Джейн Ан Кренц
Жена с тайни (30)

Трийсета глава

Редакцията на „Дочуто под секрет“ се намираше на втория етаж на безлична сграда. Оливър огледа мръсното преддверие с надеждата да забележи асансьор. Асансьор нямаше.

Айрин застана в подножието на стълбището.

— Защо не ме почакаш тук? Няма да се бавя.

Той кипна, но се овладя. Не му беше лесно. „Тя просто е внимателна“ — каза си. Но, по дяволите, до гуша му дойдоха намеците за неговия недъг. Последното нещо, което искаше от Айрин, беше съчувствие.

— Идвам с теб — настоя.

Съвсем съзнателно говореше с безразличие, но тя примигна леко объркано. Оливър се досети, че е забелязала нещо в очите му, което й е подсказало, че е твърде близо до невидимата граница, която беше очертал.

— Постъпи, както намериш за добре — каза тя.

Тя изкачи стълбите като газела.

Загледа се в добре оформените й задни части, докато се отдалечаваше. Гледката галеше окото, но навярно си заслужаваше да го изостави. Беше твърде чувствителен, като станеше въпрос за проклетия му крак. Стисна здраво бастуна, хвана се за перилото и започна да се изкачва. Като стигна на етажа, го посрещна неспирно чаткане на пишещи машини от голямата зала, наблъскана с бюра и репортери. Вратите на няколко кабинета бяха отворени, но онзи, с табела „Главен редактор“, беше затворен.

Вдигна ръка да почука, но вратата рязко се отвори. Страните й пламтяха, очите й бяха гневни.

— Отиваме си — заяви тя. — Уволниха ме.

Зад нея едра жена на средна възраст с невероятно червена коса седеше на очукано бюро. Велма Ланкастър. Макар че седеше съвсем неподвижно, тя като че ли вибрираше от енергия.

Загледа се в Оливър през очила, кацнали на върха на острия й нос.

— Значи вие сте удивителният Оливър Уорд — каза тя.

— А вие сте бившата шефка на Айрин.

— По-сложно е. Защо вие двамата не седнете, за да обсъдим ситуацията като цивилизовани хора?

Велма имаше глас, който щеше да кънти от сцената.

Айрин й се нахвърли:

— Днес не се чувствам особено цивилизована. Снощи едва не изгорях жива, днес ми казваш, че съм уволнена.

Велма нетърпеливо махна с ръка.

— Сядай — сопна се тя.

За изненада на Оливър Айрин неохотно седна на един стол. Стискаше скъпоценната си чанта и наблюдаваше Велма с присвити очи.

Редакторката отново насочи вниманието си към Оливър.

— Каква е връзката ви с Айрин, господин Уорд?

— Партньори сме — отговори Айрин. — Той беше с мен снощи, когато открихме още един труп и двама наемни убийци подпалиха склад, докато бяхме вътре.

Велма не сваляше поглед от Оливър.

— Е, господин Уорд? Какво ще кажете за себе си?

— Чухте Айрин — отвърна той. — Партньори сме. — Влезе в стаята, затвори вратата и седна. — Ще ни обясните ли защо тук ситуацията е по-сложна, отколкото на пръв поглед изглежда?

— До, точно това ще ви обясня. — Велма се приведе напред. Столът й изскърца заплашително. — Можете ли да защитите Айрин?

— Моята охрана е много надеждна. А Лутър Пел е мой приятел. Предложи ми помощ, ако се наложи.

Айрин обърна рязко глава. Очите й се разшириха.

— Не си ми казвал.

— Досега нямаше повод. Мислех си, че ще се почувстваш неловко.

Велма застана нащрек.

— Сигурно е същият Лутър Пел, който притежава клуб „Парадайз“ и няколко казина.

— Да — отговори Оливър. — Същият Лутър Пел.

— С други думи, разполагате със сериозна мускулна сила.

— Да — потвърди той.

Айрин погледна Велма, после Оливър и после пак Велма.

— Какво целиш с този разговор, Велма?

— Ето каква е работата. — Велма се приведе напред и заговори тихо: — Сутринта Ърни Огдън от студиото на Тримейн отново ми се обади. Този път нещата са много сериозни. Беше ми дадено да разбера, че ако не уволня журналистката, която причинява тревоги на Тримейн, моят вестник ще престане да съществува. Затова естествено уверих господин Огдън, че ще уволня Айрин Глейсън. Това и направих. Дори наредих на Алис да ти приготви обезщетение за една седмица. Чекът е на рецепцията.

Айрин изпъшка.

— Съжалявам, Велма. Нямах намерение да застрашавам „Дочуто под секрет“. Мислех, че ще мога да докажа, че Тримейн е убил Пеги, и че това ще донесе на вестника големи печалби.

— Съгласна съм, че ти разреших да продължиш да търсиш доказателства заради Пеги. Не приемам с леко сърце убийство на мой служител. Но сега съм в такова положение, че трябва да защитя другите си служители и вестника.

— Разбирам. — Айрин стана. — Да тръгваме, Оливър.

— Един момент — спря я Велма.

— Какво има? — попита тя.

— Това не бива да е краят на твоята професия. Можеш да работиш на свободна практика. Ако докажеш, че Тримейн е убил Пеги или който и да е друг и ако арестуват Тримейн, ще купя твоята статия.

— Ще си помисля — каза Айрин. — Но не забравяй, че мога да приема по-изгодно предложение от друг вестник.

Запъти се към вратата. Оливър я последва. И двамата мълчаха, докато не седнаха в колата.

— Какво ще правиш? — попита той.

— Ще разнищя историята и ще напиша статията.

Той доволно кимна.

— Предчувствах, че точно това ще кажеш.

Рецепционистката й се усмихна със съчувствие и й даде плик, когато минаха покрай нея.

— Съжалявам, че се случи това — каза тихо.

— Благодаря — отговори Айрин.

— Братовчед ти намери ли те?

Айрин се изненада.

— Какъв братовчед?

— Един мъж те потърси вчера следобед. По гласа ми се стори, че е от Източния бряг. Имаше много изискан акцент. Каза, че е твой братовчед, бил по работа в града за няколко дни. Искаше да се срещне с теб. Дадох му адреса ти и телефонния номер. Но го предупредих, че в момента си извън града.

— Благодаря — каза Айрин. Погледна Оливър. В очите й се четеше страх и недоумение. — Дали не е от студиото? Потърсили са начин да разберат къде живея.

— Може би — отговори той. — Да тръгваме.