Джейн Ан Кренц
Жена с тайни (21)

Двайсет и първа глава

— Ума ли си загуби? — изненада се Оливър. — Среща посред нощ с информатор, който иска пари? Едва ли говориш сериозно.

— Хрумва ли ти по-добра идея? — попита Айрин. — Нямаме друга следа. Искам да говоря с Дейзи Дженингс. Това е моят шанс.

Съжаляваше, че реши да говори с Оливър за случая с Дейзи. Освен това започваше да се ядосва.

Оливър пристигна пред пансиона за по-малко от десет минути, след като му се обади. Изгаряща от желание да сподели новината, беше се настанила на предната седалка, преди той да успее да се измъкне иззад волана.

Изслуша я внимателно и ставаше все по-мрачен с всяка дума, докато караше към едно изолирано място на брега. Тя не съзнаваше колко е разгневен, докато не изключи двигателя и не се обърна към нея. Очакваше да е загрижен, но не и да я мъмри.

— Не разбираш ли? — каза той. — Това е капан. Положително е капан.

— Не знаеш дали е капан. Каква е целта?

— Ако си права, имаме си работа с човек, който е убил няколко жени. Една в повече едва ли ще има значение за него.

— Съгласна съм, но също така си имаме работа с човек, който много грижливо пази себе си. Всички убийства са инсценирани като самоубийства.

— Ето кратка справка, госпожице репортер. Ъгълът на „Олив“ и „Палм“ се намира в търговски район. В единайсет и половина ще бъде безлюдно. Идеално място за фатален автоинцидент.

Тя въздъхна.

— Съгласна съм, не познавам квартала, където се намира телефонната будка, но вярваш или не, мина ми през ума, че Дейзи не ми каза истината. Защо мислиш, че те повиках да обсъдим ситуацията?

— Бих искал да повярвам, че си проявила здрав разум, но само ще се самозалъгвам.

— По дяволите, престани да се държиш с мен, като че ли съм идиот. Зная, че има риск, но има и реална възможност Дейзи Дженингс да предложи за продан убедителна информация. Каза ми, че се нуждае от пари, за да напусне Бърнинг Коув с първия сутрешен влак.

— Каза ли защо?

— Не, но очевидно е, че се страхува.

— В тази ситуация няма нищо очевидно. С всеки изминал ден става все по-неясна.

Оливър рязко се извърна и отвори вратата. Измъкна се от колата и взе бастуна. Тя го гледаше, докато той отиваше до брега. Знаеше, че го боли. Куцаше малко повече. Досети се, че снощи може би е претоварил осакатения си крак, докато се мъчеше да я защити от фотографите. Днес си плащаше за кавалерството.

Той спря до водата и се загледа във вълните. Профилът му рязко изпъкваше. Ветрецът от океана рошеше косата му и развяваше пешовете на лененото му сако. Тя почака. Като видя, че няма намерение да се върне в колата, отвори вратата и слезе.

Отиде до брега и застана до него.

— Съжалявам, че те въвлякох в тази история.

Той я погледна. През слънчевите очила очите му бяха непроницаеми. „Но пък те често са непроницаеми“ — помисли си тя.

— Нали се разбрахме да престанеш да се извиняваш? — напомни й той.

— Съжалявам.

— Още в началото на нашето партньорство ти обясних, че участвам в разследването, защото искам да разбера какво в действителност се е случило с един от моите гости.

— Точно така.

Той изпъшка.

— Аз трябва да се извиня. Не биваше да ти се сопвам.

— Тук съм абсолютно съгласна с теб.

Настъпи деликатно мълчание.

— Как Дейзи Дженингс е разбрала, че искаш да говориш с нея? — попита Оливър.

Айрин си спомни телефонния разговор.

— Тя всъщност не каза, че знае за намерението ми да я интервюирам. Каза само, че е била с Ник Тримейн в парка на клуб „Парадайз“ в нощта, когато Глория Мейтланд е намерена мъртва. Каза, че ще ми продаде информация.

— Колко поиска?

— Началната цена беше сто долара.

Той подсвирна тихичко.

— Как очаква един репортер да извади за броени часове толкова много пари в брой.

— Казах й, че не разполагам с такава сума. Тя веднага смъкна цената до петдесет долара, после до двайсет. Най-накрая се съгласи да преговаряме. Имах чувството, че ще вземе колкото й дам. Сигурна съм, че моят издател ще плати разхода, предвиждайки, че крайният резултат ще продава вестника.

— Аз ще имам грижата да платя на нашия информатор — заяви Оливър.

— Не е необходимо.

— Казах, че е моя грижа — повтори той с равен глас.

— Щом настояваш. Не мога да повярвам, че спорим колко да платим на Дейзи Дженингс.

— Нито пък аз. — Оливър се умълча за малко. — Като че ли тя не се пазари много-много.

— Мисля, че е отчаяна. И много неспокойна. Знае нещо, Оливър. Трябва да говоря с нея.

— Ще дойда с теб.

— Предчувствах, че ще го предложиш.

— Това не е предложение.

— Признавам, че бих искала да си с мен. Но Дейзи държи да отида сама при онези складове. Както казах, изплашена е.

— Не се притеснявай, няма да ме види.

Айрин премисли думите му. После се усмихна.

— Разбира се, че няма, ти си удивителният Оливър Уорд.

— Не толкова удивителен, вече не. Но все още мога да изпълня умерено убедителен номер с изчезване.

Тя задържа развяната от вятъра коса и се обърна да го погледне.

— Вярвам ти.

— Нима?

— Да.

— Защо?

— Нямам представа… освен че ми напомняш за някого, когото познавах преди много години. Ако той обещаеше, човек бе сигурен, че ще изпълни обещанието или ще прави всичко възможно да го изпълни.

— Нима? И кой е?

— Моят дядо.

Оливър трепна.

— По-възрастен съм от теб само с няколко години, Айрин, не чак толкова много.

— О, за бога, нямах предвид възрастта, а само че може да се разчита на теб, да ти се вярва.

— Като на вярно куче ли?

— Там, където съм родена, доверието, това, че можеш да разчиташ на някого, са най-ценните неща. Но както открих, те са рядкост.

— И как, по дяволите, прецени, че притежавам тези качества?

— Можеш да научиш много за един човек от хората около него. Твоят приятел Лутър ти вярва. Съмнявам се, че има много приятели, на които да вярва.

— Естеството на бизнеса на Пел драстично ограничава числото на хората, на които може да има доверие.

Тя се усмихна.

— От което става още по-интересно, че вие двамата сте приятели.

Оливър я загледа напрегнато.

— Фактът, че има връзки с подземния свят, може да не говори много добре за мен според някои хора.

— Работя във вестник с тематика, насочена към скандали със знаменитости и гадни клюки. И това не говори особено добре за мен. А теб притеснява ли те?

— Не, не ме притеснява.

Той не каза нищо повече, но тя остро усети електрическия заряд в атмосферата между тях. Беше почти сигурна, че ще я целуне. Не знаеше дали е разумно, или не. Знаеше само, че иска да разбере какво е чувството да целуне Оливър Уорд.

— Айрин.

Тя докосна с пръсти устните му.

— Не говори — каза тя. — Само ме целуни.

Очите му заискриха. Обхвана тила й и устните му изведнъж докоснаха нейните.

Беше дълга, бавна, пареща целувка. Тя я пожела без определени очаквания, просто от непреодолимо любопитство. Помисли си, че може би заради това остана поразена от силата на желанието, което я прониза.

Никой не беше я целувал така. Оливър впи устни в нейните, като че ли е жадувал за нея от много дълго време, може би цял живот. Целуваше я, като че ли нищо на света не беше по-важно от този миг и от тази прегръдка, като че ли я желаеше повече, отколкото следващия си дъх.

Ако това беше фокус на опитен любовник, беше съвсем убедителен. Не искаше да знае каква е тайната зад този трик. Искаше само да се наслади на магията.

От вълнение й се зави свят. Обви ръце около врата му и отвърна на целувката с несдържана страст, което я шокира. Ако някой я бе попитал, щеше да отговори, че е лишена от подобна чувственост. Един тих глас й нашепна, че Брадли Торп щеше да се съгласи с това мнение. Но Торп беше лъжлив негодник и като погледнеше назад, беше досаден любовник.

От целувката олекна, изпадна в еуфория. Почувства се, сякаш е отворила отдавна забравен килер и е открила куп светли, красиви мечти, заключени там откакто беше на четиринайсет години.

Илюзията изчезна, отнесена от клаксон. Една кола свърна от пътя и паркира до колата на Оливър. В нея се бяха натъпкали куп хлапета — момчета и момичета. „Някое от тях е свило колата на баща си“ — помисли си Айрин.

Децата махаха и се смееха, докато се изсипваха от предните и задните седалки. Отвориха багажника и извадиха одеяла и кошници за пикник.

Шофьорът се ухили на Оливър.

— Хей, ти не си ли магьосникът, дето е собственик на най-големия хотел в града? — попита хлапакът. — Тая сутрин ви бяха изтипосали във вестника, господине. — След това насочи вниманието си към Айрин: — А ти не си ли журналистката, дето намери трупа в басейна?

— Да си тръгваме — каза Оливър.

Хвана Айрин за ръка. Поеха по късата пътечка към колата. Хлапетата ги последваха, скупчиха се около тях и ги засипаха с въпроси. Момичетата питаха за удавената жена, а момчетата веднага се заинтересуваха от колата на Оливър.

— Вярно ли е, че това е най-бързата кола в Калифорния?

— Колко вдига?

— Какво има под капака, господине?

— Имаш ли нещо против да направя едно кръгче, господин Уорд?

— Не и днес — отговори Оливър.

Едно от момичетата се загледа в бастуна му.

— Татко ме заведе веднъж на твое представление. Най-много ми хареса номерът с изчезването на жената в огледалото.

Оливър отвори вратата и напъха Айрин в колата.

— Радвам се, че си харесала представлението — каза на момичето.

Заобиколи колата и седна зад волана.

— Татко казва, че никой не знае какво се е объркало вечерта, когато едва не си умрял на сцената — продължи да проявява гадно любопитство момичето. — Казва, че според слуховете някой се е опитал да те убие.

— Слуховете не са верни — каза Оливър. — Приятно прекарване на пикника и внимавайте с вълните. Внимавайте с океана. Във всеки момент може да ви изненада. Тук навсякъде покрай брега има силно течение.

Отговориха му учтиво в хор „да, сър“.

Оливър запали двигателя и изкара колата на пътя.

— Извинявам се за случката — изрече след малко.

— За какво по-точно се извиняваш? — попита Айрин.

Със стаен дъх очакваше отговора.

— За ненадейното прекъсване. Трябваше да намеря по-уединено място.

Тя започна отново да диша.

— Значи не за целувката.

Той й хвърли бърз, изпитателен поглед.

— Трябва ли да се извинявам за целувката?

— Не — отвърна тя.

Той кимна.

— Добре. Хлапетата ще се раздрънкат, а Бърнинг Коув е малък град. Ще плъзнат още клюки.

Айрин прихна, чувствайки се безплътна и безгрижна, както не беше се чувствала от много време.

— Пренасочване — напомни му тя.

Оливър се разсмя. Тя осъзна, че за пръв път го вижда да се смее.

— Да — каза той. — Пренасочване.