Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (40)

37.

Нощният влак от Мюнхен за Берлин потегли малко след десет, точно по разписание.

Младото семейство, което току-що се бе настанило в малкото тясно купе, бе уморено, но щастливо — почивката им не бе оправдала очакванията, но в крайна сметка бяха отишли там, където искаха да отидат, бяха видели всичко, което искаха да видят, и сега щяха да разгледат Берлин за няколко дни преди да се върнат у дома.

У дома. Този израз пораждаше у тях тревога.

Преди три дни бяха изпуснали влака си, след като колата им бе попаднала в онази катастрофа на магистрала А9.

Положението бе достатъчно тежко за двамата възрастни. А за децата — особено когато едното е на четири, а другото на седем — които са изпълнени с очаквания, срещата с братовчедите е много по-важна от някаква си автомобилна катастрофа. Наложи се да летят до Мюнхен. Самолетните билети им струваха цяло състояние, но какво можеха да направят?

А докато бяха там, сякаш адът се стовари върху главите им. Седяха в удобните кресла пред телевизора в топлия уютен дом на своите роднини и наблюдаваха как родният им град се превръща в руини, при това два пъти за един ден. В Амстердам се бе случило нещо немислимо и те бяха извадили невероятен късмет, но какво от това? Мисълта за онова, което ги очакваше у дома, мисълта за приятелите и познатите, които никога нямаше да видят… просто не бяха в състояние да се отърсят от тези мисли.

А децата? Децата са си деца. За тях животът е онова, което се случва тук и сега. За тях няма никакъв смисъл да разсъждават какво ги очаква, когато се приберат у дома.

Възприемаха случващото се като приключение, а пътуването с влак бе най-голямото от всички приключения. Затова тичаха с блеснали очи по коридора, разговаряха с кондуктора, който перфорира билетите им, с жената от вагон-ресторанта, която им продаде шоколадчета, и с всички пътници, които непременно трябваше да бъдат информирани колко вълнуващо пътуване им предстои.

Накрая младите родители отведоха децата си в купето, уморени, но щастливи, с извинителни усмивки на лицата.

Леглата в купето бяха меки, а завивките прохладни.

Скоро вече спяха.

 

 

След единайсет часа, точно в девет часа и осем минути сутринта, влакът щеше да пристигне по разписание на берлинската Хауптбанхоф. И всичко щеше да е както обикновено, хората щяха да слязат от влака, да се порадват на утринното слънце, да напуснат гарата и никой нямаше да обърне внимание на купето със заключена врата и спуснати завеси.

И това щеше да продължи около час.

Докато чистачките не отключиха вратата, за да си свършат работата.

 

 

Операцията с кодовото название „Нулев сценарий“ се бе превърнала в нещо като постоянна шега в замъка.

Наричаха я специален бонус на служителите.

Това, разбира се, бе един от начините да се справят с ужасяващата перспектива, със сценария, който — в случай че планът бъдеше задействан — спокойно можеха да нарекат Сценарий на деня на Страшния съд. Защото те щяха да са част от онази малка група, която щеше да оцелее, докато човечеството загиваше.

В плановете и протоколите нямаше абсолютно нищо забавно. Именно затова единственият начин да се справят с тях, бе, като прибегнат до чувството си за хумор.

Сега, когато се бе превърнала в реалност, шегата не изглеждаше забавна.

Състоя се спешна среща, на която всички получиха заповедите си. На срещата присъства целият персонал на базата — от командирите до пазачите и медицинските сестри, общо петдесет и четирима души, събрани в голямата зала, въздухът в която сякаш пращеше от напрежение.

Всички знаеха какво ще им съобщят.

Въпреки това новината предизвика страх и объркване, вдигане на ръце и стотици въпроси. Нямаше значение откога някой работи за Организацията — от три години или от трийсет, или някъде по средата — случващото се бе толкова значимо, ужасяващо, парализиращо. Нулевият сценарий бе навлязъл в първия си етап. И това бе последното доказателство, че нещата са излезли от контрол.

Заповедите за всеки служител бяха строго индивидуални.

Нямаше време за губене.

Трябваше да съберат и да опаковат провизии, лекарства, материали.

Трябваше да сортират и подберат личните си вещи, мястото бе ограничено и никой не знаеше какво ги очаква, а искаха ли да оцелеят, без да полудеят, трябваше да запазят някаква връзка с предишния си живот. Никой не знаеше колко време ще прекарат откъснати от света, а дори да успееха да се спасят от пандемията, оцеляването им нямаше да има никакъв смисъл, ако междувременно изгубеха разсъдъка си.

Конърс сам бе написал сценария. На теория дори се гордееше с него. На практика обаче стоеше в голямата зала с тъмносини кресла, четеше заповеди и съжаляваше, че се е стигнало дотук.

Всички го слушаха със затаен дъх.

Всички, освен заразените, които лежаха в леглата си и които щяха да бъдат изоставени, когато останалите напуснеха базата.

И освен двамата цивилни.

Жалко, но това изискваха протоколите, които той сам бе написал.

И колкото и да съжаляваше, не можеше да направи нищо.

Защото ако реалността бе логична и предвидима, на никого нямаше да му се налага да пише предварително подобни сценарии.

 

 

Когато срещата завърши, започна същинската работа. Трудният, напрегнат процес на привеждане на плана в действие.

Пазачи. Медицински персонал. Учени. Офицери.

Всички се заеха със задълженията си.

Приготвяха. Опаковаха. Тичаха насам-натам.

От време на време някой изпускаше нещо, друг се луташе объркано, но всички следваха протокола.

Работеха със съзнанието за страшната опасност, надвиснала над главите им.

Шегата относно бонуса на служителите вече не бе смешна.

 

 

Сол Уоткинс бе много слаб, но той открай време си беше слаб.

Сакото висеше на раменете му като на закачалка. Под него се виждаше риза, набрана по тялото му и затъкната в панталоните му, чиято обиколка изглеждаше доста по-голяма от тази на кръста му. Коланът му пък бе така стегнат, че панталоните му приличаха на набрани завеси в дома на покоен роднина. Целият му вид бе на човек, изпрал дрехите си при неподходяща температура, но като че ли единствено той не го забелязваше.

Бе отслабнал. Много. При това много бързо. Приличаше на човек, преживял нещо, което се е отразило сериозно на здравето му.

Точно това се бе случило.

Сол Уоткинс свърна от широкия булевард и пресече широкото открито пространство пред парламента, пресече пожълтелите тревни площи пред пешеходния мост и свръхмодерната сграда, която се издигаше на другия бряг на реката.

Намираше се на открито. Виждаше се отдалече. Не го бе направил случайно.

Следяха ли го, нямаше начин да го пропуснат.

От друга страна обаче той също щеше да ги забележи.

Невъзможно бе да го проследят през откритото пространство между сградите, а после и на площада отсреща, без той да ги види.

Стъпи на моста. Погледна тънкия лед, който се опитваше да покрие реката. Зарея поглед над водата. Изражението му бе тъжно, като на човек, налегнат от тежки мисли, опечален вдовец, излязъл на разходка в търсене на нов смисъл в живота.

Умът му обаче бе нащрек. Оглеждаше се за познати лица, за мъже, които седят сами на някоя пейка или се шляят привидно безцелно, или пък се преструват, че чакат някого. Мъже като онези, които се бяха появили пред дома му, които наблюдаваха входната му врата и които нямаше начин да не са свързани със случилото се. Не знаеше каква точно е връзката и се страхуваше да разбере.

Пощенските й картички продължиха да пристигат дълго.

Бяха кратки и семпли, не можеше да има никакво съмнение, че някой друг също ги чете, затова тя бе писала само неща, които са позволени. Въпреки това обаче тези картички бяха изпратени от нея и това му служеше като утеха. Ужасно му липсваше, но твърдеше, че е добре… какво повече можеше да иска?

В един момент обаче картичките секнаха.

След което се появиха те.

Мъжете. В техните коли. Стояха пред дома му, не го следваха, когато излизаше сутрин, но не помръдваха от мястото си през цялата нощ. Сякаш търсеха друг човек, но защо го правеха?

После просто изчезнаха. Скоро след това той получи съобщение, че жена му е загинала при нещастен случай.

Колите бяха изчезнали от улицата, но би било прекалено нелогично да предположи, че са снели наблюдението над него. Продължаваха да се крият наоколо, не се съмняваше в това, а тънкият бял плик, пристигнал в офиса му, затвърди убеждението му, че е просто пешка в някаква голяма игра, която не разбира, игра, от която нямаше търпение да се измъкне.

Стоеше на моста и гледаше леда, който ту се натрупваше, ту се пропукваше, и накрая реши, че никой не го следи. Тръгна по моста към постройката от стъкло и стомана на отсрещния бряг.

В джоба си носеше бележката от онзи тънък плик.

Единственото му желание бе да се отърве час по-скоро от нея.

Нещо ставаше. Нямаше представа какво, но знаеше, че то го плаши, и не искаше да има нищо общо с него.

Надяваше се двамата мъже, които му бяха позвънили от колата си на път от Амстердам, да могат да му помогнат да научи повече.