Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уилям Сандберг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slutet pà kedjan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023)

Издание:

Автор: Фредрик Т. Олсон

Заглавие: Краят на веригата

Преводач: Милко Стоименов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: шведска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 06.04.2015

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-575-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4689

История

  1. — Добавяне

63.

Самата природа като че ли бе очаквала тази новина.

Сякаш снегът я бе очаквал, за да посмее да се разтопи, сякаш земята я бе очаквала, за да замирише на пролет, а тревата — доскоро сякаш залепнала върху пръстта — да се изправи, бавно-бавно, като след тежка зима, и да се разлюлее на топлия вятър.

Опасността бе преминала.

В определения от властите период не бяха регистрирани нови случаи и здравните организации на различни страни по света започнаха да отменят — предпазливо, едно по едно — наложените ограничения. Ледените пързалки вече не бяха затрупани с тела, а хората не бягаха от домовете си и започваха да изпълват улиците.

Това бе война без победител. В градовете нямаше паради и фойерверки. Всички бяха загубили, затова на оцелелите не им оставаше нищо друго, освен да се опитат да слепят парченцата от този свят.

Най-важното бе, че опасността беше отминала.

След четири месеца най-после бе отминала.

А реалността нямаше нищо против клишетата.

Новият сезон пристигна с нова жизненост, поднесе я като красива шоколадова бонбониера сякаш. Пухкави облачета надвиснаха над планините, скупчиха се едно подир друго върху алпийските върхове в далечината — колкото по-далеч, толкова по-наситен бе синият им цвят.

Беше пролет.

И както всяка година, пролетта донесе със себе си онова чудно усещане за възраждането на живота. Животът можеше да започне отново.

 

 

Джанин го откри на близкия хълм.

Седеше, зареял поглед към нивите, към пасищата по склоновете, към военния полигон, който не виждаха, но който лежеше там някъде отвъд хълмовете, към пътищата, които се виеха по хълмовете и ги покриваха като панделки, преди да се спуснат към долината и да изчезнат в слънчевата омара.

Джанин седна до него.

После легна и отпусна гръб върху хладната трева.

Останаха така един до друг, две копия от една и съща страница на една и съща извечна книга, заобиколена от други страници, разположени навсякъде около тях — на земята, във въздуха или накацали по скалите в далечината.

Останаха така, докато слънцето не започна да се спуска зад планинските върхове.

Докато в далечината не се чу шум от автомобилни двигатели.

Никой не го изрече на глас, но и двамата знаеха какво означава това.

Разбраха го, както го разбират прелетните птици.

Дошло бе време да си тръгнат.

 

 

Хората, които се завръщаха в алпийското селце, бяха съвсем малко, но пък никой не можеше да каже дали ще дойдат и други, или това са всички оцелели.

Срещите им бяха сърдечни, но тъжни. Улиците бяха пълни с автомобили с отворени багажници и наредени покрай тях — направо върху снега, който се топеше на ручейчета — куфари и чанти. Хората се прегръщаха, отключваха вратите и разковаваха дъските от прозорците.

Видяха всичко това през прозорците на своя автомобил.

Видяха ги да преминават покрай тях, хората, чиито неволни гости бяха през цялото това време, хора, които бяха избягали, но се бяха върнали. Чакълът по алеята пред дома им заскърца под гумите на колата им, докато Лео извеждаше техния автомобил от селцето и живописният тиролски пейзаж бавно започна да се смалява зад тях.

 

 

Пътуваха часове, сменяха се зад волана, редуваха се да спят. В един момент Джанин се приведе към предната седалка.

Уилям седеше до шофьора, вперил поглед в белите линии по асфалта, които чезнеха бързо под колата им. Съзнанието му сякаш бе празно, не мислеше за нищо.

Усети главата на Джанин до своята.

Не каза нищо, тя също. Може би Джанин нямаше какво да каже, може би нямаше за какво да разговарят. Останаха така, с глави почти допрени една до друга, в продължение на много километри и в това нямаше нищо странно.

— Ако не бяха намерили онези текстове… — каза тя най-сетне.

Гласът й прозвуча тихо и спокойно, сякаш това бе най-естественият начин на света да започне разговор.

Той кимна, без да откъсва поглед от белите линии върху асфалта.

Вече знаеше какво ще му каже. Същината на въпроса си оставаше една и съща, колкото и да се опитваше да го извърти, да го зададе по различен начин.

Знаеше, защото това бе същият въпрос, който си задаваше и той. Отново и отново.

— Ако не ги бяха прочели — продължи тя, — ако не бяха създали вируса, ако не бяха предизвикали всичко това. Щяха ли предсказанията да се сбъднат?

Уилям вдигна поглед и огледа пейзажа покрай пътя. Този въпрос караше мисълта му да зацикли. Дали пак щеше да се случи същото само защото така пишеше в онези пророчества? Или самите пророчества щяха да се променят, защото вирусът нямаше да ги връхлети?

Ако в гората падне някое дърво, каза си той, кой, по дяволите, го е грижа?

Но не го каза на глас.

— Колкото и да си задаваме този въпрос — отвърна Уилям, — никога няма да узнаем отговора.

Тя кимна.

А Уилям се извърна на седалката си и я погледна.

— Мисля, че така е по-добре.

 

 

Никой от тях не проговори в течение на часове.

Това бе тишина, изпълнена с топлота и спокойствие, и никой не искаше да я наруши.

Пътуваха на север по празни магистрали, подминаваха град след град, някои отдавна опустели — и щяха да си останат пусти, други пълни с хора, които се бяха върнали току-що и се опитваха да започнат отначало.

Бъдещето бе започнало.

И никой не знаеше какво ще му донесе.

В края на краищата бъдещето действа именно по този начин.

* * *

Разделиха се в Амстердам.

Направиха го без церемонии, просто си кимнаха мълчаливо за сбогом.

Имаше да скърбят за къде-къде по-сериозни неща. Те бяха оцелели. Това бе най-важното. Нямаше смисъл да хабят скръбта си за хора, които можеха да видят отново; вероятно нямаше — но можеха да ги видят отново. Знаеха как да се свържат, ако пожелаят, макар никой да не знаеше дали ще го направят. Бяха оцелели заедно. И може би това бе достатъчно. Когато животът потечеше в обичайното си русло, кой знае дали щяха да им останат допирни точки?

Уилям също бе слязъл от колата, за да се сбогува безмълвно, и сега стоеше до нея и наблюдаваше как Джанин и годеникът й се отдалечават по улицата.

Покрай кръстовището, където Алберт бе забелязал хората на Найсен.

По улицата, където синият голф бе връхлетял върху един от тях.

Спомените нахлуха в главата на Алберт, но това бе нещо, което Уилям не можеше да знае. Той не виждаше нищо освен една пуста улица, която обаче започваше да разцъфтява с настъпването на пролетта и очакваше останалите живи да се завърнат по домовете си.

 

 

Уилям се върна в колата едва когато Алберт и Джанин влязоха в дома си.

Лео седеше зад волана. Погледна Уилям, но не каза нищо.

Бяха спрели до бордюра. Точно под мястото, на което седеше Уилям, имаше водосточна шахта, полускрита от колата. Уилям се взря в асфалта през отворената врата.

Облегна се на седалката. Бръкна в джоба на якето си. Там беше.

Черният бележник.

Преди да затвори вратата, той се наведе навън и пъхна бележника между пръчките на решетката. Пусна го. Проследи го с поглед как изчезва в мрака.

Защото кой, по дяволите, чете дневници?!

Отидеш ли си от този свят, кой ще го е грижа какво си правил някой понеделник през март?

Лео не каза нищо.

Уилям насочи поглед право напред и попита:

— Нещо против да поспя?

Лео кимна. Нямаше нищо против.

Запали двигателя.

Ако караше, без да спира, щяха да стигнат Стокхолм по изгрев-слънце.