Джейн Ан Кренц
Жена с тайни (46)

Четирийсет и шеста глава

Елена се появи на вратата на кабинета.

— Току-що получих от инспектор Брандън списъка с гости, които са се регистрирали наскоро в други хотели, пансиони и второкласни мотели в града — съобщи тя.

Оливър вдигна поглед от списъка с новопристигнали в неговия хотел.

— Някои в моя списък от така наречените пътуващи сами, които идват от изток, се придружават от лична камериерка или секретарка. Тях изключвам. Остават осем имена. Колко са в списъка на Брандън?

— Двайсет, но повечето са от Калифорния — от Ел Ей и Сан Франциско. От Източния бряг идват главно при нас, понеже нашият хотел е известен, също както хотелите „Бевърли Хилс“ и „Билтмор“.

— Предимството на рекламата. Благодаря, Елена.

Оливър си помисли, че няма втори такъв случай, когато собственик на хотел се надява репутацията на заведението му и изисканото обслужване да са примамка за убиец.

Напоследък не можеше да се оплаче от скука. Не и щом Айрин е до него.

Елена остави списъка на бюрото му и тръгна да излиза, но спря до вратата и деликатно се покашля.

Оливър отново вдигна поглед и изведнъж застана нащрек.

— Какво има?

— Само искам да ви кажа, че днес изглеждате много добре.

— Преди не изглеждах ли добре?

— Добре изглеждахте, но днес сте в чудесно настроение. Особено като се имат предвид обстоятелствата.

„Нищо не вдъхва такъв оптимизъм, както преследването на убиец“ — помисли си Оливър.

— Може би се дължи на трите чаши кафе, които изпих сутринта.

Жената се подсмихна.

— Положително се дължи на кафето.

— И не забравяй, че не бива пред никого да споменаваш тези списъци.

— Разбрах.

Тъкмо излизаше, когато входната врата се отвори със замах и в приемната връхлетя Честър.

— Къде е Оливър? — попита.

— Тук съм — извика той през отворената врата. — Ела, Честър.

Честър влетя в кабинета, целият настръхнал от възбуда. Размахваше бележника на Атертън.

— Почакай само да чуеш какво има в това книжле.

— Сядай — покани го Оливър. Погледна Елена. — Това е всичко. Благодаря.

Тя излезе и затвори тихо вратата.

Честър остави бележника на бюрото и седна на един стол.

— Какво знаеш за радиовълните?

— Зная как да включа радиото и как да го изключа. Защо?

— Радиовълните са форма на електромагнитно излъчване и имат редица много интересни свойства. Някои материи ги пропускат, но други, и тук е най-интересното, ги отразяват, най-вече метали.

— И?

— Британските и щатските военни провеждат секретни проучвания с цел да използват радиовълните за насочване на полети от голямо разстояние, както и кораби.

Оливър започна да проумява.

— Слушам те.

— Работата е още в експериментален стадий. Казаха ми, че британците са по-напред, защото са обезпокоени от Германия. Но и другаде се правят такива изследвания, включително в Русия, Германия и Япония. В общи линии има затруднения относно оборудването, но теоретично, използвайки пулсиращи предаватели и по-къса дължина на вълните, е възможно да се изработи апарат, с който да се откриват кораби в морето.

— За да се избегне сблъсък ли?

— Да, но проучванията целят да се откриват неприятелски плавателни съдове от разстояние. В момента, за да насочиш оръдие, трябва да се приближиш достатъчно до мишената. Трудно е, трябва да се скъси разстоянието заради точните изчисления, което е много рисковано.

Оливър взе бележника.

— Да не би да твърдиш, че изчисленията на Атертън имат нещо общо с конструирането на апарат, който открива неприятелски кораби?

— Не само това — каза Честър. Той стана и започна да снове напред-назад. — Ако не греша, този бележник съдържа изчисленията и спецификациите за конструирането на много усъвършенстван уред за насочване на стрелбата.

— За морски битки ли?

— Ако уредът, описан в този дневник, се изработи, ще даде на военноморския флот голямо предимство в следващата война.

— Ще има ли друга война?

Честър престана да снове. Въздъхна дълбоко, извади носна кърпичка и започна да бърше очилата си.

— Докато човешката природа е такава, каквато е, опасявам се, че винаги ще има друга война.

— А пък хората казват, че аз съм циничен. — Оливър потупа бележника. — Ами лабораторията, където е работел Атертън?

Честър си сложи очилата.

— Сигурно няма да се изненадаш, че според слуховете в лабораторията „Солтуд“ се разработват секретни военни проекти. Имат договор с военноморския флот. Много поверително.

— Ами Атертън?

Честър изсумтя.

— Изглежда, никой не знае нищо за него, освен че е мъртъв. Автомобилна злополука.

— Предполагам, че няма да е трудно да се обадим по телефона и да помолим да пратят някого да вземе този проклет бележник.

Честър го погледна мрачно.

— Ако го направиш, за нула време този хотел ще се напълни с правителствени агенти, а ти, Оливър, ще се озовеш в центъра на огромен шпионски скандал. Всеки, който знае нещо за този бележник, включително госпожица Глейсън, ще бъде заподозрян. В края на краищата може би ще се отървеш от неприятностите, но за цял живот ще фигурираш в правителствените списъци.

— Знаеш ли, работата ми беше много по-проста, когато трябваше да се тревожа само за залавянето на двама убийци.