Джейн Ан Кренц
Жена с тайни (12)

Дванайсета глава

Усмивката на Ник Тримейн беше ослепителна, намекваща за мъжка страст и спокойна самоувереност. Очите му в реалния живот бяха така прелъстителни, както на екрана. Носеше елегантен морскосин блейзър и бял ленен панталон. Красиво завързана вратовръзка на райета се открояваше на бялата риза. Ще рече човек, че току-що е слязъл от частната си яхта.

— Благодаря ви, че се съгласихте да чуете историята от моя гледна точка, госпожице Глейсън — каза той. — Признателен съм ви, че отделихте от времето си.

Скромност, благодарност и искреност трептяха в атмосферата около него. Айрин беше подготвена за хубавата му външност и за чара му, но беше принудена да признае, че въпреки всичко й направи поразително впечатление. Имаше нещо почти нереално около този мъж. Като че ли играеше с него пред камера.

В главата й отекна предупреждението на Оливър: „Наистина е много талантлив актьор“.

Градинският салон всъщност беше остъклена оранжерия с тераса, която гледаше към залива. Елегантните гости пиеха чай и похапваха изискано сладкиши всред растителност в саксии, папрати и избуяли цветя. Шушукаха фонтани из целия салон с под от изящна керамика. Зад залива океанът проблясваше на следобедното слънце.

Айрин и Ник бяха седнали в един ъгъл, изкусно отделен от салона с палми, така че можеха да разговарят необезпокоявани от никого, но все пак имаше и други посетители, точно както беше помолила.

— Зная, че ще ми задавате въпроси — каза Ник, — но преди да започнем, бих искал да обясня, че връзката ми с госпожица Мейтланд продължи само две седмици. Приключи преди около месец. Поне от моя страна.

— Как по-точно приключи?

— Признавам, че нещата се объркаха. Вижте, отначало с Глория прекарвахме чудесно. Запознах се с нея на прием в Холивуд. Беше жизнерадостна и много хубавичка. Дадох й да разбере, че сериозна и дълготрайна връзка не ме интересува. На този етап от живота ми ме интересува само моето изкуство. Помислих, че ме е разбрала.

— А тя не ви ли разбра?

Ник въздъхна.

— Да си кажа честно, не зная какво е разбрала Глория. Отне ми известно време да се досетя, че жената не беше съвсем стабилна.

— Какво имате предвид?

— Ще бъда откровен. Мисля, че беше душевно неуравновесена. Когато се запознахме, тя беше много забавна. Но не мина много време, преди да разкрие истинския си талант за бурни драми. Разплакваше се при най-малкото недоразумение. Започна да ме обвинява, че й изневерявам. Когато й напомних, че не съм й обещавал нищо друго, освен приятно прекарване на времето, тя ме заплаши, че ще посегне на себе си.

— Мислите ли, че е говорила сериозно?

— Нямам представа — отговори Ник. — Но й казах от ясно по-ясно, че няма да й разреша да ме манипулира. Предложих й да отиде на лекар. Но това я вбеси. Най-накрая бях принуден да скъсам с нея много категорично. Разказах за ситуацията в моето студио и ме успокоиха, че ще уредят въпроса.

— Какво предположихте, че ще предприемат от студиото?

— Никога не съм се замислял. Казаха ми, че Глория Мейтланд повече няма да бъде проблем, и що се отнася до мен, това беше достатъчно. След това тя се появи изневиделица тук, в хотела. Казах й да се разкара. И сега тя е мъртва.

— След като ми определи среща.

— Не мога да гадая какви са били намеренията й, госпожице Глейсън. Но ще повторя, жената беше неуравновесена.

— Според вас какво се е случило снощи?

— Мисля, че е било нещастен случая, точно каквото е заключението на полицаите. Подозирам, че Глория е планирала някое от нейните смешни отмъщения, но преди да го осъществи, се е подхлъзнала на плочките, ударила си е главата и е паднала в басейна. Сигурен съм, че цяла вечер е пила. Постоянно се наливаше с манхатън.

— И сте убеден, че е имала намерение да ви отмъсти?

— Да. С нейния неуравновесен ум си въобразяваше, че е обект на презрение. Знаете какво казват хората. Гневът заслепява.

— Според вас какво е възнамерявала да ми каже?

— Нямам представа — отговори Ник. — Каквото и да е било, сигурен съм, че е искала да ме злепостави.

— А знаете ли защо ме накара да дойда чак тук в Бърнинг Коув? Защо не разговаря с мен в Ел Ей?

Ник затвори очи. Когато ги отвори, Айрин можеше да се закълне, че блестяха от някаква дълбока, силна емоция.

„Той е актьор“ — напомни си тя.

— Искате ли да чуете истината, госпожице Глейсън? Ще ви я кажа. Но се надявам, че няма да я оповестите. Както ви споменах, била е намислила да ви каже нещо, с което да ме злепостави. Но имам чувството, че е възнамерявала да посегне на живота си, след като се срещне с вас, или по-точно да инсценира такъв опит. Искала е да изнесе цялото представление в хотела, защото знаеше, че съм отседнал тук. Знаеше, че ще се разрази скандал, който ще опетни репутацията ми. И благодарение на репортажа, който написахте в „Дочуто под секрет“, точно това се случи. Станах обект на безпочвени клюки и хипотези.

„Хубаво представление — помисли си Айрин. — Ник Тримейн изигра блестящо ролята си. Съчини сценарий, според който тя носи вината, че е използвала силата на клюкарската журналистика, за да преследва невинен човек.“

Можеше и да се хване, ако не беше открила тялото на Пеги преди седмица.

Нахвърли няколко ненужни бележки, съзнавайки, че Ник внимателно я наблюдава. Когато внезапно вдигна поглед, той леко присви очи. Тя знаеше, че се опитва да подразбере дали представлението му е било убедително.

— Всичко това е много интересно, господин Тримейн. — Затвори шумно бележника. — Но не получих отговор на въпроса, който ме интересуваше, когато се съгласих на това интервю.

— Какъв? — попита той.

Тази една-единствена дума целеше определен ефект.

— Все още нямам представа какво е възнамерявала да ми каже Глория Мейтланд. — Стана от масата. — А сега ме извинете. Трябва да интервюирам и други хора.

Ник скочи на крака. Тя можеше да се закълне, че щеше да се пресегне през масата, може би за да я хване за китката и да я принуди да остане. Но за миг се овладя.

Усмихна й се, което я изненада. Очите му бяха топли.

— Признателен съм ви за отделеното време, госпожице Глейсън — каза той много искрено. — Надявам се, че поне ще си помислите как стоят нещата от моя страна, преди да напишете друга статия за „Дочуто под секрет“.

— Не се съмнявайте.

Той сниши глас и го насити с многозначителна изразителност:

— Нямам нищо общо с нещастния случай с Глория Мейтланд. Искам само вашият вестник да отпечата истината. Ако това се случи, ще бъда много… благодарен.

Тя леко наклони глава, сякаш не е чула добре.

— Благодарен ли? — повтори.

— Моята кариера тръгна нагоре с „Късметът на измамника“. Затрупан съм с молби за интервюта. Нека да кажем само, че съм в позиция да избирам кои репортери ще получат истинска, вътрешна информация за професионалния ми и личен живот. Разбира се, ще предупредя моя рекламен агент, че ще говоря само с журналисти, на които имам доверие.

Тя му се усмихна с най-очарователната си усмивка.

— Не е необходимо да ме заплашвате, господин Тримейн. Вашата секретарка вече ме сплаши.

— Аз не ви заплашвам.

— О, да, заплашвате ме.

Пак се накани да си тръгне, но спря.

— Има още нещо — каза тя, като се стараеше да прозвучи, като че ли в последния момент й е хрумнало нещо. — Бихте ли обяснили защо сте отказали да разговаряте с моята предшественичка?

— Какво?

Сега вече явно се разтревожи.

— Пеги Хакет. Помните я, нали? Беше журналистка в „Дочуто под секрет“. Искаше да вземе интервю от вас точно преди да се удави във ваната си. Интересно съвпадение, не мислите ли? Две жени, свързани с вас, са се удавили напоследък. Ще коментирате ли тези инциденти?

За миг остана като ударен от гръм. Погледна я състрадателно, като че ли не беше особено интелигентна. Притихна някак неестествено.

— Нямам представа за какво говорите, госпожице Глейсън. Не съм се срещал по никакъв повод с Пеги Хакет. Всички знаеха, че е деградирала от пиене. Рекламните агенти на студиото споменаха, че е искала интервю, но то не се проведе. Отказаха й.

— Глория Мейтланд говорила ли е с Хакет?

— Нямам представа. Един съвет, госпожице Глейсън. Играете си с огъня. Студиото ще съсипе вас и вашия долнопробен вестник, преди да мигнете.

— Благодаря за цитата.

Инстинктивно й се искаше да побегне, обърна се… и се сблъска с нещо много здраво, съвсем неподвижно, което препречи пътя й. Сблъсъкът я стресна. Ахна, политна назад и загуби равновесие.

Оливър я подхвана със свободната си ръка.

— Съжалявам — промълви той, но вниманието му беше насочено към Тримейн, не към нея. — Търсих ви, госпожице Глейсън. Милдред е телефонирала току-що на рецепцията. Изглежда, от Ел Ей искат да се свържат с вас. Милдред намекна, че й се е сторило важно.

— Благодаря — смънка Айрин. Прибра косата си зад ушите и се опомни. — Извинете, ще побързам да се прибера в моя хотел, за да се обадя.

— Не е необходимо, обадете се от моя кабинет — предложи той.

Тя отново се стресна и го зяпна.

— Благодаря, но не е необходимо. Наистина.

— Настоявам. — Взе ръката й. — Ще ви оставя да говорите насаме. От фоайето няма да можете да говорите по същия начин.

Тъкмо щеше да възрази, но нещо в очите му я накара да замълчи и да приеме предложението.

— Добре. Ще се обадя от вашия телефон. Благодаря. Не се притеснявайте, ако говоря с моята редакторка, ще платя сметката.

— После ще говорим за сметката. — Оливър беше приковал вниманието си върху Ник. — Надявам се, че прекарвате добре при нас, господин Тримейн.

— Беше интересно — изръмжа той. Не сваляше очи от Айрин. — Ще запомните какво ви казах, нали, госпожице Глейсън?

— Всяка дума — тържествено обеща тя.

Потрепери. Разбра, че Оливър усети, понеже стисна лакътя й, за да я успокои.

— Ще ви заведа в моя кабинет.