Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (16)

15.

Телефонният разговор с Лео продължи по-малко от минута. Той бе необичайно развълнуван, заяви, че непременно трябва да се срещнат час по-скоро, и едва ли не й нареди да вземе такси и да се върне незабавно в редакцията.

Той! Да нарежда на нея? При други обстоятелства това би я подразнило, но сега й се стори забавно, затова побърза да излезе от кафенето и да спре такси. Едва след като се настани на задната седалка започна да се притеснява, че направените от Лео открития изобщо няма да се окажат толкова важни, колкото си въобразява той, и че срещата им ще приключи доста неловко и мъчително.

Лео я чакаше на бюрото си. Стоеше с дебелото си пухено яке, което означаваше, че е пристигнал току-що. В мига, в който го видя, Кристина се сети, че днес би трябвало да е почивният му ден. Нямаше значение какво е открил, важното бе, че се е отнесъл към задълженията си изключително отговорно.

Той се наведе над компютъра си, пръстите му затракаха по клавиатурата, очите му търсеха нужните думи на екрана. Започна да й обяснява, че си бил вкъщи и преглеждал бюлетините в новинарските сървъри и информационните агенции от последната половин година, понеже бил убеден, че там има нещо, което може да е видял и преди, но да не му е обърнал нужното внимание, нещо, което може да се окаже от ключово значение в момента.

— Не бях сигурен — призна той. Бе останал без дъх, повече от вълнение, отколкото от напрежение. Поглеждаше я на пресекулки, сякаш се боеше да откъсне поглед от екрана. — Не бях сигурен дали не си въобразявам, или… разбирате какво искам да кажа, нали? Знаете как работи човешкият ум, как комбинира неща, които не са…

Кристина стоеше зад него и се взираше в екрана на компютъра. Не бе свалила палтото си.

Пръстите му танцуваха по клавиатурата в търсене на нужната му дата. За да намери точно онова съобщение, което знаеше, че го очаква там някъде.

— Не се съмнявах, че съм прав — каза той и я погледна. Завъртя леко монитора, сякаш така тя по-лесно щеше да прочете съобщението на екрана, макар да бе застанала до него. — Ето! — възкликна Лео и посочи нещо.

Бе отворил съобщение от „Ройтерс“, написано на английски, кратък, издържан в телеграфен стил репортаж за маловажно на пръв поглед събитие.

Амстердам, 24 април. Заглавието гласеше: Нито следа от изчезналата аспирантка.

Кристина прегледа набързо материала, като фокусира вниманието си единствено върху ключовите думи — умение, което бе придобила в резултат на дългогодишната си журналистическа практика. Сканираше с поглед текста и мигом разбираше дали в него се съдържа нещо важно.

Безследно изчезване — разтревожен приятел — планирано заминаване — полицията смята случая за приключен.

— Виждате ли какво имам предвид? — попита Лео.

Кристина не знаеше какво да му отговори. Нямаше представа какво означава това.

Прегледа текста за втори път.

Да, ставаше въпрос за изчезване. Но колко ли хора изчезваха годишно? Освен това хората, за които ставаше въпрос, бяха доста по-млади, историята бе отпреди половин година и се бе случила в Холандия. Не разбираше какво общо е открил Лео между изчезването на това момиче и на Уилям. Не виждаше никакви прилики между двата случая освен обстоятелството, че приятелят на изчезналата млада жена бе категоричен, че тя не е изчезнала по собствена воля.

Лео, който сякаш бе прочел мислите й, я предупреди:

— Преди да кажете каквото и да било, държа да отбележа, че потърсих повече информация в интернет.

О? Кристина го погледна.

— Изчезналата аспирантка. Име: Джанин Шарлота Хейнс. Пристигнала в Амстердам преди четири години благодарение на спечелена стипендия, доста престижна, между другото. Преди това е следвала в Сиатъл. Всички отзиви за нея са категорични, че е била отлична студентка — каза той и завъртя монитора към себе си. — Сега идва ред на дипломната й работа. Ето темата.

Затвори дългия списък с новинарски репортажи и влезе в електронната си поща. На върха на списъка с входящите съобщения се появи неговото име, но като подател. Съобщение с един прикачен файл.

— Силата на интернет — каза той, колкото да запълни паузата. После кликна, за да отвори файла.

Кристина придърпа един стол и седна пред компютъра.

Усети погледа на Лео върху себе си, долови гордостта му и не можеше да отрече, че има пълно основание да е доволен от свършената работа. Всичките й съмнения изчезнаха; липсата му на социални умения определено не се бе отразила на способностите му на журналист и тя се упрекна, че не е успяла да разграничи едното от другото.

На екрана пред нея се бе появил сканиран документ. Почти сто страници, ако се вярваше на брояча отстрани. Лео мръдна мишката, за да извика титулната страница. Заглавието, изписано на английски, зае центъра на екрана. Вечното търсене на смисъл: трактат върху кодовете и скритите послания в праисторическите ръкописи.

— С какво се е занимавал съпругът ви? — попита Лео и побърза да добави: — Бившият имам предвид.

Тя го погледна. Лео я гледаше спокойно, уверено, сякаш се бе слял с работата си, сякаш бе престанал да се съмнява в себе си. Вече не бе онзи неуверен младеж, може би защото бе прекалено зает да мисли за нещо друго.

Не беше задал въпроса си, за да получи отговор. Беше го задал, за да подчертае факта, че е прав. Кристина кимна: да, имаше прилики, които едва ли бяха плод на случайно съвпадение.

— Смяташ ли, че можем да се свържем с приятеля й? — попита тя.

Лео я погледна. Горд, самоуверен. Кимна. И й подаде листче с име и телефонен номер.

— Вече му изпратих съобщение.

 

 

Бледожълтото квадратно листче хартия с телефонния номер на някакъв шведски вестник върху него бе едно от многото подобни листчета, които изчезнаха под дебелата папка, стоварена от Алберт ван Дайк върху бюрото му.

Беше уморен.

Не, не беше уморен, беше съсипан.

Отпусна се тежко на твърдия офис стол, плъзна се до ръба на седалката и се облегна назад, докато не почувства подлакътниците, върху които да положи длани. Потри очи и чело с пръсти, покрити с петна от тебешир.

Тези лекции изцеждаха и последните му сили. Знаеше обаче, че трябва да продължи да преподава, знаеше, че енергията и адреналинът, които получаваше, докато стоеше зад катедрата, наелектризират залата и осъществяват баланса между лекторските му записки, въпросите на студентите и собствените му импровизации. Тази енергия и този адреналин бяха единственото, което го крепеше. Да, това го оставяше без сили, но колкото и парадоксално да изглеждаше на пръв поглед, вдъхваше му живот. Понякога дори му позволяваше да се почувства щастлив, е, доколкото това бе възможно, разбира се.

Болката му сякаш се бе усилила. Изминали бяха повече от шест месеца и споменът за нея бе започнал да избледнява бавно. Това напластяваше нова тъга, която припокриваше загубата.

Тя бе там някъде, навън. Не се съмняваше в това. Джанин го очакваше там някъде и той не искаше да я забрави, не искаше да приеме загубата й, не и докато не направеше всичко по силите си, за да я открие.

Не че не бе изпробвал всяка възможност.

Направи опит да се върне към настоящето. Чуваше как навън, от другата страна на прозореца, животът продължава обичайния си ритъм, чуваше студентите, които разговаряха, звъняха по телефона или тичаха из двора, за да стигнат някъде, където е трябвало да бъдат преди десет минути. Обичаше да седи тук, да слуша тези звуци, да оставя погледа си да се рее по лавиците с книги, да се спира от време на време върху някой том, оставен от неговите предшественици.

Радостта обаче си бе отишла. Живецът сякаш го бе напуснал, всичко около него като че ли преминаваше през някакъв безцветен филтър и макар да виждаше, че животът около него продължава както преди, това не бе съвсем вярно. Той сякаш не бе тук, не бе част от него.

Вероятно това бе една от причините да не забележи пълничкия младеж, застанал на прага.

Алберт се изправи в стола си още преди да осъзнае, че го прави. Изпъна гръб, сякаш именно той трябваше да демонстрира уважение към секретаря си, а не обратното. Паузата, настъпила в резултат на това, се оказа еднакво неловка и за двамата.

— Приех няколко телефонни обаждания, докато отсъствахте — каза младежът, след като прецени, че мълчанието се е проточило прекалено дълго.

И посочи бюрото на Алберт и тежката папка върху малките лепящи се листчета. Бе на двайсет и няколко, но приличаше на тийнейджър. Ако не бе тази работа, кракът му сигурно никога нямаше да стъпи в университет.

— Видях — каза Алберт. — Ще ги прегледам по-късно.

— Просто исках да се уверя, че сте ги видели.

— Благодаря. Има ли нещо друго?

Оказа се, че има. Помощникът му се поколеба — явно се чувстваше неудобно — и реши, че въпросът може да почака. Поклати глава и излезе.

А Алберт затвори очи.

— Всъщност има едно нещо.

Гласът прозвуча съвсем отблизо и когато Алберт вдигна глава, видя досадния младеж да стои на същото място, на което бе и преди десет секунди.

— Спряхме ли вече да чукаме?

— Вратата беше отворена.

— Само защото пропусна да я затвориш.

— Не, беше си отворена. Обикновено я затваряте, когато не желаете да ви безпокоят.

Алберт потърси отговор, но не намери подходящ. Така че махна с ръка и прикани секретаря да му каже какво има.

— Познавате ли хората, които са работили тук преди вас? — попита младежът.

Що за въпрос бе това?

Секретарят му подаде дебел плик, очевидно притеснен, че е повдигнал темата, тъй като бе съобразил прекалено късно, че едва ли трябва да занимава декана на факултета с подобни неща. Все пак заемаше тази длъжност съвсем отскоро, не познаваше добре правилата и трябваше да попита някого, нали? А и какво бе виновен той за лошото настроение на шефа си, за депресията му, за отказа му да повярва, че е бил зарязан от приятелката си?

— Мисля, че не е за нас — каза той. — Адресиран е до човек, който не работи тук. Какво да правя с него.

— Занеси го на портиера — каза Алберт. — Там или ще го предадат на адресата, или ще го върнат на подателя. Не е наша работа да търсим хора, които вече не работят тук.

Младежът кимна, обърна се и си тръгна за втори път.

Алберт остана на стола си. Изгледа младежа, който се върна във външния офис. Чу го да оставя плика на бюрото си. Да шумоли. Да размества разни неща. Невъзможно бе да се съсредоточи. Погледна си часовника. Прекалено рано бе за обяд, но това нямаше значение. Нуждаеше се от известно усамотение. Нямаше значение къде, стига никой да не го безпокои там. А писмото бе достатъчно добро извинение.

Стана и отиде в приемната.

— Знаеш ли, дай ми писмото, сам ще го занеса.

Видя изненадата, изписана на лицето на секретаря, но реши, че е излишно да му дава повече обяснения. Взе писмото от бюрото на младежа, твърдо решен да намери някое тихо кътче в кафенето, в библиотеката и дори навън, ако не е прекалено студено. Излезе от стаята и тръгна към стълбите.

Едва тогава видя името на получателя.

След секунди вече тичаше покрай стаичката на портиера. Здраво стискаше плика, вперил поглед в големите дървени врати, през които премина, за да се озове сред свежия зимен вятър и ярките слънчеви лъчи.

Спря на стълбите. Прокара пръсти по ръба на плика. Трепереше от напрежение и дори не забеляза, че твърдата жълтеникава хартия поряза палеца му.

Пликът бе подпечатан на франкировъчна машина, която поставяше печати вместо марки. Нямаше лого, име или адрес на подателя. Но клеймото на пощенската станция носеше името Берн. А датата бе вчерашна.

Адресиран бе до Амстердамския университет.

Получател: Емануел Сфинкс.

Алберт едва сдържа сълзите си, опита се да овладее и треперещия си глас, докато набираше телефона на полицията и изчакваше някой да се обади.

— Свържете ме с отдела за издирване на безследно изчезнали.