Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (56)

52.

Събуди ги шумът на автомобилен двигател.

Вече почти бяха свикнали с тишината, с нежния полъх на вятъра и чуруликането на птичките, които търсеха храна и си нямаха представа за ужаса около тях.

Изведнъж, насред цялата тази тишина, се разнесе ръмжене на двигател. Приглушеният рев на двигател при смяна на скоростите. Форсирането, характерно за изкачването на стръмен склон. Шумът ги събуди едновременно и те останаха един до друг на дивана, без да помръднат. Спогледаха се и чуха бученето да се усилва.

Някой идваше. В селце, което бяха заварили пусто предния ден, изоставено… а сега някой идваше и най-вероятно търсеше тъкмо тях.

А те нямаха оръжие.

Не разполагаха с нищо, с което да се защитят.

Мълчаливо застанаха от двете страни на прозореца и се приготвиха за най-лошото.

Пристигналите трябваше да претърсят само няколко къщи. А въглените в камината бяха още топли; вероятно и димът от комина се виждаше отдалече.

Бяха се измъквали от преследвачите си повече пъти, отколкото бяха смятали, че е възможно. Сега обаче нямаха никакъв шанс.

Видяха фаровете на колата, видяха ги да се приближават и да осветяват улицата.

Джанин го видя първа.

Силата на вика й изненада дори нея.

Имаха посока, но не и цел.

Предполагаха, че след като се озоват на мястото, ще знаят къде да потърсят. Само че така и не успяха да стигнат, защото не знаеш ли къде точно се намира това там, няма как да стигнеш до него.

Лихтенщайн.

Само това знаеха.

А сега, след като бяха пристигнали в Лихтенщайн, какво следваше?

Уилям Сандберг бе направил два опита да се свърже с Кристина от собствения си мобилен телефон, като първия път тя бе отхвърлила повикването, а втория се бе включила гласовата й поща. Телефонът бе останал включен почти цял час, преди някой да го изключи, и оттогава не бе включван.

През това време сигналът на телефона бе преминал през три антени.

И трите се намираха в Лихтенщайн.

На няколко километра една от друга.

А сега, когато пристигнаха тук, Алберт и Лео осъзнаха, че не могат да претърсят района, очертан от трите антени. Това бе все едно да търсят игла не в купа сено, а в цяло поле, осеяно с купи сено. Никой не искаше да го признае, да го изрече на глас, но и двамата бяха изгубили всяка надежда.

И тогава Лео видя знака.

Вероятността бе малка, но поне бе нещо.

Нямаха друг вариант.

Името бе същото, така че… защо не?

Свърнаха от магистралата преди изгрев-слънце и поеха по селския път, който се виеше между хълмовете, белязани от дългогодишна ерозия, и в края на пътя се натъкнаха на няколко къщи с дървена облицовка по фасадите и остри алпийски покриви.

И видяха крайпътната табела. Изписаното върху нея име.

Това бе една от антените, използвана от телефона на Уилям.

Името бе немската дума за хълм.

Викът бе първото, което чуха.

Той ги ужаси, а още повече ги ужаси жената, която хукна право към фаровете на колата, като махаше лудешки с ръце.

Първата им мисъл бе, че жената търси помощ. Че е заразена и търси спасение. Затова Алберт натисна рязко спирачката и се огледа, докато превключваше на задна. Жената беше болна и не можеха да й помогнат с нищо. Не им оставаше друго, освен да избегнат контакта с нея, затова той се огледа къде да обърне колата, огледа се за други хора, ужасен, че могат да се окажат заобиколени от цяла тълпа, преди да успее да обърне и да се измъкне.

И тогава я чу да крещи името му.

Обърна се, погледна…

И я видя.

Алберт ван Дайк дори не изключи двигателя. А направо отвори вратата.

И изскочи навън.

Невъзможното се бе случило. Беше я намерил.