Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (50)

47.

Мотелът, разположен встрани от тесния път, не изглеждаше кой знае колко представително, направо си бе занемарен, но пък имаше доста клиенти и всички заведения и магазини работеха, а това бе най-важното.

Бяха ужасно уморени.

Лео бе шофирал цяла нощ и когато се показаха първите лъчи на слънцето, зърнаха крайпътни табели, които водеха към Лайпциг, Кулмбах и Нюрнберг, а нито бяха сложили хапка в устата си, нито бяха дремнали поне за малко. Рано или късно щеше да им се наложи да го направят.

Въпреки това подминаха хотела с пилоните с развети знамена, неоновите реклами и светлинното табло с цените. Алберт дори настъпи педала на газта и продължи на юг, подминавайки два изхода от магистралата, преди да свърне по тесен страничен път и да се озове в някакво задрямало селце.

Нямаха избор.

Колкото и да им се искаше да спрат пред мотела, да се чекират незабавно и да се строполят върху леглата, не можеха да рискуват да задържат колата.

Бяха извадили голям късмет, че бяха стигнали незабелязани чак дотук. И трябваше да действат преди късметът да им изневери.

Паркираха пред един супермаркет. Взеха си билет за паркиране от автомата и го оставиха на арматурното табло. Поредната кола, която очаква своя собственик, сред множеството други коли. Вместо да влязат в магазина обаче, тръгнаха на север и излязоха на пътя, от който бяха свърнали преди малко. Разстоянието, което изминаха за десет минути с колата, преодоляха за около час пеша.

Взеха стая на партера. Гледката, която предлагаше прозорецът им, се изчерпваше с купчина топящ се сняг, вместо минибар получиха хладилник, чиято врата не се затваряше, и можеха само да се надяват, че шарките на завивките, с които бяха застлани двете легла, са дело на някой дизайнер, а не са резултат от личния живот на многобройните гости на мотела.

Излегнаха се на леглата и включиха телевизора. Бяха прекалено уморени да разговарят, прекалено уморени да ядат, прекалено уморени дори да чувстват каквото и да било.

Без съмнение ги издирваха. Най-вероятно полицията, а може би и още някой. Нямаше как да узнаят.

Нуждаеха се от почивка.

Веднага щом се събудеха, щяха да наемат нова кола с кредитната карта на Лео.

След което щяха да продължат на юг и с малко късмет щяха да открият Уилям и Джанин, и с още малко късмет щяха да им помогнат да предотвратят чудовищната катастрофа, за която никой не подозираше.

Лео разсъждаваше тъкмо върху това, когато Алберт седна в леглото и протегна ръка с вдигната длан.

Тихо, казваше дланта му. Сякаш Лео бе казал нещо.

Той погледна Алберт, видя лицето му и проследи погледа му, вперен в телевизионния екран. И осъзна, че Алберт не му казва да замълчи.

Спри. Това означаваше жестът му. Почакай.

Освен това жестът не бе насочен към Лео, а към целия свят, към времето, реалността и всичко останало.

Почакай, това не може да се случва, това не може да е истина!

Светът обаче не пожела да спре, да почака.

Седяха в леглата, вперили очи в телевизора и потока новини, който течеше на екрана.

Случило се бе онова, от което всички се страхуваха.

Катастрофата.

Трагедията вече бе започнала.