Джейн Ан Кренц
Жена с тайни (20)

Двайсета глава

Айрин беше в стаята си и се приготвяше за дългия път до Лос Анджелис, когато чу, че госпожа Фордайс я вика от долния етаж.

— Търсят те по телефона, госпожице Глейсън.

Прехвърли наум изключително късия списък от познати, които знаеха къде е отседнала и имаха причина да я потърсят. Досети се само за двама души: Велма Ланкастър и Оливър Уорд. Велма й се обади преди малко, затова имаше реална възможност да я търси Оливър.

Обзе я радостно предчувствие. Опита се да го омаловажи. Те бяха партньори в разследване, напомни си тя. Дотам се простираше познанството им.

Излезе в коридора и бързо слезе по стълбите. Госпожа Фордайс посочи слушалката, оставена на плота на рецепцията.

— Ако продължиш да използваш моя телефон, ще искам допълнителна такса — предупреди я тя.

— Включи я в сметката. Редакцията ще плати.

— Добре. А сега трябва да се върна в кухнята. Тази сутрин всички стаи са заети — каза госпожа Фордайс и излезе.

Айрин хвърли поглед през рамо към уютната трапезария. Масите до една бяха заети от гости и всички като че ли гледаха нея иззад сутрешния вестник.

„Ставам параноичка“ — помисли си тя.

Взе слушалката и се овладя. Искаше гласът й да прозвучи спокойно и професионално, а не като на жена, която е тръпнела в очакване да й се обади мъж.

— Айрин Глейсън.

Не беше Оливър. Трепетът се изпари. Не беше и Велма. Гласът беше женски, дрезгав и леко задъхан. Жената почти шепнеше. Отново я обзе вълнение, макар и по-различно.

— Кой се обажда? — попита.

— Някой с информация за вас. Искам да ви я продам.

Айрин стисна по-здраво слушалката.

— Страхувам се, че трябва да ми обясните по-подробно — каза тя с престорено безразличие. — Аз съм журналистка. Постоянно ми се обаждат маниаци, които твърдят, че имат полезна информация за продан.

Настъпи кратко мълчание. Очевидно въпросният информатор не беше очаквал да го пренебрегнат.

— Повярвайте ми, ще искате да чуете това, което имам да ви кажа. Знам какво в действителност се случи в нощта, когато Глория Мейтланд умря.

— Така ли? — Айрин придаде на тона си известно любопитство. — На местопрестъплението ли бяхте?

— Какво? Не. — В шепнещия глас се долови паника. — През онази нощ бях далеч от хотела.

— Тогава се съмнявам, че имате полезни сведения. Ще затворя телефона.

— Почакайте. Не бях в хотела, но бях в клуб „Парадайз“.

— Имате шейсет секунди. Говорете бързо. Кажете ми нещо, на което да повярвам.

— Аз съм жената, която беше с Ник Тримейн в градината на клуба.

Изрече думите като скоропоговорка.

— Ти си Дейзи Дженингс.

Жената явно пак се стресна и замълча.

— Откъде знаеш името ми? — попита.

— Посъветвах се с медиум.

— Наистина ли? — учуди се Дейзи. — С кого? Има няколко в града.

— Губиш си времето, Дейзи.

— Ще ти кажа какво се случи в нощта, когато жената се удави в басейна, но не по телефона, ясно? Първо парите, после приказките.

— Защо ще ми казваш каквото и да било за Ник Тримейн?

— Защото имам нужда от пари, и то веднага. Напускам Бърнинг Коув със сутрешния влак. Интересуваш ли се, или не?

— Колко искаш?

— Сто долара.

— Забрави — отсече Айрин. — С кого мислиш, че разговаряш? С Рокфелер? Нямам у себе си толкова пари.

В чантата си носеше парите за спешен случай. Можеше да вземе от тях, ако се наложи. В случай че Дейзи имаше полезна информация, Велма щеше да се съгласи да плати. Но сто долара щяха да й се видят прекалено много.

— Добре, добре, нека да са петдесет — съгласи се Дейзи.

— Цената, която определям за безполезна информация, е нула долара — заяви Айрин. — Но ако ме заинтересува онова, което ще чуя, може да преговаряме.

— Двайсет? — предложи бързо Дейзи.

— Мога да си позволя толкова, ако сведенията ти са полезни. Кога и къде да се срещнем?

— На ъгъла на Олив стрийт и Палм има телефонна будка. Бъди там в единайсет и половина довечера. Ще ти се обадя и ще ти кажа къде ще се срещнем.

Дейзи затвори телефона, преди Айрин да попита още нещо.

Затвори бележника и се замисли. Едно беше сигурно — днес нямаше да замине за Лос Анджелис. Ако по някаква причина се забавеше — проблем с колата или отклонение от пътя заради ремонт, нямаше да може да се върне в Бърнинг Коув навреме за срещата.

Вдигна телефона и набра номера на Оливър в неговия офис. Елена веднага я свърза. Оливър не се впусна в обичайните любезности.

— Какво има? — попита.

— Как разбра? Няма значение. Искам да говоря с теб насаме колкото е възможно по-скоро.

— Ще те взема след петнайсет минути.

Тя се поколеба.

— Ще плъзнат още клюки.

— Пренасочване, забрави ли?