Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бърнинг Коув (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Girl Who Knew Too Much, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Джейн Ан Кренц

Заглавие: Жена с тайни

Преводач: Нина Рашкова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Симолини ’94

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-377-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13466

История

  1. — Добавяне

Единайсета глава

Айрин беше в стаята си и се мъчеше да измисли друга сензационна статия, когато Милдред Фордайс извика от долния етаж:

— Търсят те, госпожице Глейсън.

Оливър Уорд. Сигурно беше той. Не познаваше никой друг в Бърнинг Коув. Прониза я лек трепет, предчувствайки срещата. Помисли си, че причината е нейната статия. Посещение от страна на Уорд предвещаваше интересна история за нейната статия. Може би най-после беше решил да говори открито.

Но един тихичък, вътрешен глас й нашепна, че не точно възможността да цитира полезно сведение я подтикна да се затича. В действителност беше ужасно любопитна да види отново Оливър Уорд. Щеше да бъде интересно да разбере дали първоначалното й впечатление за него ще издържи на дневна светлина, или снощи въображението й я е подвело.

Излезе в коридора и се наведе през перилото.

— Веднага идвам, госпожо Фордайс.

Върна се в стаята, затвори вратата и се затича към огледалото. След като снощи се върна в хотела, първо се обади на Велма и тогава се качи в стаята си. Беше превъзбудена и нервна, но намери време да защипе няколко големи, мокри къдрици, преди да рухне на леглото. Сега беше доволна, че не я е домързяло. Поне не приличаше на мокра кокошка. Със сигурност нямаше да я объркат с Джинджър Роджърс или Катрин Хепбърн, но изглеждаше прилично с коса, сресана назад. Меките къдрици падаха до раменете й.

Сложи си червило, пое дълбоко дъх и излезе в коридора.

Във фоайето не я чакаше Оливър Уорд.

Висока, слаба жена на двайсет и три-четири години погледна Айрин, докато тя слизаше по стълбището. Носеше строг кафяв костюм с пола под коленете и впито сако, което подчертаваше кльощавата й фигура. Косата й беше разделена на път по средата и стегнато прибрана на тила. Прическата й беше определено делова. Стискаше бележник, сякаш животът й зависеше от това.

Първата мисъл на Айрин беше, че жената щеше да изглежда доста хубавичка, ако не беше толкова разтревожена.

— Госпожица Айрин Глейсън? — попита тя.

Гласът й — тънък и нервен — допълваше гледката.

— Аз съм Айрин Глейсън.

Постара се да прозвучи невъзмутимо и професионално. Вече беше журналистка. Новата й роля не беше по-различна от предишната на лична секретарка. Откри, че успехът и в двете сфери зависи от организационните способности и умението да мисли самостоятелно.

— Какво мога да направя за вас, госпожице…

— Пиктън, Клодия Пиктън. Секретарка съм на господин Тримейн. Дали бих могла да разменя няколко думи с вас? Много е важно.

— За какво става въпрос? — попита Айрин, но беше сигурна, че знае отговора. Обхвана я вълнение.

Клодия хвърли неспокойно поглед на Милдред и сниши глас:

— Опасявам се, че е поверително.

— Разбира се — каза Айрин. — Моята стая е много малка. Има само един стол. Да излезем на двора. Там ще говорим.

За голямо разочарование на Милдред бързо се отправи към остъклената врата, от която се излизаше в малка градина. Клодия я последва подтичвайки.

Айрин я покани да седнат на градинските столове, засенчени с тента. Посетителката се поколеба, след което седна на ръба на единия. Айрин се настани срещу нея.

— Как ме открихте, госпожице Пиктън?

Клодия трепна и се изчерви. Направи видимо усилие да изпъне и без друго скованите си рамене.

— От студиото ми съобщиха името ви — отговори.

Айрин кимна.

— Ами, да, разбира се.

— Моля?

— Тук сте, понеже са ви възложили да оправите незначителния проблем със споменаването в пресата името на Ник Тримейн. Някой, който оправя тъмните работи на студиото, се е обадил в местната полиция и е предложил щедър бакшиш в замяна на името и адреса на автора на статията за смъртта на Глория Мейтланд. Очевидно услужливият местен полицай е бил задължен.

Клодия стисна зъби.

— Говорих с представител на студиото. Но съм тук, защото Ник Тримейн ме помоли да говоря с вас.

— Нима? Много интересно. Какво ще ми предложи, за да зарежа случая?

— Не разбирате. Той иска да ви даде ексклузивно интервю.

— Много благородно от негова страна. И защо ще го прави?

— Господин Тримейн смята, че има голямо недоразумение, що се отнася до някогашната му връзка с госпожица Мейтланд. Иска да изясни естеството на техните отношения.

— Би било интересно. Разбира се, ще бъда очарована да взема интервю от господин Тримейн, но той трябва да знае, че всичко ще бъде записвано.

— Ще го уведомя, преди да се срещне с вас. — Клодия позамълча. — Трябва да знаете, че господин Тримейн снощи не е бил в спа комплекса по време на смъртта на госпожица Мейтланд.

Айрин затаи дъх, но успя да се покаже хладнокръвна.

— А това вярно ли е? — попита.

— Беше в клуб „Парадайз“ — нощно заведение в Бърнинг Коув. Много хора са го видели. Полицията ще го потвърди, ако е необходимо.

„По дяволите! — изруга наум Айрин. — Това не е добра новина.“

— В такъв случай няма причина господин Тримейн да се притеснява от разследването на смъртта на госпожица Мейтланд, нали?

— Надявам се да се опитате да разберете неговото положение — каза секретарката. — Господин Тримейн няма причина да се притеснява дали изглежда виновен. Но той и госпожица Мейтланд бяха… познати.

— Явно добри познати. Можете ли да потвърдите, че са имали любовна връзка.

— Не, нищо подобно. За господин Тримейн госпожица Мейтланд беше приятелка, нищо повече. И заради това приятелство не иска нейната репутация да бъде поставена под съмнение.

— Госпожица Мейтланд е мъртва. Вече не я е грижа за репутацията й.

— Надявам се, че не забравяте чувствата на семейството й.

— Тя няма семейство — отбеляза Айрин. — Проверих.

Объркана, Клодия скочи на крака.

— Мисля, че е най-добре господин Тримейн да ви обясни каква е била връзката му с госпожица Мейтланд.

— Съгласна съм. Очаквам с нетърпение интервюто. Кога и къде.

— Господин Тримейн ме помоли да ви поканя в неговата вила в хотел „Бърнинг Коув“.

Айрин едва не се усмихна.

— Идеята не ми се струва добра при тези обстоятелства.

Клодия замръзна. Очевидно не очакваше, че ще откаже поканата.

— Не искате ли това интервю? — попита.

— Искам, но предпочитам да се срещнем на друго място, а не в личната вила на Ник Тримейн.

Клодия изглеждаше поразена.

— Не разбирам. Нима се страхувате от господин Тримейн?

— Нека да кажем само, че ще се чувствам по-удобно някъде навън. Предпочитам по-оживено място. По този начин, ако господин Тримейн се опита да ме заплаши или да ми даде подкуп, веднага ще мога да повикам свидетели.

Клодия се разкъсваше между възмущението и гнева.

— Това е нелепо. Господин Тримейн иска само да ви изложи как стоят нещата от негова страна.

— Ще бъда много доволна да го изслушам. Предлагам да се срещнем в някое кафене.

— Страхувам се, че ще бъде трудно да се уреди. Господин Тримейн е известен. Не можем да влезем в заведение и да очакваме, че няма да го познаят. Веднага ще го наобиколят и ще му искат автографи. Отседнал е в хотел „Бърнинг Коув“ именно защото знае, че никой няма да му се натрапва.

Айрин сви рамене.

— Добре. Ще се срещна с него в хотела, но не и във вилата. Държа мястото на срещата да е оживено. И не забравяйте да съобщите на портала за мен, иначе няма да ме пуснат. Управата е много стриктна, когато става въпрос за журналисти. Не се допускат в хотелския комплекс.

— Сигурна съм, че за господин Тримейн ще направят изключение — каза Клодия. — Ще ви бъде ли удобно този следобед?

— Да.

— Предлагам да се срещнете в три часа в градинския салон на хотела.

— Ще бъда там в три часа. Ако ме няма, значи не са ме пуснали през портала.

— Не се тревожете, аз ще се погрижа. Благодаря ви, госпожице Глейсън. Няма да съжалявате, обещавам ви.

Айрин й се усмихна сдържано.

— Сигурна съм, че не сте очаквали да откажа интервю с Ник Тримейн.

Клодия изглеждаше покъртително благодарна.

— Да си кажа честно, не знаех какво да очаквам. Смъртта на госпожица Мейтланд така разстрои всички, особено господин Тримейн. Разбрахме се, три часа.

Секретарката се обърна и побягна към фоайето.

Айрин изчака момент и извади от чантата си бележника. Взе молива и нахвърли впечатленията си от Клодия Пиктън. „Нервна. Тревожна. Изплашена?“

„Зная как се чувстваш, Клодия Пиктън. И аз бях нервна, тревожна и изплашена през изминалите четири месеца.“

Измина шест хиляди километра, замени първокласния си пакард с по-незабележима кола, промени името си, кариерата си и си измисли нов живот. Но все още се озърташе през рамо, все още се ослушваше за стъпки нощем, все още се страхуваше от сенките.

Вторият труп, на който се натъкна, никак не я успокои. Три жени, чийто живот се беше преплел с нейния, бяха мъртви: Хелън Спенсър, Пеги Хакет и Глория Мейтланд.

Логиката и здравият разум й подсказваха, че убийствата на Пеги Хакет и Глория Мейтланд едва ли са свързани със зловещото убийство на Хелън Спенсър. Но логиката и здравият разум почти никак не й помагаха да потуши страха, който се таеше дълбоко в нея. Заради страха, че има връзка между трите мъртви жени, я обзе натрапчиво желание да открие истината за смъртта на Пеги Хакет.

„Това е положението“ — каза си тя. Избяга толкова далеч, колкото можа, чак на другия край на страната. Повече нямаше накъде да бяга. Трябваше да открие истината заради своето душевно равновесие.

Върху разтворения бележник падна сянка.

— Съмнявам се, че ще се задържи много дълго — каза Оливър.

Айрин така се стресна, едва не се понесе, преодолявайки земното притегляне. Пое рязко дъх и вдигна поглед. Оливър стоеше до нея с бастун в ръката.

Изненада се, че не го е усетила да се приближава. Така беше потънала в мислите си, че не бе чула потропването на бастуна или неравномерните му стъпки.

Погледна надолу и видя, че на края на бастуна има дебел гумен наконечник. Това обясняваше защо не е чула потропването върху каменната настилка на двора. Оливър се движеше твърде безшумно за човек, който куца. „Потайно“ — мина й през ум. Носеше панталон с идеална кройка, колосана риза и дълго лятно ленено сако. Тази мода се бе наложила, защото кройката подчертаваше ширината на раменете. Но според нея Оливър нямаше нужда от изкусен шивач. Раменете му щяха да изглеждат добре и без скъпото сако.

Досети се, че този стил има и друго предимство. Стилът беше удобен за мъж, който имаше нужда от бастун.

— Не ви чух.

Знаеше, че думите й прозвучаха като завоалирано обвинение.

— Съжалявам — каза той. — Не исках да ви стресна. Имате ли нещо против да седна при вас?

— Не.

Пъхна молива в бележника и го затвори.

Оливър седна на стола, който Клодия току-що беше освободила. Айрин наблюдаваше как се разполага много внимателно, като се опитваше да определи наистина ли има нужда от бастун, или го използва само като аксесоар. „Като че ли иначе здрав мъж в разцвета си умишлено ще се преструва на куц — помисли си тя. — Напоследък подозирам всеки.“

— Стенографски ли пишете бележките си? — попита Оливър.

Тя се сепна.

— Всеки репортер развива своя версия на стенография.

— Да, но съм виждал бележки, писани от журналисти. Не бяха ни най-малко толкова изпипани — продължи той. — Нито пък толкова невъзможни за дешифриране. Предполагам, че само друг опитен стенограф ще може да ги разчете.

Опитваше се да измъкне информация.

— Нима всеки си няма личен шифър? — отбеляза тя. — Никой друг не може да го разчете. Какво намекнахте, когато казахте, че Клодия Пиктън няма да се задържи дълго?

— Предполагам, че сте си имали работа с други сътрудници и асистенти от киностудио.

— Да, главно по телефона.

— И все пак сигурно знаете, че си приличат.

— Те са най-добрите приятели, когато искат репортаж за техните звезди, и най-настървените неприятели, когато отказвате да напишете онова, което желаят.

Оливър направи кисела гримаса.

— Точно така. Не само на журналистите се налага да се разправят с асистенти и сътрудници. В този хотел постоянно си имаме работа с тях.

— Сигурна съм, че имате голям опит с тази пасмина.

— Притегателната сила на хотел „Бърнинг Коув“ се дължи отчасти на факта, че стана модно убежище за известни филмови звезди. Амбициозните асистенти искат техните актьори и актриси да бъдат забелязани, че идват, но не искат фотографи да ги издебват в компрометиращи положения. В резултат поддържам охрана главно за да не се допускат в хотелския комплекс журналисти и фотографи без мое разрешение.

— Което ви доведе при мен.

— Да, признавам. — Оливър я наблюдаваше с непроницаемо изражение. — Нямаше как да не чуя последната част от разговора ви с госпожица Пиктън. Уговорихте се да се срещнете с Тримейн в моя хотел този следобед.

— Поканиха ме да взема ексклузивно интервю от Тримейн на чаша чай в място, наречено „градински салон“. Ще ми разрешете ли да вляза на територията на хотела, господин Уорд?

— Можете свободно да влезете и да интервюирате Тримейн в градинския салон. Но ако бях на ваше място, нямаше да се надявам, че ще науча нещо полезно на тази среща. Той ще направи всичко възможно да ви очарова. Има голям талант в това отношение.

— Сигурна съм, че ще се опита да ме покори, но аз не съм наивна, господин Уорд. Очаквам Ник Тримейн да ме убеждава, че смъртта на бившата му любовница не е нищо повече от трагичен инцидент.

Успокоен, Оливър кимна.

— Накратко казано, той наистина е много талантлив актьор.

— Зная. Гледах го в „Късметът на измамника“.

— Е, в такъв случай успех с интервюто.

— Значи ще ме допуснете във вашия хотел.

— Да, госпожице Глейсън. Можете да дойдете и да си отидете, когато пожелаете. Само ви моля да ме информирате, каквото и да научите.

Айрин се позамисли и после кимна.

— Съгласна съм, ако и вие ми казвате какво сте открили за смъртта на Глория Мейтланд.

— Дадено. — На него като че ли му стана смешно. — Да не би да намеквате, че ми вярвате, госпожице Глейсън?

Тя пусна в действие своята репортерска усмивка, онази, на която я научи Пеги. Трябваше да вдъхва доверие. Пеги я наричаше „задушевна“.

— Не повече, отколкото вие ми вярвате, господин Уорд. Но както отбелязахте снощи, в момента споделяме общи интереси.

— Един от които е охраната в моя хотел. Тази сутрин обсъдих събитията с шефа на отдела по сигурността. Проследихме пътя ви. По правило фитнес салонът се заключва през нощта, но няма следи от взлом. Доколкото разбирам, страничната врата е била отключена, когато сте пристигнали?

— Да.

— Кой ви отключи?

— Предположих, че госпожица Мейтланд е отключила. Тя избра салона за място на срещата. Каза, че в този час там няма да има никой. Трудно ли й е било да вземе ключа?

— За съжаление, не — отговори Оливър. Гласът му прозвуча мрачно. — Има няколко ключа, понеже от различните служби имат работа там по различно време.

— С други думи, ако някой иска да вземе ключ за кратко време, знае откъде.

— Да. — Той се поколеба. — Случило се е и нещо друго. Моите хора от охраната са разпитали персонала.

— Защо?

— Камериерките и чистачките са много полезни, когато става въпрос за сигурността. Никой не ги забелязва.

— Разбирам какво имате предвид.

— Една от тях е станала свидетелка на много бурна кавга между Тримейн и госпожица Мейтланд в деня преди нейната смърт. Жената не е чула всичко в подробности, но, изглежда, Тримейн е заплашвал Мейтланд.

— Много интересно.

Оливър я изгледа много внимателно.

— Какво има? — попита тя най-накрая.

— Има и друга възможност, която трябва да се обмисли.

Айрин не помръдваше.

— Да не би да ви хрумна, че аз съм откраднала ключа?

— Хрумна ми.

— Ако искате вярвайте, не съм го взела.

— Ако искате вярвайте — отвърна Оливър, — склонен съм да ви се доверя.

— Нима? Защо?

— Доколкото виждам, нямате мотив да убиете Глория Мейтланд.

— Исках от нея информация, нищо повече.

— Вече казах, склонен съм да ви вярвам.

— Нима, ще взема да се разплача.

Оливър протегна болния си крак и се загледа в нея с непроницаемо изражение. Тогава разбра и потръпна. Той чакаше да направи някой гаф.

— Не се съмнявам, че сте чули за алибито на Ник Тримейн. Желязно е — съобщи тя. — Госпожица Пиктън ми каза, че е бил в нощен клуб тук, в Бърнинг Коув.

Оливър кимна.

— Да, клуб „Парадайз“.

— Проверихте ли?

— Снощи, след като си тръгнахте.

— Госпожица Пиктън каза, че Тримейн е прекарал вечерта там и са го видели много хора.

— Хора, които са пили до забрава цяла вечер, не са най-надеждните свидетели. Но, да, бил е в клуба поне част от вечерта. Искате ли да говорите с човек, който може да ви каже повече подробности?

— Разбира се. — Вдигна вежди. — Имате предвид свидетел ли?

— Собственикът на клуба Лутър Пел.

— На всяка цена бих искала да му задам няколко въпроса, макар че той няма причина да ми каже истината.

— На никого не вярвате, нали?

Тя се усмихна едва-едва.

— Всеки има тайни.

— Включително и вие.

Това беше твърдение, не въпрос. Отново потръпна.

— Кога мога да говоря с Лутър Пел? — поинтересува се тя.

— Покани ни на вечеря днес в клуба си.

— Нас?

— Също като вас и аз имам няколко въпроса към него. Съзнавам, че не ми вярвате, госпожице Глейсън, но ви уверявам, че искам да се разкрие истината, дори може би повече от вас. Мога да стигна далеч, за да запазя спокойствието на моите гости, но убиец няма да прикривам.

— Дори това да означава шумен скандал?

За нейна изненада Оливър се усмихна.

— Моите гости привидно държат на неприкосновеността на личния си живот — каза той. — Но всъщност кариерата им зависи от новините във вестници като „Дочуто под секрет“. Умело манипулиран, един интересен скандал с нищо не може да се сравни, когато се прави реклама на изгряващ артист или артистка. Прави чудеса и за моя хотелски бизнес.

— Говорим за скандал, свързан със смъртта на жена, за която се шушука, че е имала любовна връзка с бързо изгряваща звезда.

— Затова скандалът е много интересен.

— И вие възнамерявате умело да го манипулирате.

— Трябва да се наложа след катастрофалния край на предишната ми кариера, госпожице Глейсън. А да се наложи едно име в бизнеса е скъп процес. Оцелях, но нямам намерение да започвам отначало трети път, ако мога да го избегна. Да, ще се опитам да манипулирам скандала.

— Наистина ли си въобразявате, че ще ви разреша да ми диктувате какво да пиша.

— Без моята помощ нищо няма да напишете.

— Нима?

— Ако се откажете от моята намеса, за вас този град ще се превърне в укрепен замък — заяви той. — Ще залостят портите, ще вдигнат подвижния мост и ще напълнят рова с алигатори.

— В замяна на помощта ви ще се опитате да контролирате написаното от мен.

— От време на време ще ви подсказвам идеи — призна Оливър.

— И ако не ви се понрави написаното от мен, ще оттеглите помощта си.

— Мисля, че ясно се изразих. Имаме една и съща цел. Искам убиецът да бъде заловен.

— Защо?

— Защото хотелът е мой. Аз браня своето. Никой няма да се измъкне оттук с обвинение в убийство.

— Без изключение ли?

Усмивката му беше толкова студена, колкото очите.

— С едно изключение.

Тя изведнъж се досети.

— Вие.

— Аз.

Тя пое дъх на пресекулки.

— Но вие не сте убили Глория Мейтланд — отбеляза тя.

— Защо сте толкова сигурна, че не съм я убил?

— Вие сте илюзионист. Щяхте да свършите работата много по-добре.