Джейн Ан Кренц
Жена с тайни (66)

Шейсет и шеста глава

Извънредното вечерно издание на „Бърнинг Коув Хералд“ се появи по вестникарските будки малко след пет часа следобед.

Айрин чакаше на рецепцията в хотел „Бърнинг Коув“, когато вестникарчето дойде. Тя хвърли малко пари на момчето, грабна един екземпляр и прочете с удоволствие заглавието.

Побъркана убийца арестувана в хотел „Бърнинг Коув“.

Актьорът Ник Тримейн е герой, казват присъствалите на местопрестъплението.

На реда с името на автора пишеше Айрин Глейсън.

Една от администраторките се наведе към нея.

— Телефонистката от централата каза, че ви търсят, госпожице Глейсън. Може да приемете повикването от телефона във фоайето.

— Благодаря. — Айрин забърза към телефона, който беше наблизо върху една конзола. Вдигна слушалката.

— Айрин Глейсън е на телефона.

— Първото издание вече е продадено — обяви Едуин Пейсли. Гласът му трепереше от вълнение. — Ще го отпечатаме отново. Трябва ми продължение на материала за сутрешното издание. Подготви ми още цитати от Тримейн. Искам да пусна информация, която вестниците в Лос Анджелис не могат да публикуват. Искам ексклузивен материал.

— Това означава ли, че съм назначена?

— Да, назначена си. Ще водиш криминалната хроника. Сега върви да подготвиш следващия материал.

— Веднага започвам, шефе.

Едуин затвори телефона. Айрин още веднъж погледна с възхищение заглавието и след това бързо се отправи към кабинета на Оливър. Елена тъкмо слагаше покривалото върху машината.

— Здравей, Айрин. Тъкмо се готвя да си тръгвам. Поздравявам те за страхотния репортаж.

— Видя ли го вече?

Секретарката се усмихна:

— Разбира се. Господин Уорд поръча да му изпратят екземпляр по специален куриер, веднага щом вестникът излезе от печат. Да ти кажа право, мисля, че беше малко изнервен. Нали знаеш какво му е мнението за репортерите и фотографите.

— Чувала съм — отвърна Айрин.

— Е, толкова за днес, тръгвам си — рече Елена. — Денят беше доста тежък. — Тя тръгна към вратата. — До утре.

— Довиждане, Елена.

Айрин изчака, докато външната врата се затвори зад Елена, а след това прекоси стаята към кабинета на Оливър и отвори вратата.

— Имам добри новини — каза тя. — Назначена съм.

Оливър се беше изтегнал в креслото, а здравия си крак беше протегнал върху бюрото. Държеше в ръцете си екземпляр от специалното издание на „Хералд“.

— Очаквах, че ще те назначат след този репортаж за побърканата убийца, дебнеща в двора на хотел „Бърнинг Коув“.

Свали крака си от бюрото и стана.

— В материала охраната ми е представена в лоша светлина, но си свършила страхотна работа за превръщането на Ник Тримейн в истински герой.

— Хората ще запомнят побърканата убийца и кинозвездата герой. Никой няма да се интересува от твоята охрана. — Заобиколи бюрото и обви ръце около врата на Оливър. — Благодаря за цитатите. Може би ще ми трябва още един.

— Така си и мислех. Разкажи ми нещо за работата.

— Запознай се с новия репортер, завеждащ криминалната хроника.

— Според местните власти в Бърнинг Коув няма много голяма престъпност.

— Може би това ще се промени, особено след като вече имаме действащ криминален репортер.

— Не знам защо, но това не ми звучи много успокоително — каза Оливър.

— Глупости. Няма нищо, от което да се притесняваш. Аз съм професионалистка.

— Не ми напомняй. — Радостта в очите му помръкна. — Това означава ли, че ще останеш в града?

Изведнъж кипящото усещане на радост и вълнение, което почти беше замаяло главата й, изчезна.

— Да — каза тя. — Тук ми харесва. Чувствам се като у дома.

— Значи в Бърнинг Коув се чувстваш като у дома?

— Мисля, че да — повтори тя, като внимателно подбираше думите си. — При определени обстоятелства сигурно ще мога да се чувствам тук като у дома.

— Нека да попитам по-конкретно. Можеш ли да се чувстваш като у дома в „Каса дел Мар“?

Тя стана много внимателна и предпазлива. Бъдещето й беше поставено на кантар. Искаше да се убеди, че разбира точно какво й предлагаше Оливър.

— Да не би да ме каниш да живея постоянно при тебе?

— Ако това искаш.

— Не — каза тя. — Не искам това.

Погледът му помръкна:

— Разбирам.

— А ти искаш ли?

— Не. — Гласът му загрубя от болка. — Искам да дойдеш да живееш при мен като моя съпруга, но си мисля, че още е много рано да ти предлагам женитба.

— Не е — отвърна тя.

Той я погледна сепнато:

— Искаш да кажеш, че не е рано да ти предложа да се оженим?

— Не е рано, ако ме обичаш.

— Защо, по дяволите, бих ти предложил да се оженим, ако не те обичах?

— Нямам представа, но искам да съм сигурна, защото аз те обичам.

— Айрин…

Тя се усмихна смутено.

— Всъщност името ми е Ана. Ана Харис.

— Айрин или Ана — както и да се наричаш. Обичам те и ще продължа да те обичам, независимо дали живееш при мен, или не.

Душата й се изпълни с радост. Допреди малко се чувстваше замаяна от успеха и обещаната работа, която й даваше повод да остане в Бърнинг Коув. Сега радостта й беше безгранична. Почувства се въодушевена и опиянена от щастие, по-лека от въздуха.

Тя го притисна силно към себе си:

— Много искам да се омъжа за тебе и да заживеем заедно.

Той също я прегърна по-силно:

— Да, завинаги.

— Това звучи прекрасно. Всъщност идеално.

— Само още един въпрос.

— Да?

— Как да те наричам — Ана или Айрин?

Тя се усмихна:

— В Калифорния започнах нов живот като Айрин и ще си остана Айрин.

— Харесва ми.

— Освен това Айрин е и авторското ми име.

Оливър се засмя така, сякаш беше най-щастливият човек на земята. Той я целуна под златистата светлина на калифорнийския ден и за пръв път, откакто навърши четиринайсет години, почувства, че може да планира бъдещето си — бъдеще, когато ще има семейство, бъдеще, изпълнено с много любов.