Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (24)

22.

Алберт ван Дайк чу колата зад гърба си много преди да я види.

Не бе ръмженето на обикновен двигател, а воят на турбокомпресор, и той осъзна, че шофьорът не просто кара бързо, а ускорява рязко, най-вероятно за да изпревари червения светофар на кръстовището.

В първия миг реши да побегне и да се опита да пресече улицата пред колата, но това бе решение, продиктувано единствено от инстинкта му за самосъхранение. Шофьорът на колата би очаквал да постъпи именно така.

В следващия миг реши, че единственият му шанс е да направи нещо съвсем друго.

Мъжът с костюма го бе стиснал здраво за ръката — достатъчно дискретно, за да не забелязват минувачите, но и достатъчно силно, за да не позволи на Алберт да се отскубне и да избяга. Другата ръка на непознатия бе пъхната в джоба на палтото му, където най-вероятно имаше пистолет. И сигурно бе готов да го извади, ако Алберт опита да направи нещо глупаво.

Алберт закрачи по-бързо, точно както се очакваше да направи.

Мъжът с костюма също ускори крачка. Колата приближаваше. И приближаваше.

И тогава Алберт го направи.

Не беше точно блъскане. Просто се възползва от кинетичната енергия на мъжа и прибегна до елемента на изненадата. Спря рязко, при което мъжът с костюма се завъртя около него в полукръг. Не изгуби равновесие обаче, само още една секунда и щеше да стисне ръката на Уилям още по-здраво, да го преведе през улицата и да го предупреди през зъби да не опитва повече подобни номера.

Само че мъжът не разполагаше с тази секунда.

Синият голф спря, когато вече бе прекалено късно.

Тялото на мъжа с костюма вече бе залепнало на предното стъкло на колата, материализирало се сякаш от нищото, изскочило против собствената си воля на платното, подскочило върху предната броня, капака и претърколило се върху покрива с глух тропот по тънките ламарини, след което рухна тежко върху черните следи, които гумите бяха оставили върху асфалта в отчаян опит да избегнат сблъсъка.

Мъжът нямаше никакъв шанс. Костюмът му, само допреди секунди чист, елегантен и грижливо изгладен, сега бе мръсен и прокъсан от влаченето по земята, а ръцете и краката на мъжа бяха разперени под ъгли, които нито едно живо човешко същество не би могло да заеме доброволно. Когато се втурнаха, за да му помогнат, минувачите видяха безжизнено лице и очи, втренчени в локва кръв.

— Той го бутна! — Жената, която изкрещя, бе двайсетинагодишна, носеше учебници под мишница, а очите й бяха пълни с ужас. Потърси потвърждение в очите на хора, които не познаваше. — Той го бутна пред колата!

— Кой? — попита някой. — Видяхте ли кой?

— Мисля, че беше професорът ми по археология.

 

 

— Какво означава хронологичен ред? — попита Уилям. Нямаше търпение да научи за какво става въпрос, беше ядосан, че отново е останал крачка назад.

— Никога не съм ги виждала в този ред — отвърна Джанин и посочи листовете с разпечатани върху тях шумерски стихове. — Знаеш как работи човешкият мозък. Все се опитва да открие логика. Подсъзнателно създава контекст. Само защото си мисли, че трябва да има контекст, че отделните парчета трябва да образуват пъзел, но не знае как, не знае каква е картината, защото никога не е виждал капака на кутията.

Той кимна, за да я окуражи да продължи.

— Още отначало започнах да експериментирам. Казах си: какво ще стане, ако прочета стиховете един след друг ето в тази последователност? Или в тази? — Тя зашепна. — След известно време забелязах, че прекалено много неща ми изглеждат… познати. Все едно съм ги виждала някъде. Колкото повече фрагменти успявах да комбинирам, толкова по-ясна ми ставаше цялостната картина, но отказвах да го приема… смятах го за най-обикновено съвпадение, защото… не можеше да е другояче.

Замълча, за да потърси по-ясно обяснение.

— Трябва да се има предвид — продължи Джанин, — че ранният шумерски е идеографичен език. Няма изречения, няма граматика, а само символи, наблъскани един до друг, за да изразят различни идеи, като един символ може да има няколко значения. Затова има елемент на неопределеност. Успеем ли обаче да отчетем тази неопределеност…

Погледът й довърши изречението. По колкото и различни начини да се бе опитвала да тълкува стиховете, винаги бе получавала един и същи резултат.

— Какво пише? — попита Уилям.

Джанин продължаваше да се взира в символите. Колебаеше се как да се изрази по-ясно.

— Всеки откъс прилича на стих. — Замисли се отново. — На резюме. Не… на описание.

Обърна се към Уилям с надеждата да е разбрал значението на думите й, но той се взираше в нея с празен поглед. Явно не разбираше какво се опитва да му обясни.

— На какво? — попита той. — Резюме на какво?

— На най-значимите събития в историята на човечеството.

Отиде до стената и започна да му показва. Спираше пред избрани стихове, отделни редове, които се открояваха сред останалите, обясняваше му значението на отделните символи, споделяше изводите, до които бе стигнала.

Колкото повече виждаше, толкова по-трудно му бе да отрича.

Град на река. Хора, които строят. Островърхи сгради, царски гробници.

Пирамидите.

Плъхове. Болест. Зараза и смърт, всепоглъщащ мор.

Черната смърт.

Луна. Трима мъже. Голям кораб, дълго пътуване.

— Това не се нуждае от обяснение, нали?

Уилям отказваше да повярва. Тя говореше абсурдни неща!

Опита да убеди самия себе си, че тя греши, че колкото и аналитична и обективна да е мисълта й, това просто не е възможно. Сама беше измислила тази теория, вкопчила се беше в нея и подсъзнателно бе придала на текстовете историческо значение. Проектирала беше върху тях собствените си познания, приемайки погрешно действията си за научен анализ…

Думите й прозвучаха като плесник.

— Наистина ли смяташ, че за тези седем месеца не съм подложила на съмнение собствените си открития?

В този миг Уилям видя в нея нещо… нещо, което го накара да изгуби равновесие, нещо, за което не бе подготвен. Тази проява на темперамент му напомни за нещо друго.

Прогони тази мисъл. Каза си, че той самият е допуснал грешката, в която я обвинява, че той самият разглежда настоящата ситуация през призмата на миналия си опит. Всъщност не откриваше у Джанин никакви прилики с нея, нищо отвъд желанието си да открие такива.

Видя как го гледа и подбра думите си много внимателно. Нямаше намерение да я критикува. Самият той бе допускал тази грешка в миналото, при това неведнъж, скалъпвал бе набързо някаква теория, след което се бе опитвал да напасне фактите към нея, вместо да бъде обратното.

— Объркана си не по-малко от мен — каза Уилям. — Възложиха ни разрешаването на загадка, без да знаем защо или как. Затова започваме да търсим шаблони, модели. Грешката не е твоя, това си е в реда на нещата.

— Не съм търсила модели — отвърна тя. — Открих модел.

Той наклони глава на една страна. Игра с думите. А тя отново повиши тон:

— Смяташ ли, че не съм си задавала този въпрос? Смяташ ли, че го намирам за по-малко невероятно от теб? Че не съм се опитвала да отхвърля резултатите като продукт на собствената ми предубедена логика? — Завъртя се в широк полукръг, сякаш за да събере енергията да обясни онова, което знаеше, но което той отказваше да приеме. — И сега се озовах тук. И видях тези фрагменти окачени тук… в правилния ред при това.

Изчака го да каже нещо. Той обаче продължи да се взира в нея с предишното си скептично изражение. И тя изрече съмненията му вместо него.

— Ако съм интерпретирала тези стихове като исторически събития само защото те съвпадат с досегашните ми познания, как тогава са се озовали на твоята стена, при това в същата последователност, в която съм ги подредила и аз? Не забравяй, че при мен са идвали само като отделни фрагменти. Ако заключенията ми се основават единствено на предразсъдъци, защо тогава тези отделни фрагменти са подредени и комбинирани върху твоята стена по начина, по който съм го направила аз?

Той продължаваше да я гледа, без да промълви нито дума. Явно не изглеждаше убеден.

Тя тръгна покрай стената, като потупваше с длан листовете, покрай които минаваше.

— Месопотамия. Пирамидите. Земетресението в Родос^[1]. Раждането на Исус. Мохамед. Черната смърт. Изригването на Маунт Тамбора^[2]…

Между листовете с всяко от тези събития имаше други, които Джанин подминаваше безмълвно, сякаш препускаше през историята и спираше само на най-важните моменти от нея. Това само подсилваше значението на думите й, правеше невъзможно оспорването на заключенията й.

От време на време се обръщаше към Уилям, за да се увери, че следва мисълта й.

— Първата световна война. Втората. Хирошима. Земетресението във Валдивия^[3]…

Това бе доказателството, че е права… Права бе от самото начало и тя го видя, изписано на лицето му, видя усилията му да остане скептичен, видя отказа му да приеме чутото, макар добре да знаеше, че всички тези опити са напразни.

Не можеше да иска по-категорично доказателство от това. Ако преводите и тълкуванията й на стиховете бяха верни, именно това бе последователността, в която трябваше да бъдат подредени.

И те бяха подредени в тази последователност.

Джанин продължи към края на стената. Забави крачка.

— Таншан^[4]. Трагедията от Армеро^[5]. Цунамито в Индийския океан…

Джанин впери поглед в Уилям. Твой ред е, казваха очите й. Хайде, кажи ми, че греша. Поискаш ли да започна отначало, ще го направя, защото и двамата знаем, че съм права.

И двамата бяха застинали неподвижно. Стояха така в продължение на секунди, които им се сториха дълги като минути. Джанин с ръка на един от листовете хартия, Уилям в другия край на стаята, без да откъсва поглед от нея.

Мълчанието им продължи толкова дълго, че Джанин реши да поеме инициативата.

— Ако всичко това са само предположения от моя страна…

Уилям затвори очи. Знаеше какво се кани да му каже.

— … защо, по дяволите, всички тези събития са подредени в хронологичната си последователност?

— Разбираш ли последствията от всичко това? — попита Уилям.

Тя кимна. Разбираше ги отлично. Не можеше да избегне подобен въпрос.

— Последствията — отвърна тя, — ако са ни казали истината? Ако тези фрагменти са извлечени от нашата човешка ДНК?

Той бе стигнал до същия извод. Но тя трябваше да го изрече на глас.

И тя го направи.

— В такъв случай тези събития са били записани в човешкия геном още преди да са се случили.

Стаята потъна в тишина, която продължи дълго.

Не смееха да помръднат, взираха се един в друг и сякаш разговаряха без думи.

— Въпреки това… — каза тя. — Въпреки това нещо друго ме безпокои много повече.

Взе един лист и му го подаде.

Беше същият лист, който бе искала да му покаже на терасата, онзи с редицата клинописни символи, които Уилям не бе разбрал, а Джанин не бе имала време да му обясни.

— Това ме тревожи от мига, в който го видях.

Уилям не знаеше какво да каже, затова й даде знак да продължи.

— А сега, след като видях твоята стая… Стиховете, хронологичната им последователност… Сега се тревожа дори още повече. — Преглътна с мъка, но се овладя.

— Кажи — подкани я Уилям. — Кажи ми какво означава това.

 

 

Мъжът бе мъртъв.

И вината за това бе на Алберт.

Алберт тичаше с всички сили през амстердамския Вестерпарк, полите на палтото му се развяваха, а мислите му се лутаха безконтролно.

Инспектор Найсен! Копеле такова! Беше му се доверил, защото това бе човекът, помогнал му след изчезването на Джанин. Бе стоял до него до ранни зори, помагал му бе в търсенето на отговори, в ровенето за информация в различни бази данни, уведомявал го бе за всяка улика, всяка следа, всяка новина… Нямаше кой друг да го е предал. Инспектор Найсен бе уведомил тези хора.

Нямаше друго обяснение.

Спря край едно голямо езеро, където имаше обширно открито пространство, покрито с чакъл и пълно с майки с бебешки колички, възрастни хора, излезли на разходка, служители от близките офис сгради, които бързаха от една среща на друга. Тук можеше да се скрие в тълпата. Защото нямаше къде да отиде.

Извади телефона, набра номера във факултета и спря. Параноята го връхлетя отново, но пък го накара да започне да разсъждава.

Възможно ли бе полицията да е замесена в изчезването на Джанин? Знаеха ли ченгетата кой е отговорен за това? Бяха ли го уведомили за писмото? На същата тази полиция той бе позволил да претърсят общия им дом, поканил ги бе да огледат и разнебитения апартамент, в който бе живяла Джанин преди да се срещнат. Същата тази полиция се бе опитвала да го успокои, да го увери, че ще направи всичко възможно, за да я открие, макар уликите да подсказвали, че е изчезнала по своя собствена воля.

Последиците от това бяха почти немислими.

Ако полицията знаеше, кой още можеше да знае? Кой стоеше зад изчезването на Джанин? Колко души бяха ангажирани в опитите да му попречат да открие истината за случилото се и с какви ресурси разполагаха?

Номерът на секретаря му продължаваше да мига на дисплея на мобилния му телефон и той запомни последните цифри. Повтори ги веднъж, два пъти, докато се увери, че ги е запаметил. Параноик или не, не биваше да използва този телефон. Същото се отнасяше и до кредитните му карти. В мига, в който извършеше плащане, щяха да узнаят къде се намира. Затова реши да намери банкомат и да изтегли колкото се може повече пари, преди да блокират сметката му.

А какво щеше прави след това? Нямаше представа.

Единственото, в което бе сигурен, беше, че няма на кого да разчита.

И че ако иска да види отново Джанин, ще трябва да я намери сам.

 

 

Алберт ван Дайк изчака още три, може би дори четири минути, преди да тръгне към изхода на парка.

Никой не обърна никакво внимание на мъжа с палтото, който стоеше край езерото и хвърляше камъчета във водата.

И никой не забеляза, че камъчето, което отскочи най-много пъти, бе всъщност мобилен телефон.

 

 

Листът, който държеше Уилям Сандберг, продължаваше да не му говори нищо. Думите на Джанин обаче не оставяха място за съмнение.

Това бе логичното заключение, до което бе стигнала тя, и не можеше да има никакво съмнение в правотата й.

Не и без да се върне до фундаменталните предположения, не и без да разнищи целия й анализ на малки парченца. Би отишъл и по-далеч, само че не знаеше откъде да започне.

Затова не можеше да направи друго, освен да слуша.

— Колкото и дълго да ги изучавах — каза Джанин, — има редове символи, които не успях да разгадая.

Уилям не помръдваше.

— Редове, които не са фалшиви. В това поне съм сигурна. Те идват от същия оригинален източник, в тях звучи същият древен глас, но не мога да ги преведа по начин, който да съответства на някое историческо събитие. Отначало се опитах да ги пренебрегна. Все си казвах, че не съм историк и че очевидно има прекалено много събития, които не съм запомнила от часовете по история в училище. Нали?

Джанин обаче поклати глава. Не. Причината се криеше другаде. Трябваше да има друго обяснение… Бавно, много бавно започна да разбира какво означава това.

Спря и погледна Уилям. Изчака го да стигне до същия извод.

— Искаш да кажеш — започна той, — че част от стиховете се отнасят до събития, които предстоят?

Тя кимна бавно.

— Искаш да кажеш, че човешката ДНК съдържа информация за бъдещето? За неща, които ще се случат тепърва?

Тя кимна отново.

— В такъв случай — каза Уилям, — какво ни очаква?

Имаше само един отговор.

— Нищо добро — каза Джанин. — Нищо добро.