждата, че самотата се понася по-леко, когато можеш да я споделиш с някого.

Уилям не отговори.

И тя му разказа всичко: за Алберт, за живота, който бяха водили заедно, за вечерта в ресторанта, за това колко е била ядосана заради закъснението му и за това колко безсмислен й изглежда този гняв в момента. За плановете им за бъдещето. За местата, където са искали да живеят, за работите, които са искали да работят, за ваканциите, на които са планирали да заминат.

За бъдещето. Как винаги говорели за него. Колко били сигурни, че ще имат бъдеще.

— След което щяхме да си родим дете.

Каза го съвсем спокойно, равнодушно дори, без следа от емоция. Нито намек за самосъжаление. Просто едно от хилядите неща, които имаше нужда да изрече, сякаш изричането им на глас щеше да им даде шанс да оцелеят, вместо да умрат в мълчание, погребани в душата й.

Уилям я погледна иззад полираната дървена маса. Иззад масата и покривката върху нея — тъкана, плетена или какъвто там метод бе използван, за да свърже в едно нишките с цвят на горчица, занимание, навремето несъмнено важно за някого, но изгубило смисъл сега, когато всичко се разпадаше.

— Щяхме да го кръстим на някой велик учен или откривател — продължи Джанин. — Винаги сме смятали, че бъдещето ни дете ще е момче.

Сви виновно рамене, сякаш имаше нужда да се извини.

— Александър — на Бел. Или Исак. На Нютон. Христофор като Колумб… Все такива имена, нали разбираш. Искахме да го кръстим на човек, който е променил света.

Уилям продължаваше да мълчи. Но атмосферата сякаш се изпълни с думи, които трябваше да изрече.

Думи, създадени именно за подобни моменти. Думи, които може би щяха да прозвучат като клише, но какво от това, стига да свършеха работа? Думи, превърнали се в клише, защото успокояват, но пък кой не търси успокоение, когато всичко около него е потънало в страх, несигурност, хаос?

Той обаче не ги изрече.

Щом го желаеш толкова силно, непременно ще се сбъдне.

Това трябваше да каже.

Ще имаш възможност, бъдещето е пред теб.

Но знаеше, че не е вярно.

А той бе сигурен, че Джанин не иска да слуша лъжи.

Вместо това отмести поглед към огъня; взира се в него, докато пламъците не се превърнаха в безформени цветни петна, границите между тях не изчезнаха и те не се сляха в едно.

— Какво ли искаха да направят с него? — каза най-сетне.

Тя го погледна объркано.

— Кои?

— Организацията. Какво ли искаха да направят с бъдещето. Новите пророчества, които си превела на шумерски… какво гласяха те?

Тя се замисли за миг.

— Нищо изненадващо. Обилна реколта. Нови находища на петрол… — Усмихна се тъжно. — Кой го интересува? Това не е нашето бъдеще и никога не е било.

Той кимна. Седяха пред огъня, без да промълвят нито дума.

Тишината ги стопляше с не по-малка сила от пламъците в камината, обгръщаше ги като с воал от спокойствие.

Изпълваше ги.

С мир.

Уилям осъзна, че това е същото чувство, което бе изпитал в онази нощ: мир, спокойствие, тишина. Тогава просто не бе разбрал какво всъщност изпитва.

Онази нощ усещането бе предизвикано от топлината на водата, водата, която бавно бе пълнила ваната, докато не преля и не го накара да се почувства в безтегловност. Водата го бе освободила от всички онези мисли, които го бяха преследвали упорито и които не бе успял да прогони от главата си.

Този път не бе водата. А топлината на стаята. И този път нямаше да умре.

А може би щеше?

Но не по свой избор.

Продължи да мълчи.

После почувства, че ако иска да каже нещо, сега е моментът.

 

 

— Осиновихме я — започна той.

Не бе изричал нито дума толкова отдавна, че гласът му отекна гръмко, макар да не бе по-силен от шепот. Джанин го погледна. Видя очертанията на лицето му, тънкия контур от светлина там, където отражението от пламъците го озаряваше в мрака.

Мигом разбра какво има предвид. Това бе мъката, която не искаше да споделя. Мъката, родена от трагедия, за която всички му бяха казвали, че не е настъпила по негова вина, че не е могъл да направи нищо, че не бива да се обвинява… Мъката, родена от трагедия, за която всеки изказва някакво мнение, а ти не искаш никакви мнения. Мъката, за която отказваш да говориш.

Сега обаче той искаше да говори за нея.

Тихо, бавно, с поглед, зареян в далечината.

— За нас тя винаги бе нашата дъщеря — продължи Уилям. — Но за нея…

Замълча за миг, за няколко секунди, които прераснаха в минути, но Джанин не го подкани да продължи.

— Реши, че сме я подвели — каза той след известно време. — Сякаш довчера сме били нейни родители, а сега изведнъж сме решили да се откажем от нея. Просто не я разбирахме. За нас нищо не се бе променило. Тя продължаваше да е част от нас… нямаше преди и след. Но за нея…

Той сви рамене.

— Мисля, че това беше началото на края.

Джанин не каза нищо.

— После тя умря.

Каза го просто така. И това бе всичко.

Огънят в камината продължаваше да пращи. Тишината никога не е толкова абсолютна, колкото в случаите, когато се чува звук, който да подчертае колко е тихо.

— Как? — попита тя.

— Не видях признаците — отвърна той.

Всички онези неща, които никога не бе споделял, които бяха прекалено болезнени, за да се изправи лице в лице с тях. Всички онези неща чакаха. Чакаха на един дъх разстояние.

И той задържа този дъх. В един момент обаче го изпусна. Най-сетне.

— Спря да говори с нас. Изнесе се. Едва бе навършила шестнайсет, но опразни стаята си и заяви, че няма да се върне при нас. После спря да се вижда с нас. Не само с нас, а постепенно спря да се среща с приятелите си. Те започнаха да звънят, да се тревожат за нея. Ние също се разтревожихме. Но дали се бяхме разтревожили достатъчно?

Поклати глава.

— Казвахме си, че сигурно има нужда от това. Че е част от развитието й като личност. От намирането на собственото аз, от създаването на свое собствено бъдеще. Всеки има право на това, нали?

Замълча.

— Всички признаци бяха налице. А ние не ги видяхме.

— Какви признаци?

— На онова, което предстоеше да се случи.

Разказа й с кратки, накъсани изречения, с откъслечни думи, сякаш пишеше телеграма и всяка излишна дума струва пари.

За кражбите. За нещата, които бяха започнали да изчезват от дома им — пари, спомени… Отначало дреболии, но впоследствие предметите бяха станали по-големи и по-скъпи и отсъствието им не можеше да бъде обяснено по никакъв начин. Знаеха, че е идвала в апартамента, но как можеха да й забранят да го прави, след като толкова много искаха да се върне?

Идваше, когато бяха на работа. Преспиваше в гостната или на старото си легло, хранеше се на тяхната маса и всеки път това разпалваше у тях искрица надежда, сякаш дълбоко в себе си тя искаше да е тук, с тях, а всичко останало бе просто фаза, през която преминаваше… и която непременно щеше да отмине.

Но не отмина.

Нещата, които изчезваха, ставаха все по-скъпи. Вече не можеха да се преструват, че всичко е наред.

И един ден тя го забрави.

Несесера си.

Бяха заминали в чужбина за уикенда, а тя се бе върнала в апартамента, както всъщност се бяха надявали, че ще направи. Бе прекарала нощта на старото си легло и си бе направила сандвичи с продуктите, които бяха купили специално за нея. Вярваха, че дори да не я заварят у дома сега, може би ще я заварят следващия път и може би този следващ път тя ще реши да остане. Нещо, което винаги бяха искали.

И тогава го намериха.

Чист, грижливо подреден, оставен до леглото. Несесер. Малък черен несесер, който приличаше на голямо портмоне или на чантичка за тоалетни принадлежности, но вместо това бе пълен с игли и спринцовки. Вцепениха се, като разбраха какво е, не знаеха какво да направят.

Собствената им дъщеря!

Защо?

Подробностите, които бяха важни за него, едва ли интересуваха Джанин, затова той спести разказа за това как стояха в очакване в мрака. Как я чакаха да се прибере, как заключиха вратата, като превъртяха езичето на бравата два пъти, как изключиха осветлението, преместиха дори колата, за да създадат илюзията, че ги няма.

А също и за погледа й, когато ги завари да я чакат. Поглед, изпълнен с презрение, с тъга, с копнеж да й простят за всичко сторено от нея. За заплахите, които им отправи, за нещата, които й казаха, за затръшнатите врати… Не бе видял признаците дори когато тя хукна по стълбите онази нощ, когато стъпките й заглъхнаха и външната врата се тресна зад гърба й. Не бе разбрал, че това е моментът, в който всичко се бе променило за последен път и нищо нямаше да се върне такова, каквото е било.

Сложиха на вратата допълнително резе. Допълнително резе, което да ги предпази от собствената им дъщеря. Ужасно нещо. Сърцата ги заболяха, но смятаха, че постъпват правилно.

Оказа се напълно излишно.

Тя така и не се върна.

Откриха я заключена в тоалетната на един влак. Дъщеря им лежеше на пода на тоалетната. Разбира се, това бе тоалетната на вагон първа класа, което бе доста красноречив избор от нейна страна. Сякаш искаше да им каже, че отвъд маската от лъжи, отвъд времето, пространството и живота… те са именно това. Мрак, самота, грозота сред фалшивото лустро, безплатното кафе и вестници. Това му казваше тя, но без думи. В това се е превърнал животът ми.

Лежеше на пода свита на кълбо. Ръцете й бяха под главата, косата й бе разпиляна по раменете, коленете й здраво свити към корема, както винаги бе обичала да спи. А в сънищата му бе заспала на мръсния под, сред отпечатъците от стъпки и влагата, в очакване той да дойде и да я събуди, да я прегърне, силно, продължително, да не я пусне, както я прегръщаше някога преди да тръгне за работа, а тя седеше будна в пижамата си на цветчета и грееше от щастие.

Само че не беше заспала. Никой не можеше да я събуди, никой не можеше да я спаси. Тя лежеше в тази поза, защото в нея бе настъпил краят на живота й, в кръвта й имаше свръхдоза наркотици и организмът й бе отказал, но това не го спря да я прегърне, отчаяно и силно. Сега той бе този, който не искаше да я пусне. Полицаите стояха и гледаха мълчаливо. А тя не бе отвърнала на прегръдката му и това сложи край на неговия живот.

Не й разказа всичко, изобщо не й разказа всичко, но й разказа това, разказа го спокойно, обективно, като страничен наблюдател, и когато свърши, помълча няколко минути.

— Не видях признаците — каза след известно време.

— А смяташ ли, че е трябвало да ги видиш?

Той сви рамене.

— Защото такава е била работата ти?

— Не. Защото беше моя дъщеря.

Простичко.

— А аз не успях да ги видя, не успях да разбера какво става в душата й, не видях признаците, а бях длъжен. Кой трябваше да ги види, ако не аз? Ако бъдещето е там някъде и разполагам с всичко необходимо, за да го спра, а не успея да видя отговора? Кой ще бъде виновен?

Джанин впери поглед в него. Разбираше какво иска да каже, но не съвсем.

Сякаш бе слял двете неща в едно, сякаш се наказваше както за смъртта на Сара, така и за кодовете, сякаш едното можеше да предотврати другото, сякаш успееше ли да открие ключа към шифъра, това щеше да върне и Сара, и Кристина. Същият този ключ, който никой не бе успял да открие цели петдесет години. И това бе единственото нещо, което имаше връзка със случващото се около тях.

Тя му каза всичко това, но той не отвърна.

— Тя не е била код, който да разгадаеш. Не бива да смяташ така.

Той й отвърна с едва доловимо вдигане на рамене.

— Не си можел да знаеш какво ще се случи. Нито тогава, нито сега. Нещата са свързани, едно води към друго, към трето и така. Нищо не започва и не свършва само с теб.

Може би имаше право. Но Уилям не отговори. Бе казал всичко, което искаше да каже, и погледът му отново се върна към огъня.

А с това се върна и тишината.

— Какви бяха плановете ти? — попита тя най-сетне.

Той я погледна.

— Ако не беше тук? Ако вирусът не беше плъзнал? Какво щеше да правиш с живота си?

Уилям не избърза с отговора. Прехапа долната си устна и я задъвка, сякаш това бяха думи и той искаше да се увери, че вкусът им е както трябва.

— Никога не съм смятал, че съм част от каквото и да било бъдеще.

Затвори очи и добави тихо:

— Сега мога само да съжалявам за това.

 

 

Не промълвиха нито дума часове наред. Джанин седеше в креслото и гледаше как Уилям се взира в огъня, докато цепениците не се превърнаха във въглени. През цялото това време той не отмести поглед от пламъците и продължи да гали черната кожена подвързия на бележника, сякаш без да съзнава къде се намира.

Черният бележник означаваше толкова много за него. Той бе в джоба му, когато се измъкнаха от аудито, единственото нещо, което пазачите му бяха оставили, след като отнеха магнитните им карти и записките с кодовете и символите. Джанин стоеше и гледаше как държи черния бележник като родител, който прегръща детето си, и когато реши, че не издържа повече на тази сцена, стана и се премести на дивана.

Седна до него. Той я прегърна през раменете, а тя сложи ръка на коляното му.

Заспаха така, седнали един до друг на дивана, който миришеше на други хора. И тъй като не можеха да намерят друга утеха, трябваше да се задоволят с това.