Джейн Ан Кренц
Жена с тайни (17)

Седемнайсета глава

— Какво, да му се не види, се случва там, в Бърнинг Коув? — Гласът на Велма Ланкастър бучеше в телефонната слушалка. — Според „Тайни от синия екран“ се срещаш с онзи бивш фокусник, собственика на хотел „Бърнинг Коув“. Конкурентите ни първи публикуваха новината. За какво ти плащам?

Айрин стискаше слушалката и смаяно се взираше в заглавната страница на „Тайни от синия екран“. Госпожа Фордайс предвидливо беше оставила вестника на рецепцията, където тя непременно щеше да види голямата снимка.

Снимката не беше ласкателна. Устата й беше отворена, а очите й — разширени от изненада. Изражението й беше ужасено, като на жена, хваната на местопрестъплението. Белият му смокинг на раменете й и здравата прегръдка на Оливър.

Направи й впечатление, че той беше успял някак да изглежда невъзмутим и опасен, и същевременно неудържимо привлекателен. Беше несправедливо. Фактът, че беше без смокинга, допринасяше за това, което можеше да се опише само като крайно сексапилен елемент в изображението.

Обяснението към снимката хвърляше възможно най-противна светлина върху ситуацията:

Бившият илюзионист господин Оливър Уорд и неговото ново романтично увлечение журналистката Айрин Глейсън.

Айрин се приведе над телефона и сниши гласа си до шепот:

— Не е каквото изглежда.

— Какво? — извика Велма. — Не те чувам.

Тя повтори малко по-високо:

— Казах, че не е, каквото изглежда.

Госпожа Фордайс се преструваше, че си върши работата, но всъщност вибрираше от любопитство. Очевидно попиваше всяка дума от разговора.

— Ти си във вестникарския бизнес — сопна й се Велма. — Знаеш много добре, че снимка или статия е точно това, което изглежда. Написаното черно на бяло влиза под кожата. В случая излиза, че проучваш убийство и си се оплела в любовна връзка със собственика на хотела, където е станало убийството. И което е още по-скандално, пише, че собственикът на хотела е прочутият илюзионист, който едва не е бил убит на сцената при неговото последно представление.

— Всичко това няма никакъв смисъл. Защо се интересуват от личния ми живот?

— Освен на мен и на колегите ти от „Дочуто под секрет“ на никого не му пука за личния ти живот. Личният живот на Уорд е на прицел с тази снимка.

— Не разбирам. Той каза, че не го интересува какво пише във вестниците от Ел Ей, понеже вече не е знаменитост.

— Излиза, че е сгрешил. Очевидно още живо се интересуват от прочутия илюзионист, който изчезна, след като едва не се уби на сцената. Хубава рокля, между другото. Как, по дяволите, си купи такава рокля с парите, които ти плащам?

— Дадоха ми я от хотела на господин Уорд в знак на любезност.

— Оливър Уорд ли ти я даде?

— Престани с намеците. Връзката ми с Оливър Уорд е чисто делова.

— Напоследък деловите ти връзки са много интересни.

— Господин Уорд ми помага в разследването — каза хладно Айрин.

— Да бе. Прочети статията до края.

Тя я прегледа набързо.

Легендарният илюзионист, господин Оливър Уорд, който изчезна като по магия след катастрофален инцидент на сцената, се материализира в градчето Бърнинг Коув, Калифорния. Сега управлява луксозен хотел, който приема богатите и известни личности на Холивуд.

Снощи господин Уорд е бил забелязан да придружава госпожица Айрин Глейсън в известен нощен клуб в крайбрежния град.

Човек се пита дали някога прочутият илюзионист знае, че се среща с журналистка, която работи в невзрачен вестник от Ел Ей. Факт е, че госпожица Глейсън е била разпитвана във връзка със смъртта на една от гостенките в хотела на господин Уорд.

Очевидно дори умелият илюзионист може да бъде измамен с евтин номер.

— Евтин номер ли? — повтори Айрин.

— Опасявам се, че точно това пише.

— Зарежи моята репутация, явно Оливър Уорд е бил прав.

— От моя гледна точка се чувствам оскърбена, заради думите „невзрачен вестник“, с които е окачествен „Дочуто под секрет“ — възмущаваше се Велма. — В статията „Тайни от синия екран“ дори не се споменава името на моето издание. — След кратко мълчание попита: — Какво имаш предвид, като казваш, че Уорд е бил прав?

— Срещата ни снощи трябваше да пренасочи вниманието. Очевидно намерението ни се е оправдало.

— За какво пренасочване говориш? Ако случайно не си забелязала, в статията недвусмислено се намеква, че имаш нещо общо със смъртта на Мейтланд. Приписва се вина по асоциация, мисля, че така се нарича… а не пренасочване.

— Няма значение, шефе. Виж, тук се случват разни неща. Трябва да говоря с още хора тук, в града. Ще остана още два дена.

— Идеята не е добра.

Айрин не й обърна внимание.

— Не си взех дрехи за продължителен престой, затова днес ще се върна в Ел Ей, за да си взема дрехи и да видя дали нещо не е откраднато от апартамента ми. Ще мина през редакцията и ще те осведомя какво става тук. Щом чуеш, ще разбереш, че новината ще бъде сензационна.

— Предполагам, че очакваш да плащам разноските в онзи пансион.

— Новината ще изстреля „Дочуто под секрет“ на първо място в Ел Ей, шефе.

— Или ще го извади от строя — каза Велма.

— Не става въпрос само за Тримейн — обясни Айрин. — Всъщност става въпрос за Пеги, забрави ли?

— Добре, добре, ще платя разноските за пансиона за още няколко дни. Но не си прави труда да пишеш друга статия за Тримейн без солидни доказателства за неговата вина.

— Благодаря. Няма да съжаляваш.

— Какво ще кажеш за роклята?

— За роклята ли?

— Онази, с която си на снимката — каза Велма. — Онази, която струва сигурно повече, отколкото ти плащам за една години.

Айрин си помисли за роклята, която висеше на закачалка в гардероба в стаята й.

— Казах ти, за временно ползване е. Днес ще я върна в хотел „Бърнинг Коув“.

— Лоша работа. Стои ти много добре.

— Това е само реквизит.