Джейн Ан Кренц
Жена с тайни (6)

Шеста глава

Пронизително стържещият шум на печатарската машина проглуши ушите на Оливър и разговорът с нормален тон стана невъзможен.

Погледна чичо си, който наблюдаваше движението на писеца напред и назад по хартията с вид на алхимик, който следи резултатите от последния си опит да трансформира оловото в злато.

— Не можеш ли да изключиш проклетото нещо? — надигна глас Оливър както някога на сцената.

— Почти приключвам с изпитанието — провикна се Честър. — Казвам ти, Оливър, тази машина е бъдещето на вестниците. Трябва ти само радиотехника и печатарско устройство като това.

С разрошена, буйна, посивяла коса, очила с кръгли златни рамки и избелял работен комбинезон, Честър Уорд приличаше на кръстоска между отнесен професор и ексцентричен механик. Всъщност беше точно такъв. Беше изобретател.

Обичаше да разглобява машини, за да разбере как работят. Когато беше удовлетворен, че е вникнал в замисъла на някой инструмент или устройство, на всяка цена внасяше промени, след което го сглобяваше така, че работеше по-бързо и по-ефикасно, дори променяше изцяло предназначението му. Беше регистрирал множество патенти за най-различни машинарии — от монетен автомат до двигател на кораб с подводни криле. За съжаление идеята за кораба с подводни криле не привлече вниманието на военните, затова от този патент не спечели.

Монетният автомат се оказа съвсем различен случай. Продаде патента на мъж с много хазартни заведения. Лутър Пел наскоро инсталира игралния автомат на Чес Джей Уорд в казиното си в Рино и на увеселителния си кораб с хазартни зали на котва в Санта Моника. „Трудно е да пробиеш в хазартния бизнес“ — размишляваше Оливър. Честър може би повече нямаше да продаде друг доходоносен патент, но пък и не му трябваше. Редовният доход от игралните автомати му осигуряваше средства за безкрайните му проекти.

Именно изобретенията на Честър издигнаха „Удивителното шоу на Оливър Уорд“ на равнище, каквото до този момент никой не беше виждал в света на магическото изкуство. Точно преди да се случи нещастието, Оливър беше на път да се превърне във втори Худини и Блакстоун, а Честър беше неговото тайно оръжие.

Честър можеше да измайстори всичко, което роди въображението на мага. Публиката излизаше от театралния салон въодушевена, не само заради превъзходното магическо зрелище, но и защото беше убедена, че е станала свидетел как работи екзотична, напреднала технология.

Бързи мотори без водач, подводници за сам човек, роботи, пещи, в които храната става готова с едно натискане на копче… „Удивителното шоу на Оливър Уорд“ канеше хората „да видят бъдещето“. Рекламата беше гръмка. Разгласяваше се образователният аспект на представленията, което подтикваше родителите да водят децата си да ги гледат. Учители по точни науки насърчаваха учениците си да не ги пропускат. В местните вестници се появяваха сензационни статии, превъзнасящи футуристичните инженерни чудеса, представяни на сцената.

След катастрофата, разбира се, пресата запя на друг глас. Мистерията около грешката при последното представление беше главна тема във вестниците седмици наред. Най-накрая репортерите се захванаха с друга сензация, но въпросите около кървавия край на едно от най-прочутите магически зрелища го превърнаха в легенда. Оливър си мислеше, че грешката е негова. Изказаха се всякакви хипотези, най-вече защото той категорично отказваше всякакъв коментар по случая. Освен това забрани и на служителите си да говорят за нещастието.

— Знаеш ли, докато се отпечата само заглавната страница на този радиовестник, ще прочетеш „Бърнинг Коув Хералд“ и няколко вестника от Ел Ей — каза Оливър. Показа брой на холивудския жълт вестник „Дочуто под секрет“, който взе от рецепцията. — Този например е доставен в хотела преди петнайсет минути.

— Остаряла технология — извика Честър. — В бъдеще няма да се налага да чакаш новините да се отпечатат и вестниците да се доставят. Ще стигат направо по домовете и учрежденията с едно от тези бебчета.

Пронизителното скърцане изведнъж спря. Оливър облекчено изпъшка. Загледа как Честър взе току-що отпечатаната страница.

— Ето. — Сияещ като горд с първородната си рожба баща, Честър показа страницата. — Получих го от малка радиостанция на крайбрежието, отдалечена на няколко километра. Съгласиха се да ми сътрудничат в изпитателната фаза.

Оливър погледна страницата. На нея пишеше „Пробен екземпляр“. Статията беше кратка. „Слънчево и горещо време“.

— Тук няма новини — учуди се той.

— Естествено няма. Още провеждаме изпитания.

— Мастилото не е изсъхнало. Никой няма да иска да чете мокър вестник. И със скоростта, с която се печата, ще отнема много време, докато заглавната страница излезе от машината.

Честър изсумтя. Рунтавите му вежди се сключиха.

— Бавната скорост на отпечатване и времето, необходимо да изсъхне мастилото, са проблем, но работя върху него. — Вдигна поглед и присви очи към заглавието на „Дочуто под секрет“. — Какво пише?

Оливър го прочете на глас:

Актриса открита мъртва в СПА комплекса на хотел „Бърнинг Коув“.

— Да му се не види — промърмори Честър. — Онази репортерка май не си е губила времето.

— Да — отвърна навъсено Оливър. — Никак даже. Сигурно е телефонирала на редактора си още снощи, веднага щом се е върнала в хотела. А редакторът от своя страна навярно е направил чудеса, за да се появи статията на заглавната страница в днешното издание.

— Хм — изсумтя Честър. — Е, „Дочуто под секрет“ е нищо и никакъв вестник. Съмнявам се, че го четат много хора.

— Днес ще го четат — възрази Оливър. — А утре сутринта историята ще се появи във всеки вестник в страната.

— Ха! Глория Мейтланд не е някоя известна актриса. Поредното хубавичко лице, отишло в Холивуд да стане звезда. Не е успяла.

— Вярно е, но името на Ник Тримейн бързо стана известно и се споменава в дописката.

Честър се разтревожи:

— Много сериозна ли е новината?

— В статията се твърди, че Тримейн е бил на почивка в същия хотел като мъртвата жена. Но големият проблем е, че леко се загатва за слух, според който с Мейтланд преди време са имали любовна връзка.

Честър сви устни.

— Това не е добре.

— Не е — съгласи се Оливър.

Другият мъж го потупа по рамото.

— Горе главата. Не за пръв път избухва скандал в хотела. За няколко дни ще отшуми. Ще видиш. Просто още малко реклама.

Оливър захвърли „Дочуто под секрет“ на работния тезгях. Вестникът падна върху последния брой на „Популярна наука“ — любимото четиво на Честър. На корицата на списанието художникът беше изобразил представата си за военна кола-амфибия на бъдещето.

— На хотела не му е необходима такава реклама — каза той.

Честър замислено присви очи.

— Полицията разследва ли смъртта на госпожица Мейтланд?

— Не знам. Тази сутрин не съм говорил с Брандън. Него го бива. Сигурен съм, че има подозрения, но ще остана изненадан, ако началник Ричардс му разреши да проведе сериозно разследване.

Честър изсумтя.

— Всички знаят, че Ричардс има топло местенце в градския съвет, а съветът претендира, че в Бърнинг Коув няма престъпност. Иначе няма да е добре за бизнеса.

— Точно така. И ако Брандън не събере сериозни улики, смъртта на Мейтланд ще се класифицира като нещастен случай.

— „Бърнинг Коув Хералд“ отразил ли е удавянето?

— Кога за последен път в „Хералд“ се е появявала друга новина освен за благотворителни приеми и вълнуващи събития в Клуба по градинарство в града? — попита Оливър.

— Знаеш ли, говори се, че едно време Едуин Пейсли е бил страхотен криминален репортер.

— Очевидно се е оттеглил от журналистиката.

Честър взе „Дочуто под секрет“ и прегледа набързо водещата статия.

— Репортерката твърди, че се позовава на думите на собственика на хотел „Бърнинг Коув“. Каква е тази работа?

— Не ми напомняй — измърмори Оливър.

— Наистина ли й каза нещо повече?

— Казва се Айрин Глейсън и почти нищо не споменах пред нея. Постарах се да я предупредя да стои настрана от случая. Казах й, че ако не е предпазлива, полицията може да заключи, че има нещо общо със смъртта на Мейтланд.

— Като че ли не си успял да я изплашиш много.

— Очевидно не съм.

Замисли се за впечатленията си от Айрин. Не му се налагаше да рови в спомените си. Мислеше за нея от мига, в който я видя. Случи се снощи, когато Том О’Конър, шефът на охраната в хотела, го повика във фитнес салона. Айрин беше мокра до кости и трепереше от студ. Някой й беше дал кърпа, с която беше наметнала раменете си. С едната ръка стискаше двата й края пред себе си, с другата — чанта, каквато сигурно носеха жените с професия. Червеникавокестенявата й коса висеше мокра. Широките панталони и тънката блуза бяха залепнали за стройното й тяло.

Съзнаваше, че Айрин е единственият свидетел и същевременно главен заподозрян, затова набързо я отведе в частната си вила, преди някой от гостите да я зърне. Тогава главната икономка Джийн Файърбрейс се погрижи за нея. Двете жени изчезнаха на горния етаж в спалнята за гости, спалня, която до този момент никога не бе подслонявала гост.

Следващия път, когато Оливър видя Айрин, тя беше с дебел бял халат и седеше на грамадното кресло пред камината.

Онова, което най-много го изненада, беше, че не успя да я разгадае. Обикновено беше много проницателен относно хората. Например избираше непознат от публиката и му правеше точна психологическа характеристика за няколко минути. Беше необходимо само да му зададе няколко ключови въпроси и бързо да проучи облеклото му, бижутата и гласа. Изумително беше колко много говореха за личността обувките на човека.

Само едно му беше ясно от самото начало. Айрин не му вярваше. В големите й очи се таяха тайни и бдителност, които му подсказваха, че житейските й уроци са били трудни.

„Много добре, имаме нещо общо, госпожице.“

Никога нямаше да се класира на кастинг в Холивуд, понеже освен прекрасните й очи, всичко друго у нея беше твърде неуловимо за камерата. Беше привлекателна, но някак ненатрапчиво. Излъчваше интелигентност и енергия, което възбуди любопитството му. Беше абсолютно сигурен, че зад фасадата на Айрин Глейсън е скрито много, като във всеки изкусен фокус.

Докато докуцука до вилата, след като я видя да потегля с очукания си форд седан, заключи, че е повече от любопитен. Беше направо очарован.

Помисли си, че може би реакцията му спрямо нея трябва да го разтревожи.

— И къде е този забележителен цитат от управата? — попита Честър, преглеждайки статията.

— Някъде към края, и ти казах, че не е цитат.

— Аха, ето го: „Управата на хотел «Бърнинг Коув» отказа на молбата на репортерката да даде разяснения“.

— С други думи не съм потвърдил, че Ник Тримейн е бил в хотела и че е имал любовна връзка с госпожица Мейтланд.

— Все едно си й казал направо, че той е бил в хотела и е имал връзка с Мейтланд.

— Госпожица Глейсън вече го знаеше.

Честър продължаваше да се вглежда в статията.

— На твое място не бих се тревожил. Това са само вечните холивудски клюки.

— Освен намека на репортерката, че вероятно става въпрос за убийство.

— Да, с изключение на тази част. Къде е описано как е скочила в басейна, за да избяга от убиеца?

— Пропуснала е този малък епизод от драмата.

Честър сви вежди.

— Чудя се защо.

— Може би защото иска да акцентира върху смъртта на Глория Мейтланд. Убедена е, че става въпрос за убийство.

— А защо упорства? Само за да напише сензационна статия ли?

— Не мисля. — И той се питаше същото, откакто Айрин Глейсън попадна мокра до кости в неговия иначе подреден и отлично организиран свят. — Почувствах, че има нещо повече. Тя каза, че има нужда от интересен материал, за да запази работата си, но интуицията ми подсказва, че причината е друга. Нещо лично.

— Нещо лично, свързано с убийство ли? Вижда ми се странно.

— И на мен.

— Обикновено дяволски много те бива да разгадаваш хората.

— Известно е, че допускам грешки — мрачно му напомни Оливър.

— Да, но струва ми се, че в този случай има шанс да си прав. — Честър пак се зачете в статията. — Пише, че хотелската управа на всяка цена ще спре слуховете за убийство, за да се избегне скандал.

— Колкото и да е странно, тя не ми е повярвала, когато й казах, че имам намерение да разбера какво точно се е случило с Мейтланд.

Честър захвърли вестника.

— Госпожица Глейсън не знае с кого си има работа.

— Не, не знае.

— Като че ли ще оставиш някого да се измъкне под носа ти за убийство от твоя хотел.

— Точно така. Тук не се интересуваме от личния живот на нашите гости, но няма да си затворим очите за убийство.

— Трябва да има някакъв стандарт.

— Да, пък и едно убийство пречи на бизнеса.

— Когато бяхме на турне с „Удивителното шоу на Оливър Уорд“, все си казвахме, че няма лоша реклама.

— Вече не сме на турне.

Честър свали очилата си и започна да лъска стъклата с голяма носна кърпа.

— Не познавам човек с по-точно око за детайлите от теб. Отчасти затова беше добър илюзионист. Според теб какво се е случило снощи във фитнес салона?

— Тази сутрин пак огледах. Едва ли е възможно Глория Мейтланд да се е подхлъзнала на плочките до самия басейн, да си е ударила главата и да е паднала във водата. Според ъгъла на удара по-скоро е нападната отзад. Било е неочаквано, загубила е равновесие, паднала е в басейна и се е удавила.

— Значи е убита.

— Така изглежда.

Рунтавите вежди на Честър подскочиха.

— Има ли вероятност репортерката да го е извършила?

— Ако бях ченге, госпожица Глейсън щеше да бъде идеалният заподозрян. Тя призна, че е имала среднощна среща с жертвата. Също така за жена е силна. Би могла да надвие Глория Мейтланд.

— Какво те кара да мислиш, че Глейсън е силна?

— Преплувала е басейна с всичките си дрехи. Да, досетила се е да си събуе обувките, но все пак да се плува с дамски панталони не е лесно. Широки са и има много плат в тях, който натежава. След това е успяла да се измъкне от водата на насрещната страна. Има и още нещо.

— Какво?

— Носела е голяма чанта. Прилича на лекарска, но по-малка.

— Какво от това. Жените обикновено носят чанти.

— Хвърлила я е на отсрещната страна, преди да скочи в басейна.

— Хм. — Честър се позамисли. — Странно ли ти се вижда, че не я е захвърлила, когато си е събула обувките?

— Мисля, че в чантата е носела нещо много ценно.

— Сигурно пари и дамски джунджурии.

— Каквото и да е, за нея е било важно да го спаси, преди да скочи във водата. Чух, когато съобщи адреса си в Ел Ей на Брандън и името на хазяйката.

— И?

— Обадих й се тази сутрин. Казах й, че се надявам да говоря с моята братовчедка, с която сме загубили връзка. Хазяйката явно не знаеше почти нищо за Айрин Глейсън, само че преди няколко месеца е потърсила апартамент под наем. Платила е веднага за първия месец и хазяйката не попитала повече нищо.

— Обади ли се в редакцията на „Дочуто под секрет“?

— Естествено. Говорих направо с редакторката, която потвърди, че госпожица Глейсън работи във вестника, но не научих нищо повече. Стори ми се разтревожена. Когато й се представих, тя се разтревожи още повече.

— Нищо чудно. Е, и какво се мъти, та не можеш да уловиш спатиите й?

— Айрин Глейсън като че ли няма минало. Всички следи водят до появата й в Ел Ей преди четири месеца. Животът й като че ли започва от този момент.

— Не е първата, която идва в Калифорния, за да сложи ново начало. Вземи себе си например, или мен, както и повечето хора, които работеха в „Удивителното шоу на Оливър Уорд“.

— Ех, така е. Например. Но всички ние имаме минало. Айрин Глейсън няма.

Изражението на Честър стана угрижено.

— Предполагаш, че ще ти докара някоя беля ли?

— Вече я докара. Въпросът е какво да правя с нея? Проклет да бъда, ако й разреша да съсипе този хотел. Всяко пени, което съм спечелил, е вложено тук.

— Имаш ли план?

— Планът ми е да разбера какво се е случило с Глория Мейтланд.

Честър го погледна хитро.

— Какво друго си наумил?

— Наистина бих искал да знам какво носи в чантата си Айрин Глейсън.