Джейн Ан Кренц
Жена с тайни (36)

Трийсет и шеста глава

— Интересно. — Честър нагласи очилата на носа си и започна да разглежда страница по страница бележника на Атертън с изострено внимание. — Приличат ми на математически формули, от онези, с които се изчисляват разстояния и ъгли. — Отгърна още няколко страници. — Хм.

— Какво има? — попита Оливър.

— Не мога още да отговоря на всичките ви въпроси. Необходимо ми е време, за да проуча бележките. Ще ми бъде от полза, ако зная върху какво е работел Атертън в лабораторията на „Солтуд“. Ще се обадя по телефона в компанията.

— Не — изплаши се Айрин. — Обаждах се в лабораторията още в началото. Така научих, че доктор Атертън е мъртъв. Лицето, което се обади, веднага започна да ме разпитва. Опита се да разбере коя съм и защо се обаждам. Изплаших се. Бившата ми работодателка е била убита заради този бележник.

— И въпреки това ти го е поверила — отбеляза Оливър. — Не ти е поръчала да го унищожиш.

— Да. Но ме предупреди от ясно по-ясно на никого да не вярвам… дори на ФБР и на полицаите.

Честър я погледна.

— Но нали е намекнала, че бележникът може да ти послужи да се откупиш, ако се случи най-лошото?

— Да.

Той я загледа.

— А Спенсър уточнила ли е кое е най-лошото?

— Мисля, че е очевидно — отвърна Айрин. — Имала е предвид, че ако търсят бележника и стигнат до мен, мога да сключа сделка.

— Като имам предвид съдбата на Спенсър, съмнявам се, че каквато и да е сделка ще има добър край за теб — уточни Оливър.

Тя потрепна.

— И аз дойдох до същото заключение. Но бележникът е всичко, което имам, затова го пазя много грижливо. Може би вторият взлом в моя апартамент няма нищо общо със записките на Атертън. Може би от студиото на Тримейн са изпратили някого втори път.

Честър и Оливър мълчаха.

Тя бавно издиша.

— Зная. Какви са шансовете?

— Не са благоприятни — отговори Оливър. — Докато не докаже друго, трябва да приемем, че вторият взлом е свързан с бележника на Атертън.

Айрин сключи ръце.

— Което означава, че онзи, който търси бележника, ме е проследил чак до Калифорния.

Той повдигна вежди.

— Отнело му е четири месеца да те намери. Бих казал, че си инсценирала отлично изчезване.

— Очевидно не достатъчно добре.

Лицето на Оливър стана много напрегнато и много сериозно.

— Някой е изгубил теб и бележника за четири месеца. Който и да е, направо е щастлив, че най-после те е открил. Освен това сигурно много ще бърза да си върне бележника, преди отново да изчезнеш, или преди някой друг да те намери.

Разтревожена, Айрин се вторачи в него.

— Някой друг ли?

— Ако за този бележник си струва да убиеш, със сигурност можем да приемем, че и други го търсят — обясни Оливър.

Тя изпъшка:

— Това никак не ме успокоява.

— Ако ще се почувстваш по-добре, можеш да бъдеш сигурна, че онзи, който е убил Спенсър, също е загрижен за конкуренцията.

Тя го погледна недоумяващо.

— Защо ще се почувствам по-добре от този факт?

— Защото човекът, който те е открил в Ел Ей, ще има сериозен мотив да рискува. А в такъв случай има реална възможност да допусне грешки… особено ако е принуден да бърза.

Честър затвори бележника.

— Трябва да разберем защо тези бележки са толкова важни. Лицензирал съм доста патенти в различни краища на страната. Познавам много хора. Все някой ще знае какво става в „Солтуд“.

— Бъдете много предпазлив — предупреди го Айрин.

— Спокойно — каза Оливър. — Честър знае какво прави. Междувременно мисля, че трябва да намерим по-сигурно място за този бележник. Не се обиждай, но твоята чанта не е хранилището на златния резерв.

Младата жена инстинктивно стисна дръжките на чантата си.

— Страхувах се, ако не беше пред очите ми.

— Не се тревожи — намеси се Честър. — След като проуча съдържанието, ще скрия бележника на много надеждно място.

— Добре. Разбира се.

— Вие двамата се измитайте — каза Честър. — Имам нужда от спокойствие и тишина, за да работя върху тази задача.

Оливър хвана рамото на Айрин и внимателно я обърна към вратата. Тя неохотно излезе от работилницата.

— Чувствам се странно — промълви тя.

— За това, че даде бележника на Атертън на друг ли? Разбирам те. Но трябва да научим защо заради този бележник се убива.

— Ако убиецът наистина е намерил апартамента ми в Ел Ей, той вече знае, че съм в Бърнинг Коув.

— Да, но сега е на моя територия. Имаме идеална възможност да го разпознаем в тълпата.

— Как?

Той я изведе в градината. „Добре че е слънчево — помисли си тя, — а и океанът днес е особено блестящ.“

— Градът е малък — каза Оливър. — Много лесно ще вземем от инспектор Брандън списък на регистриралите се през последните дни в местните пансиони и хотели.

— Включително и за този ли? — попита тя. — Мислех, че списъкът с вашите гости е строго пазена тайна.

На Оливър явно му стана смешно.

— Не го даваме на пресата, но аз държа да знам кой отсяда в моя хотел.

— Нима убиецът ще бъде толкова нагъл, че да отседне в твоя хотел?

— Предполагам — каза замислено Оливър, — че това ще бъде много умен ход от негова страна.

— Защо?

— Защото за теб ще бъде неочаквано.

— Пренасочване.

— Или пренасочване по лъжлива следа, или смайващо безочие. — Гласът му прозвуча още по-замислено.

— Защо си толкова сигурен, че можеш да вникнеш в мислите му? — попита Айрин. — Не познаваш чудовището, което е убило Хелън Спенсър.

— Но вече знам много за него, като започнем с факта, че е чудовище с човешки облик. В края на краищата не е било необходимо да убива Спенсър по зловещия начин, който описа.

Тя потрепери.

— Да, наистина не е било необходимо.

— Останах с впечатление, че му е доставило удоволствие. Затова е чудовище. Освен това е и безочлив. Рецепционистката в „Дочуто под секрет“ спомена неговия акцент.

— Какво по-точно?

— Съвпада с факта, че се е познавал добре с Хелън Спенсър. Има голяма вероятност човекът, когото търсим да е от Източния бряг.

— Да. Обществото, в което се движеше Хелън, беше от изискани, богати хора. Но може да се е запознала с някого извън този кръг. Не знам. Явно не знам за нея толкова, колкото си мислех.

— И при нас има гости от Източния бряг. Те се открояват.

— Как? С облекло? Маниери?

— И с акцента. Несъзнателно се издават всеки път. Струва ми се, че си имаме работа с двама убийци. Имаме нужда от помощ.

— Полицията ли ще помолим?

— Не, човек, който ще бъде по-гъвкав и по-съобразителен. Лутър Пел. Да отидем в моя кабинет. Ще му се обадя и ще го помоля да се срещнем колкото може по-скоро.

— Сигурен ли си в него?

— Да — отговори Оливър.

* * *

След малко той остави телефонната слушалка и погледна Айрин.

— Лутър ще дойде след час.

Тя пое дълбоко дъх.

— Много добре.

Оливър придоби израз на човек, който току-що е взел решение, което ще преобърне живота му. Стисна бастуна и се изправи.

— Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.