Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (38)

35.

Жуженето на вентилаторите му напомни за живота, който бе водил преди.

Именно този звук го бе посрещал всяка сутрин, когато включваше компютрите си във внушителната каменна сграда в Кунгсенген, затова сега този звук го върна години назад.

Седеше в стария си стол. Колелцата му се търкаляха с недоволно скърцане по ламинирания под, а той отпиваше предпазливо от горещото кафе, от което се носеше аромат на утро и нови възможности, само дето бе малко по-горчиво на вкус. Изпълнен бе с усещането, че прави нещо важно, че е добър в работата си, че на плещите му тежи огромна отговорност, но не се съмняваше, че ще се справи.

Именно в онези години се пренесе за секунда-две.

Знаеше, че когато отново отвори очи, ще се озове далече, много далече.

Беше в кабинета си в замъка. Бяха изминали само няколко часа от последното му идване тук, но имаше чувството, че се е върнал след продължително пътуване. Бе напуснал тази стая с твърдото убеждение, че бъдеще има, след което бе видял неща, разтърсили вярата му из основи, а сега се бе върнал тук с ясното съзнание, че не разполага с онова, от което се нуждае най-много. Време.

Нямаше да може да работи по начина, по който би искал. Налагаше се да съкрати някои процедури, да претупа материала, с който разполага, да пропусне цели етапи от процеса и да стиска палци, че въпреки това ще намери решението.

Налагаше се да остави машините да направят изчисленията, а бе прекалено рано за това. Предпочиташе сам да се занимава с кодовете, да прекара повече време с тях, да ги обработи на ръка, да вникне в тях, да опознае числовите редици отвътре, след което да използва машините като най-обикновени инструменти, а не като черни кутии, които обработват подадената им информация и изплюват резултат, който няма как да провери.

Нямаше време за това.

Харддисковете пред него забръмчаха, което означаваше, че компютрите са започнали да четат данните, че операционните системи са готови да поемат потока от числа и да го превърнат в нещо логично.

Накрая включи и тежката сиво-зелена кутия на края на бюрото.

Сара.

Долови познатото изпукване на монитора, което сигнализираше, че катодно-лъчевата тръба е включена и изпраща сноп електрони към изпъкналата повърхност на екрана. На монитора се появиха ред след ред яркозелени знаци, знак, че машината навлиза в работен режим.

Беше стара, не, направо архаична. И въпреки това най-големите си надежди възлагаше именно на нея. Вярно, беше стара, но бе проектирана с една-единствена цел и той бе нейният създател. След като не разполагаше с достатъчно време, за да обработи сам числата, най-доброто, което можеше да направи, бе да ги въведе в нея.

В него, поправи се Уилям. Все пак това беше компютър. Нищо повече.

И тъй като нямаше време за изчисления на ръка, нямаше време и за спомени от миналото, прогони всяка друга мисъл, изпразни съзнанието си, застана срещу стената и огледа за последен път окачените върху нея листове.

Кодовете.

И стиховете.

Чумата. Краят. Всепоглъщащ огън.

Опита се да не губи надежда, но не беше лесно.

Бе видял точиците, точиците, превърнали се в кръгове върху картата на Конърс, бе узнал съдържанието на пророчествата и бе открил логиката във всичко това. Настъпило бе началото на края. Ако всичко бе предначертано предварително, кой бе той, Уилям Сандберг, че да го промени?

Това е положението.

Не разполагаше с отговори, а само с въпроси, и колкото и пъти да ги задаваше, неизменно стигаше до един и същи извод. Колкото повече питаше, толкова по-детински му се струваха въпросите и толкова повече се изморяваше от това търсене на отговори. Защото му ставаше все по-ясно, че то е безсмислено.

Защо? Защо в човешката ДНК имаше кодове?

Кой ги бе заложил там?

Така стояха нещата.

Уилям бе разбрал как ще настъпи краят.

Нямаше никакво значение защо.

 

 

Студената зала, от която можеха да наблюдават помещението с пациентите, се бе превърнала в предпочитано място за редовните им неофициални срещи.

Конърс и Франкин отново бяха дошли тук и стояха, вперили погледи в болничните легла от другата страна на стъклото. Окървавените тела бяха по-малко от предния ден и повече, отколкото щяха да бъдат на следващия. Времето им изтичаше пред очите им, стичаше се в кървавочервени струи на пода и те не можеха да направят нищо, за да го спрат.

И двамата размишляваха върху един въпрос, който час по-скоро трябваше да получи отговор, но Конърс все избягваше да го зададе, а продължаваше да се взира пред себе си.

— Не трябваше да включваме цивилни — каза той. — Това беше първата ни грешка.

Франкин не отговори.

— Трябваше да използваме професионалисти — продължи Конърс. — Трябваше да им позволим да работят директно с нас, да им предоставим цялата информация, да им обясним какво се очаква от тях…

Франкин вдигна ръка. Пет пръста, една длан. Жест, който казваше на Конърс да замълчи.

— Не работиш тук от вчера — каза той. — Каква беше Хелена Уоткинс?

— С Хелена Уоткинс поехме риск — отвърна Конърс.

— Именно. И какво се случи? — попита Франкин, но не изчака отговор, а продължи: — Тя не се справи. Привличането й се оказа голяма грешка. Ако не беше тя…

Млъкна насред изречението. Конърс го прие като проява на неувереност и настоя:

— Сигурен ли си? Какво щеше да се случи, ако не беше тя?

Франкин му обърна гръб. Конърс обаче не се отказа.

— Ако не бяхме ние! Ако не беше ти, ако не бях аз, тя никога нямаше да се озове тук! Онзи бездомник нямаше да избяга, нямаше да се зарази, тъй като никой нямаше да е създал вируса и да го е тествал върху хора с надеждата, че може спре онова, което тя започна.

Бе повишил глас, ядосан както от проблемите, пред които бяха изправени, така и от постоянната необходимост да прибягва до този аргумент.

Франкин поклати глава. Не виждаше никаква логика в думите на Конърс.

Именно тя бе нарушила всички протоколи, съзнателно или не. Тя се бе възползвала от предоставената й свобода, злоупотребила бе с познанията си относно графиците и маршрутите на охраната, в резултат на което вирусът се бе озовал на свобода. Дори да не бе имала подобно намерение, дори да не бе знаела, че е заразен, пак бе нарушила всички правила. Вината за случилото се бе нейна.

Тя бе дала на Хейнс магнитната карта, тя й бе помогнала да изпрати писмо до приятеля си. Кой знае какви щеше да ги свърши още, ако не я бяха спрели навреме.

И Франкин каза на Конърс всичко това.

— Нима случилото се не доказва, че Уоткинс бе една огромна грешка? — попита Франкин. — Нима това не показва колко опасно е да предоставяме на външни хора знанието, свободата, отговорността? Не зная какво друго доказателство ти трябва.

Конърс въздъхна дълбоко.

— Това вече няма значение. Защото дори да е успяла да открие нещо, дори да е намерила решение, отнесла го е със себе си в гроба.

— Възможно е — каза Франкин. — Но ще видим.

Това сложи край на разговора им. И двамата добре знаеха какво е направила Хелена Уоткинс, така че нямаше смисъл да спорят по този въпрос.

Когато заговори отново, Франкин се обърна не само към Конърс, но и към самия себе си.

— Доникъде не сме стигнали. Нямаме време. Ако разполагахме с десет години или с двайсет, можехме да продължим. Сега обаче не можем. Нуждаем се от резултати. А не от щастлива работна атмосфера.

Обърна се към Конърс и попита:

— Имам ли одобрението ти?

— Имам ли избор? — отвърна на въпроса му с въпрос Конърс.

— Не — призна Франкин. В очите му имаше тъга. — Не, вече не.

Конърс не помръдна. Не каза нито да, нито не.

Това бе достатъчно.

 

 

Не се разделиха като приятели, но от друга страна, никога не бяха били приятели. Бяха колеги, а в определени периоди и колеги, които гледаха в една и съща посока, но като цяло гледаха на света по различен начин. В кризисни моменти това ставаше по-ясно от всякога.

Съобщението щеше да бъде разпратено още на следващата вечер.

Конърс бе дал мълчаливото си съгласие. Остана в залата, вперил поглед в редиците болнични легла отвъд прозореца. И разбра.

Разбра, че на хората в тази стая не им остава много време.

Освен ако Уилям не измислеше нещо, освен ако не успееха да създадат нов вирус, който да тестват и в който да вложат всичките си надежди… Не се ли случеше това, всичко бе изгубено.

Предишните им опити се бяха провалили. Казаното от Франкин, преди да напусне залата, бе самата истина.

— След три дни ще разберем дали вирусът е на свобода. — След което бе добавил: — И ако дотогава Сандберг не е открил ключа…

Устата му сякаш пресъхна. Дрезгавият му глас като че ли искаше да подчертае онова, което и двамата вече знаеха. Че шансовете това да се случи клонят към нулата.

— Не открие ли ключа, преминаваме към втората фаза.

След което Франкин се бе обърнал и бе излязъл.

Конърс знаеше, че Франкин е прав.

Не можеха да чакат повече.

 

 

Уилям прекара часове във въвеждане на данни в компютрите, след което зачака да обработят числовите редици, в които се бе взирал дни наред.

Нищо не се промени.

Колкото и умни да бяха компютрите, с които разполагаше, те бяха лишени от интуиция. Предъвкваха едни и същи числа в продължение на часове, без да открият нищо ново.

Той се зае с папките, останали от Хелена Уоткинс.

Прочете бележките й. Почувства се така, сякаш чете собствените си мисли. Всяка стъпка, всяка формула, всяко уравнение, всяка стрелка, която водеше от едно разсъждение към друго, всичко, което тя бе написала, бе хрумнало и на него. А това можеше да означава само едно.

Че си губи времето.

Вървеше ли по утъпканата пътека, по която са вървели и други преди него, нямаше да постигне нищо. Уилям знаеше това и се подразни, когато Джанин го попита как вървят нещата.

— Знаеш как вървят — отговори сърдито.

Не, не сърдито, а по-скоро вбесено, очите му бяха помътнели, но не от гняв, а от съжаление, от яд и от още нещо.

— Нали си тук? Виждаш го също толкова ясно, колкото и аз. Всичко отива по дяволите. Всичко отива по дяволите, при това с максимална скорост, и не мога да направя нищо!

Разпери ръце в толкова мелодраматичен жест, че заприлича на оперетен герой, но като че ли не му пукаше. Не му пукаше дали гневът му изглежда комичен, или не.

Това като че ли отключи някакъв шлюз, през който се изля същински порой от мисли и чувства. Всичко излезе на повърхността, раздразнението, продиктувано от собствената му неадекватност, след което раздразнението се превърна в обвинение, сякаш тя бе виновна, че кодът изглежда по този начин, че той не разполага с достатъчно време или че няма да успее да предотврати катастрофата, както не бе успял да предотврати и нещата, случили се до момента. Започна да ги отброява на пръстите на едната си ръка: самолетната катастрофа, болницата, Кристина… и млъкна, защото гласът му започна да му изневерява.

Джанин стоеше и го гледаше.

И изведнъж разбра.

Неясно как бе успяла да убеди самата себе си, че е също толкова разстроена като него. Че двамата са еднакво шокирани от случилото се, защото правят едно и също. Но…

Но неговата скръб бе несравнимо по-силна. Той бе под напрежение, причината за което не бе в нея, а в самия живот. Човек обаче не може да се развика на живота, а в момента тя му бе подръка.

— Нямаше откъде да знаеш — каза Джанин. — Нищо не можеше да направиш.

— Това ми е работата! — изкрещя той. — Работата ми е да узная, да направя нещо. Това е причината да съм тук! Ако не мога да го направя, какво, по дяволите, търся тук?

Тя замълча, просто защото нямаше какво да каже.

Уилям се овладя и заговори по-тихо:

— Всеки път, когато в живота ми се случи нещо, казват, че вината не е моя. Всеки път ми казват, че не бива да се обвинявам, че не е имало какво да направя, че нямало как да зная. Имаш ли представа колко ми е омръзнало да слушам тези думи?

Тя не помръдна.

— Всеки път? — Каза го тихо, сякаш за да го накара да разбере, че е негов приятел. — Не знаех, че е имало и други такива случаи. Ако искаш да поговорим…

Отговорът му връхлетя като гръмотевична буря. Това бе мъката на зрял мъж, набъбвала цели пет години.

— Защо? За да влезеш в ролята на състрадателния изповедник, който да ме изслуша, да ме посъветва, да ме утеши? За да се почувстваш по-добре, когато излезеш от тази стая? Разговарял съм с достатъчно хора, за да знам, че това не ми помага.

— Не — отвърна тя. — Не заради това. А защото виждам в теб човек, който носи огромен товар. И защото съжалявам за това, което се е случило. — Говореше спокойно и уверено, с тих, но и рязък глас, без да откъсва поглед от него. — Съжалявам и понякога видя ли човек, който носи прекалено тежък товар, питам дали мога да му помогна, дали мога да споделя този товар с него.

Той поклати глава.

Започна със същия тих, спокоен и тъжен глас, с който бе говорила тя, след което повиши тон и даде воля на чувствата си. Позволи на гнева си да се надигне, а на пламъците в очите си да се разгорят бурно. Нямаше представа какво е това, но нямаше намерение да спре.

Защото за коя, по дяволите, се мислеше тя? Коя беше тя, че да му казва как се чувства? Да го разпитва за жена му, за дъщеря му? Какво знаеше тя? Именно! Нищо не знаеше! И как можеше да му помогне? Като стои пред него и се преструва на разстроена?

Думите се лееха като порой, пропит от болка и обида. Почувства се по-добре, като даде воля на чувствата си, почувства се по-добре, като обвини някой друг, почувства се по-добре, сякаш Джанин бе отговорна за злочестините му, сякаш тя бе виновна за случилото се в миналото. Знаеше, че не е прав, знаеше, че ще съжалява, но точно в този момент изпитваше неизразимо, почти болезнено облекчение и нямаше никакво намерение да спре да крещи.

— Тя умря — извика той с глас, изпълнен с гняв и укор, сякаш искаше да каже: доволна ли си сега, а? — Дъщеря ми умря, а аз не успях да го предвидя. Трябваше да го предвидя, но не успях. Не бях там, когато се случи. Не можах да направя нищо, преди да стане прекалено късно. След което не успях да се отърся от чувството си за вина и това съсипа живота ми. Не само моя, но и този на Кристина. А сега и нея я няма. Да не би да искаш да споделиш с мен този товар? Толкова ли си добра? Смяташ ли, че можеш да поемеш целия ми товар, да го пренесеш на няколко преки и да смяташ, че всичко ще е наред?

Никой не е в състояние да крещи дълго. Неизменно настъпва момент, в който започваш да чуваш собствения си глас, започваш да се осъзнаваш. Уилям достигна този момент. Стисна зъби. Нямаше какво повече да каже. И ако избухването му бе равносилно на алкохолно опиянение, а самосъжалението му на махмурлук, то сега вече започваше да изтрезнява.

Той обаче не искаше да изтрезнява. Нямаше нищо против да обвинява някой друг. Разпери отново ръце, махна й да си тръгне, да излезе, преди да е престанал да я обвинява. „Махай се, преди аз отново да стана виновен.“

Джанин обаче остана. Продължи да се взира в него. В погледа й нямаше гняв. Само тъга. Тя тъгуваше заради него. Заради мъжа, който стоеше пред нея и й бе изкрещял хиляди неща, които бе искал да изкрещи на себе си, но не бе намерил сили. Заради мъжа, когото познаваше от по-малко от седмица, но когото чувстваше по-близък от хора, които познаваше от години.

Заради мъжа, който току-що й бе казал да се маха, макар да бе видяла, че не е искрен, че не го мисли.

Погледите им се срещнаха. И двамата разбраха. Разбраха, че ще й каже колко много съжалява, но не сега, а след време. Знаеха, че тя ще прояви разбиране, защото бе простила и разбрала много преди той да понечи да й се извини.

Казаха си всичко това, без да изрекат нито една дума.

После тя се обърна и излезе. А Уилям — за първи път откакто се помнеше — седна на един стол и заплака.