Джейн Ан Кренц
Жена с тайни (16)

Шестнайсета глава

Оливър спря пред пансиона. Всички прозорци бяха тъмни, мъждукаше само една лампа на входа.

— Изглежда, госпожа Фордайс е решила да не те чака — каза той.

— Даде ми ключ от входната врата.

Той си помисли за самотното си легло, после си помисли как постепенно беше свикнал да спи сам. През повечето нощи това не го тревожеше. Но тази нощ щеше да бъде различно. Тази нощ, когато си легнеше, щеше да мисли за Айрин. Предчувстваше, че дълго време ще лежи буден.

Не бързаше да слезе. Над водата в залива се търкаляше мъгла, но виждаше светлините на яхтклуба и на стария рибарски кей.

Чудеше се как ще приеме Айрин предложение за разходка по кея, преди да се прибере в стаята си в пансиона.

Какво пък толкова. В най-лошия случай щеше да му откаже. Заобиколи колата и отвори вратата. Този път, като й подаде ръка, Айрин не се дръпна. Пръстите й бяха топли и нежни, но в начина, по който хвана ръката му, се усещаше сила.

Този път не се държа, сякаш се страхува, че ще го повали. Имаше напредък.

— Искаш ли да се поразходим? — попита с най-обикновен тон, за да не разбере тя, че с цялото си сърце копнее да каже „да“.

Айрин не отговори веднага и той беше сигурен, че сърцето му спря да бие.

— Късно е — каза най-накрая. Загърна се с тънкия шал. — И е малко влажно.

Но застана на тротоара, без да прави опит да си тръгне.

Тънкият шал не я пазеше от хладния нощен въздух, нахлуващ от океана. Без да каже дума, Оливър разкопча смокинга си и я наметна. Беше прекалено голям за деликатната й фигура. Загръщаше я като пелерина. Но тя не отметна дрехата. Оливър попи с радост гледката, която представляваше.

Подаде й ръка. Тя я прие. Той отново задиша нормално. Но кръвта му кипеше.

Тръгнаха бавно по тротоара. Уличните лампи осветяваха пътя им известно време. Той мрачно съзнаваше колко силно куца. Искаше му се да счупи бастуна на трески. Но Айрин не обръщаше внимание… може би защото мислеше за друг, а именно за Ник Тримейн.

— Е? — попита след малко. — Как ти се стори Пел?

— Мисля, че разбирам защо го цениш като приятел, въпреки че е няколко години по-възрастен от теб.

Не очакваше такъв отговор.

— Какво те кара да мислиш, че сме добри приятели?

Айрин се усмихна.

— Имаш две негови картини в твоя кабинет.

— Значи си ги забелязала? Може би харесвам живописта му.

— Повече от това е. Мисля, че я разбираш. Струва ми се, че имате някои общи неща.

— Защото и двамата предлагаме на публиката бляскави илюзии ли?

— Не, защото и двамата носите маски, които крият нещо по-дълбоко и по-сложно.

— Никога не съм се възприемал като сложна личност. Но Лутър Пел определено е много по-сложен, отколкото хората осъзнават.

— Защо?

— Както отбеляза, той е с няколко години по-възрастен от мен. Отиде да се бие в Голямата война, когато беше на деветнайсет. Имаше късмет. Върна се без видими рани. Но не всички рани са видими.

— Да, така е.

Стигнаха до входа към кея. Две редици лампи го осветяваха. Далечният му край се губеше в пронизана от лунна светлина мъгла.

Айрин не възрази, когато той я поведе по кея. Тишината се нарушаваше от тихия плисък на вълните в дървените подпори.

Тя беше така близо, че от време на време долавяше мириса й — на някакъв парфюм с дъх на цветя, примесен с нейния женски аромат. Пулсът му беше по-забързан от обикновено. Притисна инстинктивно ръката й. Искаше да я задържи до себе си колкото е възможно по-дълго.

— Съжалявам, че Пел не оправда очакванията ти.

Тя въздъхна.

— Никога не съм мислела, че ще бъде лесно да докажа, че Тримейн е убиец.

— Да, няма да е лесно. По всяка вероятност невъзможно.

— Според теб си губя времето, нали?

— Според мен — започна той бавно — поемаш твърде голям риск.

Айрин му хвърли кос поглед.

— Риск, който и ти си склонен да поемеш. Какво ще направиш, ако установим със сигурност, че Ник Тримейн е убил три жени, но не можем да го докажем?

— Ще се тревожа за този проблем, когато стане проблем.

Тя рязко спря.

— Какво означава това?

Той също беше принуден да спре. Пусна я, закачи бастуна на перилото и се подпря на него.

— Това означава, че тук е Бърнинг Коув, а не Ел Ей — отговори. — Правилата са малко по-различни.

— Господин Уорд…

— Оливър.

— Оливър. Оценявам, че имаш интерес да откриеш какво се е случило в твоя спа комплекс, и съм благодарна за помощта ти, но не искам да бъда отговорна, ако се стигне дотам, че да те арестуват.

Той се усмихна.

— Повярвай ми, ако ме арестуват, ще бъде по моя вина.

Тя скръсти ръце, обгърната от топлината на неговата дреха. Почувства се закриляна. На слабата светлина от близката лампа той забеляза, че очите й помръкнаха.

— Сигурно ще се опиташ да интервюираш Дейзи Дженингс.

— Да.

— Лутър беше прав. Тя няма да проговори. Досега от студиото са се добрали до нея.

Айрин наклони леко глава на една страна и се загледа в лицето му на мъждивата светлина. Той осъзна, че се мъчи да проумее що за човек е.

— Струва си да опитам — каза тя. — Нямам никакви други следи.

— Няма да се откажеш, нали?

— Не — отговори тя. — Не мога. Да познаваш случайно Дейзи Дженингс?

— Познавам я. Добро момиче е, но си пропилява живота, преследвайки една мечта.

— Актриса ли иска да стане?

— Дейзи Дженингс прекарва нощите в клуб „Парадайз“ и понякога се излежава на шезлонгите в моя хотел. Защото си въобразява, че ако спи с влиятелен мъж, най-накрая ще я допуснат до пробни снимки, които ще я преобразят във филмова звезда.

— Това е много тъжно.

— И не е само тя. Холивуд е пълен с момичета като нея. Някои от тях идват в Бърнинг Коув, защото директорите и звездите идват тук.

— Зная — каза Айрин. — Откакто работя във вестника, срещнах много хора с искрящи погледи. Всички имат мечти.

— Каква е твоята мечта? — попита той.

— Мечтите се менят. Загубих родителите си, когато бях малка. Отгледа ме моят дядо. Мечтаех да обикалям света. Но дядо почина, когато бях на четиринайсет. Следващите няколко години прекарах в сиропиталище. За кратко мечтаех да си имам семейство. Но скоро стана ясно, че онова, от което имам най-вече нужда, е да си изкарвам хляба. Напоследък мечтите ми са много по-практични. А ти?

— Както каза, мечтите са различни. Някога исках да стана следващият Худини. Сега целта ми е хотел „Бърнинг Коув“ да носи печалби.

— Излиза, че и двамата сме нагодили мечтите си към обстоятелствата.

— Може би така разочарованията ще бъдат по-поносими — подхвърли той.

— Може би.

— Какво ще се случи, ако твоето разследване стигне до задънена улица? — попита Оливър.

— Ще се върна към моята работа и ще намеря за какво друго да пиша. Като стана въпрос за моята работа, благодаря ти, че отвори някои врати пред мен. Беше мило да ме запознаеш тази вечер с Лутър Пел.

— Изпусни благодарностите. Не ги искам.

Явно се беше изразил по-остро, отколкото възнамеряваше, понеже тя застина, после го загледа внимателно.

— Опитвах се да бъда учтива и внимателна — изрече хладно. — Винаги ли си толкова раздразнителен?

Той изпъшка.

— Съжалявам. Не исках да бъда груб. Само исках да кажа, че не очаквам нищо повече от нашето партньорство.

— Нищо повече? — повтори тя прекалено предпазливо.

Дървеното перило му се стори ужасно неустойчиво. Страхуваше се от следващия ход, но се почувства длъжен да обясни:

— Благодарността може да се разбере погрешно.

— Нима? За мен не е проблем да разбера какво точно означава.

— Опитвам се да ти кажа, че не очаквам да се озовеш в леглото ми заради това, че съм ти отворил проклетите врати.

— Не се притеснявай. Нямам абсолютно никакво намерение да спя с теб, за да ти се отплатя за помощта. Изяснихме ли се по този въпрос?

— Напълно.

— Много добре. В такъв случай се връщам в моята стая в пансиона. Сама.

Отдръпна се бързо от него, заобиколи го и закрачи по кея.

— По дяволите, Айрин, изопачи думите ми.

Взе бастуна и тръгна след нея. Болка прониза осакатения му крак. Няколко секунди едва си поемаше дъх. Стисна зъби, хвана здраво бастуна и продължи да върви.

Айрин не поглеждаше назад, но заради високите токчета трябваше да забави крачка. Той почти беше скъсил разстоянието между тях, когато тя стигна до стълбите на пансиона. Пръв забеляза двама мъже, които се спотайваха в сянката на верандата, понеже тя търсеше ключа в чантата си.

— Айрин, спри — извика той със сценичния си глас, онзи, който стигаше до най-задните редове на театралния салон.

Тя се стресна и се закова на място.

— Какво има?

Двамата мъже излязоха на светло. Единият държеше някакъв предмет, приличен на кутия.

Оливър напрегна сили и сграбчи Айрин. Привлече я до себе си, за да я защити от онова, което знаеше, че ще последва.

Светкавицата блесна ослепително. Оливър извърна глава.

— Ще направите ли изявление за пресата, господин Уорд? — попита единият от мъжете. — От кога се срещате с госпожица Глейсън?

Другият фокусира фотоапарата и светкавицата пак блесна в нощта.

— А вие, госпожице Глейсън? — продължи първият мъж. — Ще коментирате ли естеството на вашата връзка с господин Уорд?

— Приятели сме — отговори тя с много напрегнат глас.

Най-накрая намери ключа. Оливър го взе от ръцете й, придружи я до вратата и отключи.

— Чухте дамата — подхвърли през рамо. — Приятели сме.

Той я дръпна във фоайето и затръшна вратата.

Дочуха отдалечаващи се стъпки. След това буботенето на двигател.

— По дяволите — недоумяваше Айрин. Отдръпна се от Оливър и свали от раменете си смокинга му. — Аз пиша статии… не се пишат статии за мен. Тази неочаквана среща с какво може да ни навреди?

— Нямам представа — отвърна той. — Някой е изпратил тези двамата да ни причакат.

— От студиото на Тримейн ли?

— Вероятно. Въпросът е какво възнамеряват да направят със снимките?

— Ние с теб не сме звезди — каза Айрин. — Нито един холивудски вестник или списание не би платил за тези снимки.

— Знаеш ли, за сираче, което на четиринайсет е престанало да сънува красиви мечти, си голяма оптимистка.