Джейн Ан Кренц
Жена с тайни (13)

Тринайсета глава

Айрин не успя да си поеме дъх, преди да излязат от салона. Оливър я поведе по изящните сводести алеи, които опасваха хотела.

— Добре ли сте? — попита спокойно.

— Да, разбира се. — Погледна го бързо. — Наистина ли са ме търсили по телефона?

Той направи едва забележима гримаса.

— Да.

— Защо настоявате да говоря от вашия телефон?

— Просто съм учтив. Хотел „Бърнинг Коув“ се гордее, че предлага всякакви удобства на гостите си.

— Аз не съм гост.

— Незначителна подробност.

— Опитвате се да изпратите нещо като послание на Ник Тримейн, нали? Искате да го предупредите, че ме държите под око.

— Може би.

— Зная, че намеренията ви са добри, но не мога да си върша работата, ако кръжите около мен.

— Не кръжа.

— А какво е тогава?

— Наблюдавам — отговори Оливър. — Отдалеч. Не чух и дума от разговора ви с Тримейн. Както ви беше обещано, никой не ви обезпокои. Но когато станахте и той понечи да ви сграбчи ръката, останах с впечатление, че е стигнал до фазата да отправя заплахи.

Тя трепна.

— Каза, че студиото ще съсипе мен и вестника.

— Предчувствах, че точно това ще се случи.

— Затова се намесихте, за да разбере Тримейн, че имам до себе си мъжко присъствие, нали?

— Не се ли споразумяхме да бъдем партньори в тази рискована работа? — попита той.

Имаше нахалството да се престори на оскърбен, като че ли тя не беше изпълнила някакво обещание.

— Това не ви дава право да ме контролирате всеки път, когато се почувствате по този начин.

— Научихте ли нещо полезно от Тримейн?

— Сменяте темата.

— Нарича се отвличане на вниманието. Това е класическа техника в предишната ми професия.

Нямаше смисъл да спори с него. Беше се съгласила на партньорство. Между другото, трябваше да признае, че можеше много да се каже за впечатлението, което внушаваше близостта му. Той беше и тайнствен, и заплашителен. Знаеше, че Тримейн не е останал безразличен към излъчването на Оливър.

„Проблемът е — мислеше си тя, — че не съм свикнала да имам някого до себе си, и най-вече мъж като Оливър.“ Не беше сигурна как да се държи с него.

Беше се срещала и флиртувала с мъже по лекия, нехаен начин на модерна жена, но само към един беше изпитвала сериозни чувства — Брадли Торп. Той беше неин работодател. Очарователен и красив, доста я ухажва и по всичко личеше, че е влюбен в нея. Все още се сгърчваше, като си спомнеше колко забележително наивна е била.

След това откри, че е била последната от дългия списък наивни млади жени в елегантния кабинет на Торп. Той съблазняваше секретарки, както колекционираше спортни трофеи.

Оливър спря и отвори една врата.

— Пристигнахме.

Отхвърли неприятните спомени с девиза на дядо си — или грешката ще те унищожи, или ще се поучиш от нея — и влезе в представителната приемна.

На бюрото седеше четирийсет и няколко годишна жена, със забележителни черти и топли кафяви очи. Смолисточерните й коси бяха прошарени със сребристи нишки и бяха стегнати в кок на тила. На безименния й пръст имаше халка.

Тя престана да пише на красивата „Ремингтън“, вдигна поглед и махна очилата си.

— О, ето ви и вас, господин Уорд. Дали получихте съобщението ми? Предполагам, че това е госпожица Глейсън.

— Да, тя е. Айрин запознай се с Елена Торес. Тя управлява този офис. Всъщност управлява целия хотел. Аз само се старая да не й се пречкам.

— Приятно ми е — каза Айрин.

— Радвам се да се запозная с вас, госпожице Глейсън.

— Моля, наричайте ме Айрин.

— А вие мен Елена.

— Казах на Айрин, че може да се обади по телефона от моя кабинет — обясни Оливър.

Елена повдигна вежди едва забележимо. Айрин не можа да определи изненада ли се, или й стана смешно. Какъвто и да беше случаят, явно Оливър нямаше навика да предлага кабинета си на гостите, за да се обаждат по телефона на спокойствие.

Оливър вече беше прекосил стаята и отваряше вратата на кабинет с красива ламперия.

— Имате ли номера на хотела? — попита той.

— Да.

— Не бързайте. Ще почакам при Елена.

— Благодаря.

Той затвори вратата много тихо.

Айрин се огледа. Беше просторно, стените бяха златисти с первази от тъмно дърво. Високите сводести прозорци гледаха към частен двор и към океана. Писалището с изящни инкрустации беше полирано до блясък. Фотьойлите и диванът бяха тапицирани с кафява кожа. В единия ъгъл имаше висока ваза със свежи цветя.

Двете картини на стената представляваха крайбрежни пейзажи, но не от онези, навяващи приятно, лениво настроение със слънце и безоблачно небе. На тях беше изобразена стихийна буря. Вълните се разбиваха, черни облаци се виеха. Странна, зловеща светлина пронизваше и двете картини.

Имаше подпис в десните ъгли на платната. Погледна по-внимателно — пишеше „Пел“.

Като се изключеха картините, кабинетът на Оливър изглеждаше точно както трябваше да изглежда кабинет на собственик на луксозен хотел. Кабинетът беше като декор за холивудски филм.

Той каза, че преди две години е бил принуден да се вземе в ръце, да си върне привилегиите, но тя се питаше дали това не е илюзия, която внушава за себе си, вярвайки, че е убедителна за другите. Съвсем същото, което тя направи. Като че ли и двамата са си изградили нов живот, но нито един от двамата не се чувства удобно при тези нови обстоятелства… във всеки случай поне не още. Може би никога.

Тя знаеше защо беше винаги готова да си събере багажа, да вземе бележника, пистолета на Хелън и да побегне. Посланието от Хелън Спенсър, написано с кръв, я преследваше. Преследваше я страхът, че някой може би я издирва.

Чудеше се защо на Оливър му беше трудно да свикне с новия си живот. Беше трудно да си представи, че постоянно поглежда през рамо.

„Може би има доста общо помежду ни, господин Уорд“ — помисли си тя.

Отиде до писалището, извади от чантата си визитна картичка и набра номера на телефона в своя хотел. Госпожа Фордайс отговори при първото позвъняване.

— Ето те и теб, скъпа. Радвам се, че си получила съобщението ми.

— Казаха ми, че сте ме търсили. Какво има?

— Обади ми се Велма Ланкастър. Била твоята редакторка. Поръча веднага да й се обадиш. Било много спешно.

— Това ли е всичко? Успокой се. Що се отнася до Велма, за нея всичко е много спешно.

— Стори ми се настоятелна и разтревожена, затова реших веднага да ти съобщя.

— Благодаря. Веднага ще й се обадя.

— Добре. Ами, това беше. Между другото от хотел „Бърнинг Коув“ изпратиха дрехите, с които си скочила в басейна. Изглеждат чудесно изпрани и изгладени.

— Радвам се. Надявам се, че не са се повредили от прането. Панталонът ми беше нов.

— Сигурна съм, че са в отлично състояние. В хотел „Бърнинг Коув“ услугите са първокласни. Трябва да кажа, че роклята е прелестна.

— Каква рокля?

— Божествена вечерна рокля. Само почакай да я видиш.

— Сигурно е станала някаква грешка.

— Няма грешка. Попитах Джордж, човекът, който донесе дрехите, но той ме увери, че няма никаква грешка. Каза, че е подарък от управата на хотела. Предполагам нещо като извинение.

— Извинение? За какво?

— За това, че едва не те убиха в хотелския комплекс, разбира се. Очаквах да получиш компенсация от управата.

— Или подкуп, за да бъда снизходителна в следващите статии.

— О, не, скъпа. — Госпожа Фордайс беше шокирана. — Не мога да си представя, че господин Уорд ще прибегне до подкуп.

— Аз не съм толкова сигурна. Роклята скъпа ли е на вид?

— О, да. От коприна, истинска, не изкуствена. А обувките са прелестни.

— И обувки ли има?

— Да, скъпа, и божествена, малка наметка. В Бърнинг Коув захладнява, щом слънцето залезе. Чудесна компенсация, бих казала. Не че си струва, дето едва не те убиха. Все пак…

— Благодаря, госпожо Фордайс. Ще затварям, за да се обадя на моята редакторка.

— Дочуване, скъпа.

Айрин затвори телефона и погледна затворената врата. Най-накрая реши, че ще уреди проблема с роклята, след като реши проблема с Велма.

Свърза се с телефонистката, даде й номера и поръча разговорът да бъде за сметка на другата страна. Ако Велма откажеше да поеме разноските, тогава работата не беше спешна.

Велма прие веднага разговора.

— Преди час се обади твоята хазяйка.

— Защо ме е търсила госпожа Дрисдейл? Платила съм наема.

— Каза ми, че някой е влязъл с взлом в твоя апартамент. По това време тя не е била вкъщи.

— Моля?

— Беше много разстроена. Каза, че жилището е било обърнато наопаки.

Айрин се отпусна тежко на грамадния стол до писалището. Обхвана я паника и едва не се задуши. Несъзнателно попипа чантата си, за да се успокои, че бележникът е там на сигурно място. Никога не го изпускаше от поглед.

Но ако убиецът на Хелън Спенсър я беше открил, нямаше как да знае, че винаги го носи със себе си. Ще предположи, че е направила това, което правят всички хора — скрила го е на някое тайно място.

Погледна ръцете си и с ужас забеляза, че треперят, макар и съвсем леко.

„Успокой се. Не се паникьосвай. Мисли.“

Прехвърли наум малкото вещи, които си бе купила, откакто живееше в Ел Ей. Нямаше нищо скъпо — дрехи, ново радио, евтини мебели и кухненски съдове.

— Взето ли е нещо?

— Явно не — отговори Велма. — Госпожа Дрисдейл ми каза, че е повикала полиция. Съставили са протокол, но след като нищо не липсва, едва ли има шанс да заловят извършителя. Казах на госпожа Дрисдейл, че е просто вандалщина, но между нас казано, не съм толкова сигурна.

„Нито пък аз“ — помисли си Айрин. Почувства се изведнъж доволна, че е напълнила догоре резервоара на колата. Няма да губи време на някоя бензиностанция. Ще вземе багажа си от хотела, ще го сложи в колата и ще замине. Щом се озове на пътя, ще има достатъчно време да реши накъде да поеме.

Велма не съзнаваше каква тревога е причинила и продължи да говори:

— Трябва да помислим дали взломът в твоя апартамент не е свързан със статията за Мейтланд. Обадиха ми се от студиото на Тримейн — самият Ърни Огдън.

Името й прозвуча познато, но Айрин не се сети веднага откъде.

— Пеги го е споменавала няколко пъти — каза най-накрая.

— Не се изненадвам. Той урежда нечистите игри в студиото на Тримейн. Според клюката едно време са имали връзка с Пеги. Каза ми, че е чул за назначението й в нашия вестник и че много се радва. Мисля, че наистина я е обичал, което вероятно обяснява защо днес не беше много груб с мен. Независимо от това не беше доволен.

Айрин стисна телефонния кабел.

— Заплаши ли те?

— Да кажем само, че ми даде да разбера, че ще бъде много неразумно от моя страна да отпечатам друга статия за Тримейн, освен ако не го арестуват за убийство. Та ти казвам, че не бих се учудила, ако Огдън е наел някого да преобърне апартамента ти.

Айрин почувства огромно облекчение. Отново можеше да диша.

— Може да е бил частен детектив — вкопчи се тя във възможността. — Търсил е нещо, с което да ни уличи. Е, по-скоро мен.

— Именно — съгласи се Велма. — Времето на взлома ме навежда на мисълта, че е някой от студиото. Тази сутрин разгласихме новината за Мейтланд. Няколко часа по-късно ме предупредиха по телефона да се откажа от материала. И след това, рано следобед, някой е влязъл в твоя апартамент. Всичко съвпада.

— Имаш право — каза Айрин. — Сигурно не е случайност.

На другия край на линията настъпи кратко колебание.

— Поправи ме, ако греша, но ми се струваш твърде доволна за човек, на когото току-що са съобщили, че някой е направил на пух и прах апартамента му.

— Гледам откъм добрата страна. От студиото много са се изнервили. Това е чудесна новина, шефе. Току-що завърших интервю с Тримейн… по негова молба, представи си.

— Много добре. Предполагам, че е пуснал в обращение чара си.

— Направо ме заля.

— Научи ли нещо?

— Когато не успя с чар, завоалирано ме заплаши. Пеги ми каза, че това поведение е типично за звездите. Мислят си, че студиото ще им разчиства безобразията.

— Имат право — съгласи се Велма, очевидно раздразнена. — Ако звездата им носи големи печалби. Очевидно Тримейн в момента пълни касите, но не е Кларк Гейбъл или Гари Купър. Във всеки случай не още.

— Попаднали сме на сериозна история тук. Чувствам го.

— Съгласна съм. Статия за известен актьор, убил любовницата си, и журналистка, която разкрива престъплението, може или да изстреля вестника ми в класациите, или да го унищожи. Затова трябва да имаме солидни доказателства, преди да отпечатаме каквото и да било с името на Тримейн.

— Работя по въпроса. Тази вечер имам интервю с Лутър Пел.

— Защо това име ми се струва познато?

— Собственик е на клуб „Парадайз“ тук, в града.

— По дяволите. Значи този Лутър Пел. Бъди внимателна. Пел пази винаги ръцете си чисти, но се говори, че е свързан с всички престъпници от Рино до Ню Джърси.

Айрин погледна пейзажите с разразилите се бури. Като че ли бяха вдъхновени от насилие.

— Тримейн твърди, че е бил в клуба, когато е била убита Глория Мейтланд — каза тя. — Ще проверя дали алибито му отговаря на истината.

— Пел се е съгласил да говори с теб за свой клиент! Поразена съм.

Айрин хвърли поглед към затворената врата.

— Оливър Уорд, собственикът на хотел „Бърнинг Коув“, ми каза, че Пел е негов приятел. Уорд уреди срещата.

— Това е още по-интересно. Как склони Уорд да ти съдейства?

— Надява се да контролира текста, ако участва в проучването.

— Сигурно има право, да му се не види. И той има някои интересни връзки.

— Мисля, че наистина иска да се разкрие какво се е случило с Мейтланд. Не му се нрави идеята, че някой си въобразява, че може да се измъкне безнаказано за убийство в неговия хотел.

— Хм. — Велма се покашля. — Извинявай, че любопитствам, но има ли вероятност да са намерили нещо компрометиращо в апартамента ти, с което от студиото да ти затворят устата?

Айрин хвана здраво чантата си.

— Не, негодниците няма какво да намерят.

— Това ме радва. Добре, работи, поне засега. Уведоми ме, щом научиш нещо неопровержимо. До тогава ще си траем. Нека Огдън да си мисли, че ни е изплашил. И Глейсън?

— Да, шефе?

— Внимавай. Добри репортери не се намират на път и под път. Не ми се ще да ти търся заместник.

— Нима мислиш, че съм добра репортерка, шефе?

— Пеги казваше, че притежаваш каквото е необходимо. Само бъди дяволски внимателна.

— Ще внимавам. Не се тревожи, шефе.

Линията прекъсна. Айрин остави слушалката и за момент се замисли за изключително убедителната илюзия, която внушаваше кабинетът на Оливър.

„Какво криеш зад сцената, фокуснико?“

Стана, прекоси стаята и отвори рязко вратата.

— Каква е тази история с роклята и обувките? — попита тя.

Оливър стоеше пред бюрото на Елена и четеше някакво писмо, написано на пишеща машина. Погледна я.

— Икономката, госпожа Файърбрейс, предположи, че може би нямате подходящ тоалет за тази вечер.

— Това е просто интервю — подчерта Айрин. — Ако съм с вечерна рокля и високи токчета, хората ще си помислят, че съм ви дамата за вечерта.

— Такъв е планът — каза Оливър.

— Що за план е това?

— След като ни видят заедно в клуба на Пел, хората ще допуснат, че за управата на хотел „Бърнинг Коув“ не представлявате заплаха за гостите му.

„Разумно е“ — помисли си тя. Но имаше, разбира се, съвсем реална възможност хората да си помислят, че собственикът на хотела я е прелъстил. И какво от това? За този град тя беше незначителна репортерка от жълт вестник. Ако се престори, че е гадже на Оливър, може да се окаже отлично прикритие.

— Защо не.

Елена се обърна и припряно започна да навива нов лист на пишещата машина. Но Айрин забеляза как тъмните очи на секретарката проблеснаха развеселено.

— Трябва да се създаде илюзия — каза Оливър, — за да се отвлече вниманието на публиката от истинската цел на вашето посещение в клуба. Нарича се пренасочване.

— А аз ще бъда асистентка на илюзиониста за вечерното представление, така ли?

Сега беше ред на Оливър да се подсмихне.

— Така излиза.