Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (63)

59.

Пейзажът преля в алпийски така неуловимо, както един сезон прелива в друг, и скоро се оказа, че вече не вървят по ливадите, а се катерят по скалите, без да имат представа кога склоновете са станали толкова голи и каменисти.

Виждаха портала, през който бяха избягали. Намираше се далеч в склона, на няколко десетки метра под тях. Уилям положи усилия да не мисли за падане в пропастта, положи усилия да регистрира нещата, които вижда, без да се замисля за мястото и за разстоянието.

Широкият участък пред портала беше празен.

Нямаше нито коли, нито камиони, нито хора, нищо.

Нямаше и следи по снега.

Вероятно това означаваше, че всички са напуснали замъка, или пък означаваше, че трафикът тук никога не е бил кой знае колко оживен. А може би замъкът винаги изглеждаше така по това време на годината.

Джанин му махна отгоре. Той следваше инструкциите й, наблюдаваше движенията й и се опитваше да ги повтаря, поставяше ръцете и краката си точно на местата, където тя бе поставила своите, и бавно, много бавно се придвижваше нагоре.

А Джанин боравеше умело с въжетата и напредваше.

Прокарваше маршрут, изкачваше се.

И от време на време спираше, за да изчака Уилям.

С всяка минута бездната под тях ставаше все по-дълбока и по-дълбока. Уилям продължаваше да се катери и да мисли за всичко освен за това, което ще се случи, ако падне.

Когато най-сетне изкачиха хребета, видяха за първи път колко голям е замъкът.

Стърчеше от склона като огромна гъба върху масивен дървесен ствол. Пропълзяваше надолу с помощта на стени, които изглеждаха вкопани в скалите, и следваше очертанията на склона, преди да завие рязко и да се устреми нагоре, оформяйки кули и кулички, тераси и перила, за да се срасне с планината във всички посоки и непрестанно да се разклонява на нови и нови секции. Продължаваше да се издига, като всеки ред прозорци, сводове, корнизи и стени водеше до нов ред от същото. Приличаше на цял град от стълби и павилиони, порти и кули, увенчани с безброй миниатюрни покриви.

Приличаше на замък, който някое хлапе би направило, ако разполага с неограничено количество елементи от „Лего“. Този замък обаче бе истински и също толкова абсурден, колкото и мисълта, че някому е хрумнало да го построи, също толкова абсурден, колкото и мисълта, че понастоящем служи за седалище на военна организация, а дълбоко под него се простира още по-голям комплекс, скрит под скалите.

Джанин присви очи в мрака: едва виждаше очертанията на онова, което всъщност търсеше. Замисли се как да стигне до целта.

До огромните витражи на параклиса.

Оттам вече щяха да се спуснат по стълбите.

Към металните врати, които водеха към новата част.

Дотук стигаше планът им.

След което щяха да разчитат единствено на късмет.

Колата, с която Франкин се размина на път за замъка, се движеше с изключени светлини. Освен това изобщо не би трябвало да се намира на този път.

Отпред седяха двама мъже, само това успя да види, единият по-млад, другият малко по-възрастен. Не успя да си спомни дали ги е виждал преди и нямаше представа какво може да търсят тук.

Възможно бе да са уплашени цивилни, които се опитват да избягат от вируса и търсят място, където да прекарат нощта.

Инстинктите му обаче му подсказваха, че нещата не са толкова прости. Затова нареди на спътниците си да си отварят очите на четири и за най-малкото движение било на пътя, било в ливадите.

Порталът в подножието на планината все още не се виждаше ясно — приличаше на тъмно петно върху склона — когато мъжът зад волана посочи асфалта пред тях и каза:

— Ей там. Там са обърнали.

Беше прав. В снега имаше следи от гуми, направили опит за обратен завой, но принудени от тесния път да дадат на задна и да направят още една маневра, преди да поемат надолу.

До следите от гуми обаче имаше други следи.

— Проблеми с двигателя? — попита някой.

Никой не отговори. Но всички видяха. Следите водеха извън пътя и пресичаха канавката.

Напълно възможно бе да няма за какво да се притесняват. Стъпките можеха да се доказателство, че колата наистина се е повредила и шофьорът и неговият приятел са се опитали да я оправят. Нищо чудно това да бе причината за изключените светлини — някакъв проблем с акумулатора, алтернатора или каквото там можеше да се развали в съвременните автомобили.

Никой не изрече опасенията си на глас, но съществуваше и друга възможност. Това бе идеалното място, където да продължиш пеша, ако не искаш да те видят от портала.

Франкин нареди на шофьора също да угаси фаровете.

Изминаха последния участък от пътя в пълен мрак.

Не разговаряха. И не откъсваха погледи от ливадите.