Джейн Ан Кренц
Жена с тайни (25)

Двайсет и пета глава

— Пред склада е празно — съобщи Айрин от предната седалка. — Има само една кола. Сигурно е на Дейзи.

Оливър седеше, където си беше — на пода зад предните седалки, и се опита да си представи картината.

— А виждаш ли Дженингс?

— Предните ми фарове светят право в нейната кола. Не я виждам вътре. Но от склада идва някаква светлина. От фенер.

— Ще отида да погледна. Стой тук. Не изключвай двигателя, фаровете също. Ако някой ни наблюдава от склада, силната светлина ще го заслепи.

— Какво по-точно възнамеряваш да направиш?

„Тревожи се“ — помисли си той. Изключително много му се понрави идеята, че тя се тревожи да не му се случи нещо, но по-вероятно се страхуваше, че няма да успее да напише своята статия на успеха.

— Само ще огледам района.

— Сигурен ли си, че е разумно?

— Хрумна ми, че е по-разумно, отколкото да попаднем право в капана. Ако всичко е нормално, ще ти помахам да дойдеш. Съгласна ли си?

— Да.

По тона й личеше, че не е доволна от този план, но е принудена да се съгласи.

Оливър открехна вратата, взе бастуна, измъкна се навън и се приведе в сенките встрани от тесния път. Маневрите предизвикаха силна болка в осакатения му крак. По челото му изби пот.

Започна да диша дълбоко и успя да дойде на себе си.

„Наистина съм загубил форма“ — помисли си. Имаше време, когато ловко се измъкваше от заключен сандък или метална клетка. От вода. Със завързани ръце и крака.

Но независимо от проклетия крак беше странно жизнен. Цели две години бяха изминали, откакто не беше изпитвал старата тръпка. А сега всичко беше реално. Нямаше никакъв фокус.

Трябваше да благодари на Айрин за опияняващата възбуда, която го пронизваше. После щеше да си плати за удоволствието. Кракът ще го боли повече от обичайното поне два дена, но си заслужаваше. Имаше аспирин и бутилка превъзходно уиски в „Каса дел Мар“.

Айрин беше спуснала стъклото. Той говореше с нея, без да се показва на светло.

— Добре ли си? — попита тя неспокойно.

Оливър ужасно се подразни.

— Добре съм. Дай ми пет минути да обходя склада отзад и да се уверя, че освен Дженингс вътре няма друг човек. Угаси светлините и двигателя, щом ти дам знак. Защо да привличаме внимание, ако можем да го избегнем. Никакви коли не минават по Мирамар Роуд. Ако хлапета са излезли на среднощна разходка, може да полюбопитстват.

— Добре — съгласи се тя.

— Помни, не излизай от колата, докато не ти помахам. Ако забележиш каквото и да е тревожно, веднага изчезвай, разбра ли?

— Да, да. Разбрах. Ами ти?

— Противно, но очевидно, мога да се грижа за себе си.

Той не дочака да чуе дали ще се подчини на заповедта. Беше свикнал хората да изпълняват нарежданията му. Имаше богат опит в ролята на шеф, особено на сцената, където и най-малката грешка при изпълнение на номерата можеше да унищожи нечия кариера, някой да се нарани и дори да умре. Сега, като собственик на хотел, в който отсядаха капризни и често странни клиенти, беше съумял да даде работа на много хора през най-тежките дни на Голямата депресия.

Страната най-после изплува от кризата, но неговият персонал беше лоялен. Никой не напусна, за да търси други възможности.

Така че беше свикнал хората да изпълняват каквото им каже. Бръкна под сакото си и извади пистолета.

С бастуна в едната ръка и с пистолет в другата, продължи към склада, като се придържаше встрани от светлината на фаровете. От опит знаеше, че встрани от ярко осветената сцена публиката не виждаше облечените в черно асистенти.

Като приближи колата, разбра, че Айрин е била права. Дейзи не беше вътре. Рискува и се промъкна до вратата откъм мястото на шофьора. На задната седалка също не се криеше никой.

Запъти се към задната страна на склада. Пълната луна и светлината от фенера, която идваше през портата за товари, осветяваха достатъчно, за да види стария кей и очертанията на широкия заслон за лодки.

Прилепи гръб до стената от едната страна на портата.

— Дейзи Дженингс? — повика той.

Отговор не получи.

Повиши глас:

— Аз съм Оливър Уорд. Познаваме се. Настоях да придружа госпожица Глейсън тази вечер. Не исках да бъде сама. Сигурен съм, че ще разбереш. Съжалявам за промяната в плана, но донесох сто долара. Надявам се, че ще ги приемеш като извинение.

Пълна тишина.

С насочен пистолет се приведе леко напред и погледна в склада. На светлината от фенера се виждаше, че няма никого. Само дамската чанта беше оставена на една щайга.

„Това не предвещава нищо хубаво“ — реши той. Дейзи Дженингс трябваше да посрещне него и стодоларовото му извинение с отворени обятия.

Време беше да тръгва.

Стисна бастуна и тръгна пак покрай задната стена на склада. Единствената му цел беше да отведе Айрин колкото се може по-далеч оттук.

На лунната светлина забеляза някакъв малък предмет на кея. Преди това го нямаше. Каза си, че не е важно, но все пак спря, извади фенерче и насочи лъча към предмета.

Беше дамска обувка.

Приближи се още малко и насочи лъча към водата.

Трупът се полюшваше под повърхността.

Дейзи Дженингс.

Беше капан, точно както беше предположил от самото начало, но жертвата беше Дженингс. Очевидно наистина е знаела нещо, което злепоставя Тримейн.

Изгаси фенерчето, пусна го в джоба си и с насочен пистолет тръгна колкото можеше по-бързо.

Рев на мощен мотоциклет, който се приближаваше с пълна скорост по Мирамар Роуд, отекна в нощта.

Нямаше никаква причина двама мотоциклетисти да кръстосват безлюдния път в този час на нощта.

Изглежда идваха чистачите.